Кърт Вонегът
Галапагос (22)

23.

И така, без да имам представа, че капитан Адолф фон Клайст ще стане родоначалник на цялото човечество, аз влязох в главата му, когато той пътуваше с такси от международното летище „Гуаякил“ към „Баиа де Дарвин“. Не знаех, че по стечение на обстоятелствата човечеството ще се смали до една точица и после, отново по стечение на обстоятелствата, ще получи възможността да се разшири. Смятах, че хаосът, включващ милиони хора с големи мозъци, които се бъхтят насам, натам и навсякъде, и непрекъснато се размножават, ще продължи до безкрай. Не ми се виждаше вероятно индивидът да е от значение в тази безразборна бъркотия.

Избрах главата на капитана за превозно средство, все едно, че пуснах монета в някой от автоматите на огромно казино, и мигновено улучих голямата печалба.

Ако капитанът ме привлече с нещо, това беше униформата му. Бяла, със златни украси — униформата на адмирал от запаса. Самият аз бях редник, затова ми беше любопитно как изглежда светът през очите на човек с висок военен чин и високо обществено положение.

Бях озадачен, когато открих, че големият мозък на капитана мисли за метеорити. По онова време често правех така: влизах в главата на някого в момент, който ми се струваше особено интересен, но откривах, че големият мозък на човека си мисли за неща, които изобщо нямат връзка с дадения проблем.

Ето какво беше положението с капитана и метеоритите: капитанът не обръщал много внимание на повечето инструктори във военноморската академия на САЩ и завършил последен по успех в класа. Всъщност дори щели да го изключат за измама при изпита по небесна навигация, но родителите му се намесили чрез дипломатическите канали. Силно впечатление обаче му направила една лекция на тема метеорити. Инструкторът казал, че валежи от големи камъни, идещи от извънземното пространство, били нещо съвсем обичайно през различните ери, и имали такива страхотни последствия, че е вероятно да са причинили изчезването на множество форми на живот, включително и на динозаврите. Казал също, че има основателни причини хората да очакват всеки миг появата на подобни планетни унищожители, и че би следвало да създадат уред за разграничаването между вражески ракети и метеорити.

В противен случай напълно безсмисленият гняв откъм извънземното пространство можел да стане причина за избухването на Третата световна война.

Това апокалиптично предупреждение до немай-къде подхождало на устройството, което имал мозъкът на капитана още преди баща му да се разболее от Хънтингтъновата хорея, и той завинаги повярвал, че най-вероятният начин човечеството да бъде изтрито от лицето на земята е метеоритният дъжд.

За капитана това бил много по-достоен, поетичен и дори красив начин за смъртта на човечеството, отколкото Третата световна война.

Когато опознах по-добре големия му мозък, аз разбрах, че имаше известна логика капитанът да си мисли за метеорити, докато гледаше Гуаякил с обявеното там военно положение и гладните тълпи. Дори без ефектната гледка, представляваща метеоритния дъжд, за гуаякилци изглежда идваше краят на света.

В известен смисъл капитанът вече бил улучен от метеорит: баща му убил майка му. Затова усещането му, че животът е безсмислен кошмар, при който никой не гледа какво става и не го е грижа, всъщност ми беше съвсем познато.

Така се чувствах, когато застрелях една баба във Виетнам, беззъба и прегърбена като Мери Хепбърн в края на живота си. Застрелях я, защото току-що беше убила с граната моя най-добър приятел и моя най-голям враг от взвода.

Тази случка ме караше да съжалявам, че съм жив — завиждах на камъните. Бих предпочел да бъда камък в службата, изпълнявана от законите на Природата.

От летището капитанът потегли право за пристанището, без да спре в хотела, за да види брат си. Беше пил шампанско по време на дългия полет от Ню Йорк и страшно го цепеше главата.

Когато се качихме на борда на „Баиа де Дарвин“, стана ми ясно, че функциите му на капитан, както и функциите му на адмирал от запаса, са чисто представителни. Други щяха да поемат навигацията и техническите въпроси, да следят за дисциплината на екипажа и така нататък, докато той общува с изтънчените пътници. Той знаеше твърде малко за устройството на кораба, пък и не смяташе, че му е необходимо повече. И познанията му за Галапагоските острови бяха също така откъслечни. Като адмирал той направил предварително посещение на военноморската база на Балтра и на „Дарвиновата изследователска станция“ на Санта Крус, като отново всъщност бил пътник на кораба, на който се водел командир. Но всички останали острови били за него тера инкогнита. По-скоро би могъл да се яви в ролята на водач по ски пистите на Швейцария, или по килимите на казиното в Монте Карло, или из конюшните, обслужващи хиподрумите на Палм Бийч.

И все пак — имало ли някакво значение? На „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ щяло да има водачи и лектори, обучавани в „Дарвиновата изследователска станция“, с научни степени в областта на естествените науки. Капитанът възнамерявал да ги слуша внимателно и да получи знания за островите заедно с останалите пътници.

Като се возех в черепа на капитана, аз се надявах да открия какво значи да си главнокомандващ. Вместо това обаче научих какво е да си светска особа. Когато се качихме по трапа, бяхме обсипани с всички възможни военни почести. Но щом стъпихме на борда, нито офицерите, нито някой член на екипажа поиска от нас указания за каквото и да е, докато се подготвяше посрещането на госпожа Онасис и останалите пътници.

Според капитана корабът щеше да отплава на следващия ден. Не му беше съобщено за някаква промяна. И тъй като той се намираше в Еквадор само от час, и все още бе заситен от хубавата нюйоркска храна, а главата го болеше от шампанско, тепърва му предстоеше да проумее в каква ужасна беда е попаднал и той, и корабът му.

Има още един човешки дефект, който все още не е оправен от закона за естествения подбор: когато стомасите на днешните хора са пълни, те стават същите като прадедите си отпреди милион години: ако попаднат в ужасна беда, много бавно го осъзнават. И точно тогава престават да бъдат нащрек за акулите и свирепите китове.

Преди милион години това било особено трагичен недостатък, понеже хората, най-добре осведомени за състоянието на планетата, като например *Андрю Макинтош, които били и богати, и с достатъчно власт, за да спрат прахосничеството и унищожението, по принцип се хранели добре.

Що се отнася до тях, винаги всичко било наред.

Независимо, че имали на разположение компютри, измервателни уреди, събирачи на данни, експертизи, информационни банки, библиотеки и капацитети по всевъзможни въпроси, слепите и глухи търбуси оставали последните съдници за важността на този или онзи проблем, като например унищожаването на северноамериканските и европейските гори от киселинните дъждове.

А ето и съветът, който давал, и все още дава ситият търбух — даден и от сития търбух на капитана, когато Ернандо Крус, първият помощник-капитан на „Баиа де Дарвин“, му казал, че нито един от водачите не се е явил, нито се е обадил, че досега една трета от екипажа е дезертирала, защото моряците смятат, че е по-добре да се погрижат за семействата си: „Спокойно. Усмихвай се. Не губи самообладание. Все някак нещата ще се оправят.“