Кърт Вонегът
Галапагос (43)

6.

В случай, че някой се трогне до сълзи, искам да кажа за безвременната кончина на Казак следното: „Е, все пак от него не можеше да се очаква, че ще съчини Деветата симфония на Бетовен“.

Ще кажа същото и за смъртта на Уейт: „Е, все пак от него не можеше да се очаква, че ще съчини Деветата симфония на Бетовен.“

Този кисел коментар, отбелязващ малкото, което могат да постигнат в живота повечето от нас, независимо колко дълго живеят, не е мое изобретение. Чух го най-напред изказан на шведски на едно погребение още докато бях жив. Покойникът във въпросната погребална церемония беше неприятен тъпак, надзирател в корабостроителницата, на име Пер Олаф Розенквист. Почина млад (според преценката за „млад“ от онова време), защото също като Джеймс Уейт беше наследил увредено сърце. Отидох на погребението заедно с един приятел оксиженист, който се казваше Ялмар Арвид Бострьом — не че сега е от значение как се е казвал някой преди милион години. Когато излизахме от черквата, Бострьом рече: „Е, все пак от него не можеше да се очаква, че ще съчини Деветата симфония на Бетовен.“

Попитах го дали този пример за черен хумор си е негов, а той каза, че го е чул от дядо си, немец по произход, който като офицер през Първата световна война бил натоварен да организира погребването на загиналите на Западния фронт. Обичайно било за войниците, новаци в тази работа, да размишляват философски над нечий труп, върху чието лице се готвели да изсипят лопата пръст, какво щял да направи, ако не бил умрял толкова млад. Имало много цинични подмятания, които един ветеран можел да каже на такъв замислен новобранец, едно от които било: „Не се безпокой. Все пак от него не е можело да се очаква да съчини Деветата симфония на Бетовен“.

Когато и мене самия ме погребаха млад в Малмьо, само на шест метра от Пер Олаф Розенквист, на излизане от гробището Ялмар Арвид Бострьом каза същото и за моя милост: „Е, все пак не можеше да се очаква, че Лиън ще напише Деветата симфония на Бетовен“.

Спомних си за този коментар, когато капитан фон Клайст гълчеше Мери, че плаче за смъртта на човек, смятан от двамата за Уилард Флеминг. Корабът плаваше само от дванайсет часа, и капитанът все още с лекота изпитваше превъзходство над Мери, пък и всъщност над всички.

Като й нареди да държи курс на запад, той добави:

— Губиш си времето да плачеш за напълно чужд човек. Сама ми каза, че той не е имал роднини, нито се е занимавал с нещо смислено. Каква полза да го оплакваш?

Моментът беше подходящ, за да кажа с глас, който не излиза от живо тяло: „И положително е нямало да съчини Деветата симфония на Бетовен“.

После фон Клайст си позволи шега, макар че тя не прозвуча особено смешно.

— Като капитан на кораба — каза той, — аз ти заповядвам да плачеш само ако има причини за това. Сега няма причини да плачеш.

— Но той ми беше съпруг — рече Мери. — Смятам да приема ритуала по бракосъчетанието съвсем на сериозно. Може да ти се стори смешно, но е така. — Уейт все още беше там, а не прибран в хладилника. — Той е дал много на хората, и щеше още много да даде, ако го бяхме спасили.

— И какво толкова прекрасно им е дал? — попита капитанът.

— Той знаеше повече от всеки друг за вятърните мелници — обясни Мери. — Казваше, че можем да затворим каменовъглените и урановите мини, че само с вятърни мелници и най-студените области на света могат да станат топли като Маями, щата Флорида. Уилард беше много скромен човек — добави тя.

— Така излиза — съгласи се капитанът.

Сто и осем часа по-късно се оказало, че капитанът открито си съперничи с репутацията на споменатия скромен пример за подражание.

— Ако Уилард беше жив, щеше да знае точно какво трябва да правим — казала Мери.

Капитанът напълно бил загубил самочувствието си, и макар че му оставали още трийсет години живот, никога не си го възвърнал. Не смятате ли, че това е истинска трагедия? Чувствал се жалък, когато Мери му се присмивала.

— Готов съм да приема всякакви предложения — рекъл той. — Само ми кажи какво би направил чудесният Уилард, и аз с радост ще го направя.

По това време той бил уволнил своя мозък и управлявал кораба по съветите на душата си, като потеглял ту в една, ту в друга посока. Дори остров с размерите на кърпичка би накарал фон Клайст да се разплаче от благодарност. Но отново и отново слънцето — или точно отпред, или над кърмата, над десния или левия борд — залязвало.

На долната палуба Сълини Макинтош викала кучето си.

— Каза-а-к, Ка-за-а-к! Виждал ли е някой моето куче?

— Не е горе! — извикала в отговор Мери.

После, като се мъчила да си представи как би постъпил Уилард, тя споделила хрумването си, че „Мандаракс“, освен че е часовник, преводач и така нататък, може би действа и като радиостанция. И предложила на капитана да отправи зов за помощ чрез компютъра.

Капитанът нямал представа какво е „Мандаракс“. Смятал, че това е „Гокуби“, защото имал „Гокуби“ в Кито, в чекмеджето за носни кърпи, заедно с копчетата за ръкавели, игли за вратовръзки и часовници. Получил го като подарък от брат си за Коледа, но не виждал ползата от компютъра. Смятал го за поредната играчка, но поне едно знаем за него: че в никакъв случай не е радиостанция.

Сега той претеглил на ръка „Мандаракс“, смятан за „Гокуби“, и казал на Мери:

— Готов съм да се лиша от дясната си ръка, ако този боклук е радиостанция. И се кълна, че дори пресветият Уилард Флеминг не би могъл да изпрати или да получи съобщение посредством един „Гокуби“!

— Може би ще престанеш да бъдеш толкова самоуверен за всичко! — рекла тя.

— Хрумвала ми е и тая мисъл.

— Тогава изпрати SOS! — настоявала Мери. — Няма да ни навреди.

— Естествено, че няма да ни навреди — съгласил се капитанът. — Напълно права си, госпожо Флеминг. Няма да ни навреди.

И той заговорил в малкия микрофон на „Мандаракс“, повтаряйки носово международно известната преди милион години дума, съобщаваща за кораб в бедствено положение: „Мейдей^[1], мейдей, мейдей…“

После обърнал екрана на „Мандаракс“ така, че двамата с Мери да прочетат отговора, който може да се появи там. По случайност проникнали в тази част от интелекта на компютъра, която липсвала при „Гокуби“, и знаела много цитати на всевъзможни теми, включително и за месещ май. На малкия екран изникнали следните напълно загадъчни думи:

„Цъфтят в покварения месец май

и кестенът, и дрянът, и дървото Юдино,

за да се изядат, разкъсат и изпият

сред шепот…“

Т. С. Елиът (1888–1965)