Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Světlušky, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от чешки
- Вътьо Раковски, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ян Маршичек. Светулки
Превод: Вътьо Раковски
Редактор: Анна Сталева
Художник: Мария Чакърова
Художествен зедактор: Иван Стоилов
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Екатерина Тодорова
Издателство: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Държавна печатница „Димитър Найденов“ — Велико Търново
История
- — Добавяне
4.
Последния ден на месец май един бръмбар полски ковач докара количката. Беше дъбова, обкована, добре смазана.
— С какво сте я смазал, бръмбарко? — попита Светулка.
— С катран — отговори полският ковач.
— С катран? А откъде взехте катран?
— Правя мехлем от бръмбар-бегач и прибавям към него смола от бор и черешов мед.
— Какъв е този черешов мед?
— Това е сокът, който изтича от ранените дървета и се втвърдява, като става кафяв.
— Откъде се знаете с бръмбара-бегач?
— Ние, полските ковачи, летим из житата, а бръмбарите-бегачи живеят в тях…
— Ама що бръмбар хвърчи по света, а?
— О, Светулко, много, страшно много бръмбари, най-различни. Дърводелецът прави колелца, колички, ръчни колички и тротонетки, а аз ги обковавам. Мелничарят мели брашно, трици, грис, испанската муха прави лековити мехлеми…
— Отде знаете всичко това, ковачо?
— Наблюдавам природата и се взирам във всичко, което става наоколо. Но не зная всичко. По-рано дори не знаех, че светулките светят на хората, за да не се заблудят и да виждат нощем, като работят.
— Светим, светим, но не би трябвало да светим на лошите хора — забеляза Светулко.
— Имате право — съгласи се бръмбарът-ковач и се приготви да си тръгва, понеже притъмняваше вече.
— Какво дължим за обковаването? — попита Светулка.
— Паничка грах и чиния леща — помоли ковачът.
— Само че ще ви ги дадем чак след жътва, сега ги привършваме — извини се Светулка.
Светулка искаше да приготви закуска. Но изведнъж пребледня и задиша тежко. Избърса си слепоочията с длани, заболя я глава.
Светулко я отведе до леглото. Превърза главата й със студена кърпа и — не излезе да свети. Сменяше превръзките и милваше Светулка по главата.
— Какво искаш да ни се роди, Светулко — шепнеше тя, — светулче или светулчица?
— Ще се радвам еднакво и на светулче, и на светулчица — отговори той.
Усмихна се и след малко заспа.
И Светулко отиде да си легне. Заспа с гладен стомах.
Като се събуди, видя, че Светулка не спи.
— Намокри ми кърпата със студена вода! — помоли тя.
Той взе каната и хукна за вода.
Дълги сенки на дървета лежаха на горската полянка във вечерния здрач.
Гребна от кладенеца вода и полетя към къщи. Смени превръзката на Светулка и започна да готви. Светулка му казваше как. Направи каша — услади му се.
Днес също не отиде да свети.
Ми, чисти, проветрява и се грижи за Светулка. И понеже не й олекна, не отиде да свети и третата нощ.
Четвъртата сутрин се спря при него младият Светланек, който живееше под калината до вадичката от кладенеца. Поздрави го и му съобщи:
— Къпинов, трябва да дойдете под бука!
— Какво ли ще искат от мене светулковците? — промърмори на себе си Светулко.
— Сигурно ще питат — каза му Светулка — защо не си ходил с тях да светиш…
— Да питат, каквото щат, не си блъскай главата с това, Светулке, за да не те боли повече!
Сбогува се и отлетя към бука.
Под него видя сума светулковци и светулки.
— Какво е станало? — ги попита той.
— Вече три нощи не светиш, защо? — рече Подбуков.
— Грижих се за болната Светулка…
— Нищо не може да й се случи на твоята Светулка — затова тази вечер ще отидеш да светиш!
— Няма да отида! — каза решително Светулко. — Няма да оставя Светулка да умре.
— Ако й е писано на твоята Светулка да умре, ще умре!
— Знам, че всички ще умрем, че все един ден ще умре и моята Светулка — обясни Светулко, — но аз се грижа за нея и искам да попреча на смъртта да дойде може би още сега… — огледа се и на най-ниския клон забеляза бръмбара-ковач; той се усмихваше и кимаше с глава.
— Мислиш ли, че ще помогнеш на Светулка, като стоиш до нея? — попита Подбуков.
— Мисля. А като усетя, че не мога да й помогна, ще помоля за помощ някоя светулка.
— Какво й е всъщност на Светулка? — попитаха светулките.
— Ще ражда…
Светулките изръкопляскаха, светулковците погледнаха към Подбуков.
Той каза:
— Мислехме, Къпинов, че не искаш да светиш…
— Искам, но грижата за Светулка смятам за по-голямо задължение от светенето на хората. Като се оправи Светулка, ще полетя отново да светя. Но ще си помисля дали да светя на всички хора…
— Защо?
— Смятам, че не бива да светим на злите хора.
— Браво! — извика бръмбарът-ковач и изръкопляска. — Слава! Да живее Къпинов!
— Да живее народът на светулковците! — присъедини се Светулко и се усмихна на събранието.
Светулките също се усмихнаха.
Ковачът се спусна от клона и подаде ръка на Светулко:
— Радвам се за тебе, Къпинов!
Светулко радостно полетя към къщи.
Бръмбарът-ковач гледа дълго подир него, докато се загуби от погледа му. После отлетя към скалата.
Светулковците отлитаха и се прибираха със своите светулки по домовете си.