Кърт Вонегът
Галапагос (18)

19.

Както повечето патологични личности, *Андрю Макинтош не се притеснявал дали казва истината, или лъже, така че бил невероятно убедителен. Така той развълнувал вдовицата Онасис и Рудолф Нуреев, които поискали от Боби Кинг да им даде повече информация за „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“, и той им я доставил със специален пратеник още на идната сутрин.

По една случайност същата вечер в образователната програма щяло да се излъчи предаване за живота на синеногите рибояди от архипелага. Кинг пратил и бележка, за да уведоми двамата ако поискат, да го гледат. По-късно тези птици изиграли решаваща роля за оцеляването на малката човешка колония от Санта Росалия. Само защото птиците били глупави и не успели да проумеят, че човешките същества са опасни, първите заселници не умрели от глад.

Гвоздеят на предаването, както и гвоздеят на уроците, изнасяни за островите от Мери Хепбърн в гимназията на Илиъм, бил филмов материал за брачните танци на синеногите рибояди. Танците представлявали следното: върху застиналата лава се виждала двойка от тези сравнително големи морски птици. Те били с размерите на безкрилите корморани и също имали дълги, гъвкави като змии шии, и клюнове като риболовни копия. Но рибоядите не се били отказали от летенето и имали големи, силни криле. Краката и ципите между пръстите им изглеждали направени от яркосин каучук. Ловели риба, като се спускали от небето.

Риба! Риба! Риба!

Птиците си приличали като две капки вода, макар че едната била мъжка, а другата — женска. Всяка стояла, сякаш имала собствена цел, и ни най-малко не се интересувала от съседката си, макар че и двете нямали работа върху лавата, понеже не се хранели нито с насекоми, нито със семена. Не търсели и материал за гнезда, тъй като още не му било дошло времето.

Мъжкият рибояд спрял да върши, каквото вършел, а той не вършел нищо, и явно забелязал женската. Отместил погледа си, после отново го вперил в нея, без да се помръдва и без да издава звук. И двете птици не били безгласни, но на този етап от брачната игра мълчали.

Женската зяпала насам-натам, докато погледът й случайно не попаднал върху мъжкия. Намирали се горе-долу на пет метра разстояние един от друг.

Когато Мери прожектирала филма в училище, точно в този миг казвала, сякаш говорела от името на женската: „Какво по дяволите иска този непознат от мене? Виж ти! Ама че работа! Чудно нещо!“

Мъжкият рибояд повдигал единия си крак, и ходилото се разпервало във въздуха като книжно ветрило.

Мери Хепбърн, отново в ролята на женската, казвала: „Това пък какво е? Чудо на чудесата! Да не си мисли, че само той на тия острови има сини крака?“

Мъжкият отново стъпвал на два крака и вдигал втория си крак, като така се премествал с една стъпка по-близо до женската. Сетне отново й показвал първия си крак, последван от втория, и я гледал право в очите.

Мери казвала от нейно име: „Я да се махам оттук!“ Но женската не се махала. Изглеждала като залепнала за лавата, докато мъжкият й показвал ту единия, ту другия си крак и непрекъснато се приближавал.

После женската също вдигала единия си син крак, и Мери се обаждала: „Въобразяваш си, че имаш много красиви крака, така ли? Я погледни моя крак, това се казва красота! А и втори красив крак имам!“

И женската бавно пристъпвала от крак на крак, за да се приближи с една стъпка към мъжкия.

В този миг Мери млъквала. Край на антропоморфните шеги. Сега птиците сами трябвало да изиграят представлението. Те се приближавали една към друга все така сериозно и важно — никоя не бързала, никоя не се бавела, докато накрая и двете заставали гръд до гръд и крак до крак.

Учениците в Илиъм не очаквали да видят как се съвокупяват птиците. Филмът им бил известен, понеже Мери го прожектирала от години в началото на май, като учебно празненство в чест на пролетта, и всички знаели, че няма да видят съвокупяването.

Работата е там, че онова, което птиците правели пред камерата, било изключително еротично. Застанали гръд до гръд и крак до крак, те опъвали като колове гъвкавите си шии и докрай навеждали назад глави. Допирали подбрадието и гърлата си. Превръщали се в кула, в слята островърха постройка, опряна на четири сини крака.

Така отпразнували тържествено брака си.

Нямало свидетели, нямало други рибояди, които да се зарадват, че са подходяща двойка и че танцуват толкова хубаво. Във филма, прожектиран от Мери Хепбърн в училище, същият, който според Боби Кинг щели да харесат госпожа Онасис и Рудолф Нуреев, ако го гледали по образователния канал, единствените свидетели били членовете на снимачния екип, притежаващи големи мозъци.

Названието на филма било „Насочени към небето“, понеже учените с големите мозъци нарекли така мига, когато клюновете на двете птици се изпъвали в посока, противоположна на земното притегляне.

А госпожа Онасис толкова се развълнувала от филма, че на другата сутрин накарала секретарката си да се обади на Боби Кинг и да попита дали още е възможно да се запазят два апартамента на главната палуба на „Баиа де Дарвин“ за „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“.