Кърт Вонегът
Галапагос (30)

31.

Само колко са приказвали хората едно време! По цял ден безспирно дрънкали. Някои дори говорели насън. Баща ми често бълнуваше, особено след като майка ни напусна. Аз спях на дивана, и посред нощ, когато в къщата нямаше други хора, чувах как той приказва ли приказва в спалнята. Млъкваше за малко, след което дрънканиците продължаваха.

После, когато бях в морската пехота, или по-късно, в Швеция, някой все ме будеше, за да престана да говоря насън. Не си спомням какво съм казал. Карах да ми го повторят, и винаги се изненадвах. Какво може да са били повечето от тези празни приказки, денем и нощем, освен излъчването на безполезни, никому ненужни сигнали от нашите абсурдно големи и енергични мозъци?

Невъзможно било да млъкнат! Независимо дали им се давала храна за размисъл, или не, те функционирали непрекъснато! И само колко шум вдигали! Божичко, винаги вдигали такъв шум!

Когато още бях жив, все още имаше портативни радиоапарати и касетофони, които някои младежи от американските градове непрекъснато носеха със себе си и ги пускаха толкова силно, че можеха да заглушат и гръмотевична буря. Наричаха ги гето-детонатори. Преди милион години не беше достатъчно, че вече имахме гето-детонатори в главите си!

Дори след толкова много време все още ме изпълва гняв, че природните закони са позволили еволюцията на нещо такова объркващо, неуместно и разрушително, каквото са големите мозъци отпреди милион години. Ако те поне съхраняваха истината, щях да се съглася, че не е съвсем безсмислено човек да има мозък. Но мозъците непрекъснато лъжели! Помислете си само как *Джеймс Уейт лъжел Мери Хепбърн!

В този миг в бара се върнал Зигфрид фон Клайст, след като видял как били застреляни Дзенджи Хирогучи и Андрю Макинтош. Ако неговият мозък бил детектор на истината, той е щял да съобщи на Мери и *Уейт информацията, която са имали право да знаят, и която щяла да им бъде от голяма полза в случай, че искат да оцелеят: че *Зигфрид е в първата фаза на умствения срив, че двама от гостите на хотела току-що са били застреляни, че тълпите отвън няма да се спрат дълго, че хотелът е изгубил връзка с външния свят и така нататък.

Но не. Привидно *Зигфрид запазил спокойствие. Не желаел останалите четирима гости да изпаднат в паника. Вследствие на това те изобщо не узнали какво се е случило с Дзенджи Хирогучи и Андрю Макинтош. Като си помисля, че всъщност не чули и новините, които се получили след около половин час: че Перу обявява война на Еквадор. Не ги чул и капитанът. Когато перуанските ракети улучили цели в района на Гуаякил, пътниците щели да повярват на капитана, а той им казал онова, в което големият му мозък искрено вярвал (макар че не изпитвал необходимост да казва истината): че върху района се е изсипал метеоритен дъжд.

И ако се случело някой на Санта Росалия да прояви любопитство защо прадедите им са отишли там, а този вид любопитство едва-едва се прокраднало след три хиляди години, ето каква история чувал: че от материка ги прогонил метеоритен дъжд.

Както казвал „Мандаракс“:

„Щастлив е народът, който няма история“.

Чезаре Бонесана, Маркезе ди Бекария (1738–1794)

Затова с напълно спокоен глас *Зигфрид, братът на капитана, помолил *Уейт да се качи горе и да помоли Сълини Макинтош и Хисако Хирогучи да слязат, като им помогне с багажа.

— Внимавайте да не ги изплашите — предупредил го той. — Кажете им, че всичко е наред. Просто за по-сигурно ще ви закарам на летището.

Между другото международното летище „Гуаякил“ било първата цел, поразена от перуанска ракета.

И *Зигфрид подал „Мандаракс“ на *Уейт, за да разговаря с Хисако. Той бил взел падналия до тялото на Хирогучи компютър. И двете тела били прибрани в разбития магазин за сувенири. *Зигфрид собственоръчно ги покрил със сувенирни кувертюри, върху които имало образа на Чарлс Дарвин, чийто портрет висял и в бара.

И така *Зигфрид фон Клайст грижливо настанил Мери Хепбърн, Хисако Хирогучи, *Джеймс Уейт, Сълини Макинтош и *Казак във весело нашарения автобус, паркиран пред хотела. Автобусът бил предназначен да откара до летището музикантите и танцьорите, които да приветстват знаменитостите от Ню Йорк. С групата тръгнали и шестте момичета канка-боно, а аз сложих звездичка пред името на кучето, понеже то скоро ще бъде убито и изядено от децата. Времената не били кучешки.

Сълини искала да знае къде е баща й, а Хисако — къде е съпругът й. *Зигфрид казал, че те вече са заминали за летището. Планът му бил да качи гостите на някой самолет, независимо дали полетът е търговски, чартърен или военен, за да ги спаси от опасностите в Еквадор. Истината за Андрю Макинтош и Дзенджи Хирогучи щяла да е последното, което те ще чуят преди отлитането, а тогава сигурно щели да го понесат, независимо че можели да полудеят от скръб.

За да залъже Мери, той се съгласил да вземат и шестте момиченца. Езикът им оставал неразбираем дори с помощта на „Мандаракс“. На двайсет думи компютърът сякаш успявал да определи една, като свързана с езика кечуа, лингва франка на Инкската империя. Сегиз-тогиз на „Мандаракс“ се струвало, че чува и нещо като арабски — лингва франка на търговията с роби от Африка преди толкова много години.

Ето една идея на големите мозъци, за която не съм чувал напоследък: човешкото робство. Можеш ли да държиш някого под иго, ако имаш само плавници и уста?