Кърт Вонегът
Галапагос (4)

4.

Англосаксонецът Чарлс Дарвин, немногословен и благовъзпитан, безличен и асексуален, но безкрайно наблюдателен в своите писания, бил герой в многолюдния, раздиран от страсти многоезичен Гуаякил, защото въплъщавал вдъхновението за туристическия бум. Ако не бил Дарвин, нямало да съществуват нито хотел „Елдорадо“, нито „Баиа де Дарвин“, за да подслонят Джеймс Уейт. Нямало да има и бутик, от който да се облече така смешно.

Ако Чарлс Дарвин не бил описал Галапагоските острови като прекрасно и поучително място, Гуаякил щял да си остане поредният горещ и мръсен пристанищен град, а Еквадор щял да цени островите колкото Англия ценяла купищата сгурия в Стафордшир.

Дарвин не променя островите. Той променя представата за тях. Във времето на великите големи мозъци представата е била нещо особено важно.

Всъщност представата изглежда е ръководела хората не по-малко от веществените доказателства, и за разлика от тях е можела коренно да се променя. Така в един миг Галапагоските острови били смятани за рай, а в следващия — за ад; Юлий Цезар е бил приеман за държавник, а в следващия миг — за касапин; в един миг еквадорските книжни пари се заменяли за храна, подслон и облекло, а в следващия с тях можело да се постели дъното на кафез; в един миг Вселената се смятала създадена от Всемогъщия Бог, а в следващия — от голям взрив, и тъй нататък, и тъй нататък.

Благодарение на намалената сила на мозъка сега хората вече не се отвличат от главните си занимания в живота заради някакви си измислени представи.

Белите хора открили Галапагоските острови през 1535 година, когато един испански кораб се натъкнал на тях, отклонен при буря от пътя си. Нямало обитатели, и изобщо не открили следи от човешко присъствие.

Единственото желание на закъсалия кораб било да закарат панамския епископ до Перу, без да губят от поглед южноамериканския бряг. Разразилата се буря грубо тласкала кораба на запад и все на запад, и преобладаващото мнение сред екипажа било, че в тази посока има море и само море.

Когато обаче бурята стихнала, испанците установили, че са откарали своя епископ в един моряшки кошмар, където късчетата суша са не земя, а подигравка, не се намира място за пускане на котва, няма сянка, сладка вода, люлеещи се от плодове дървета, нито каквито и да е човешки същества. Корабът попаднал в безветрие, водата и храната привършвали. Океанът бил като огледало. Спуснали във водата голямата корабна лодка, и измъкнали с въжета и плавателния съд, и духовния си водач от тези места.

Не обявили островите за испанско владение — все едно било да обявят Ада за испанско владение. Цели три века изминали, докато се промени човешкото мнение, и чак тогава архипелагът се появил по картите, но и другите народи не желаели да го притежават. Обаче през 1832 година една от най-малките и най-бедните държави на планетата, а именно — Еквадор, поискала да сподели с хората на света следната своя представа: че островите влизат в границите й.

Никой не се противопоставил. По онова време такова схващане изглеждало безвредно и дори будело смях. Сякаш Еквадор, обзет от пристъп на империалистическа деменция, бил присъединил към територията си минаващ облак астероиди.

Само три години по-късно обаче младият Дарвин започнал да твърди, че чудатите растения и животни, успели да оцелеят там, правят островите изключително ценни, стига хората да погледнат на тях като него — от научна гледна точка.

Има само една английска дума, която може адекватно да опише тази трансформация на островите от малоценни в безценни: думата магия.

Такива работи… Затова по времето, когато там се появил Джеймс Уейт, много хора, интересуващи се от естествена история, посещавали Гуаякил на път за острова, за да видят какво е видял Дарвин и да почувстват почувстваното от него. В пристанището били регистрирани три пътнически кораба, а най-новият от тях се казвал „Баиа де Дарвин“. Имало няколко модерни туристически хотели, най-новият от които бил „Елдорадо“, както и бутици, магазинчета за сувенири и ресторанти по цялата дължина на „Кайе Диес де Агосто“.

Случило се обаче следното: когато Джеймс Уейт пристигнал там, започнала световна финансова криза. Настъпило преразглеждане на човешките представи за стойността, която имат парите, ценните книжа, акциите, ипотеките и всякакви други хартийки, така че туристическият бизнес не само в Еквадор, но и в целия свят претърпял крах. И „Елдорадо“ се оказал единственият все още отворен хотел в Гуаякил, а „Баиа де Дарвин“ — единственият кораб, уж възнамеряващ да отплава.

„Елдорадо“ оставал отворен само за да бъде сборен пункт за хората, купили билети за „Най-голямото пътешествие сред природата на двайсети век“, защото бил собственост на компанията, притежаваща и кораба. Но сега, по-малко от двайсет и четири часа преди отплаване, в хотела с двеста легла имало само шестима пътници, между които и Джеймс Уейт. Останалите петима пътници били:

*Дзенджи Хирогучи, двайсет и девет годишен, японски компютърен гений;

Хисако Хирогучи, двайсет и шест годишна, негова съпруга, в напреднала бременност, преподавателка по икебана — японското изкуство за подреждане на цветя;

*Андрю Макинтош, петдесет и пет годишен, американски финансист, търсещ да намери голямо богатство; вдовец;

Сълини Макинтош, негова дъщеря, сляпа по рождение;

и Мери Хепбърн, петдесет и една годишна американка, вдовица от Илиъм, щата Ню Йорк, която всъщност никой не бил видял досега, понеже откакто пристигнала сам-сама предишната вечер, стояла в стаята си на петия етаж и поръчвала да й носят яденето там.

Хората със звездички на имената ще бъдат мъртви преди залез-слънце. За удобство ще отбелязвам със звездички определени имена по време на целия си разказ, което ненатрапливо ще привлича вниманието на читателите към факта, че някои герои скоро ще се срещнат с последното Дарвиново изпитание за сила и издръжливост.

И аз се намирах там, но бях напълно невидим.