Ян Маршичек
Светулки (4)

4.

Последния ден на месец май един бръмбар полски ковач докара количката. Беше дъбова, обкована, добре смазана.

— С какво сте я смазал, бръмбарко? — попита Светулка.

— С катран — отговори полският ковач.

— С катран? А откъде взехте катран?

— Правя мехлем от бръмбар-бегач и прибавям към него смола от бор и черешов мед.

— Какъв е този черешов мед?

— Това е сокът, който изтича от ранените дървета и се втвърдява, като става кафяв.

— Откъде се знаете с бръмбара-бегач?

— Ние, полските ковачи, летим из житата, а бръмбарите-бегачи живеят в тях…

— Ама що бръмбар хвърчи по света, а?

— О, Светулко, много, страшно много бръмбари, най-различни. Дърводелецът прави колелца, колички, ръчни колички и тротонетки, а аз ги обковавам. Мелничарят мели брашно, трици, грис, испанската муха прави лековити мехлеми…

— Отде знаете всичко това, ковачо?

— Наблюдавам природата и се взирам във всичко, което става наоколо. Но не зная всичко. По-рано дори не знаех, че светулките светят на хората, за да не се заблудят и да виждат нощем, като работят.

— Светим, светим, но не би трябвало да светим на лошите хора — забеляза Светулко.

— Имате право — съгласи се бръмбарът-ковач и се приготви да си тръгва, понеже притъмняваше вече.

— Какво дължим за обковаването? — попита Светулка.

— Паничка грах и чиния леща — помоли ковачът.

— Само че ще ви ги дадем чак след жътва, сега ги привършваме — извини се Светулка.

Светулка искаше да приготви закуска. Но изведнъж пребледня и задиша тежко. Избърса си слепоочията с длани, заболя я глава.

Светулко я отведе до леглото. Превърза главата й със студена кърпа и — не излезе да свети. Сменяше превръзките и милваше Светулка по главата.

— Какво искаш да ни се роди, Светулко — шепнеше тя, — светулче или светулчица?

— Ще се радвам еднакво и на светулче, и на светулчица — отговори той.

Усмихна се и след малко заспа.

И Светулко отиде да си легне. Заспа с гладен стомах.

Като се събуди, видя, че Светулка не спи.

— Намокри ми кърпата със студена вода! — помоли тя.

Той взе каната и хукна за вода.

Дълги сенки на дървета лежаха на горската полянка във вечерния здрач.

Гребна от кладенеца вода и полетя към къщи. Смени превръзката на Светулка и започна да готви. Светулка му казваше как. Направи каша — услади му се.

Днес също не отиде да свети.

Ми, чисти, проветрява и се грижи за Светулка. И понеже не й олекна, не отиде да свети и третата нощ.

Четвъртата сутрин се спря при него младият Светланек, който живееше под калината до вадичката от кладенеца. Поздрави го и му съобщи:

— Къпинов, трябва да дойдете под бука!

— Какво ли ще искат от мене светулковците? — промърмори на себе си Светулко.

— Сигурно ще питат — каза му Светулка — защо не си ходил с тях да светиш…

— Да питат, каквото щат, не си блъскай главата с това, Светулке, за да не те боли повече!

Сбогува се и отлетя към бука.

Под него видя сума светулковци и светулки.

— Какво е станало? — ги попита той.

— Вече три нощи не светиш, защо? — рече Подбуков.

— Грижих се за болната Светулка…

— Нищо не може да й се случи на твоята Светулка — затова тази вечер ще отидеш да светиш!

— Няма да отида! — каза решително Светулко. — Няма да оставя Светулка да умре.

— Ако й е писано на твоята Светулка да умре, ще умре!

— Знам, че всички ще умрем, че все един ден ще умре и моята Светулка — обясни Светулко, — но аз се грижа за нея и искам да попреча на смъртта да дойде може би още сега… — огледа се и на най-ниския клон забеляза бръмбара-ковач; той се усмихваше и кимаше с глава.

— Мислиш ли, че ще помогнеш на Светулка, като стоиш до нея? — попита Подбуков.

— Мисля. А като усетя, че не мога да й помогна, ще помоля за помощ някоя светулка.

— Какво й е всъщност на Светулка? — попитаха светулките.

— Ще ражда…

Светулките изръкопляскаха, светулковците погледнаха към Подбуков.

Той каза:

— Мислехме, Къпинов, че не искаш да светиш…

— Искам, но грижата за Светулка смятам за по-голямо задължение от светенето на хората. Като се оправи Светулка, ще полетя отново да светя. Но ще си помисля дали да светя на всички хора…

— Защо?

— Смятам, че не бива да светим на злите хора.

— Браво! — извика бръмбарът-ковач и изръкопляска. — Слава! Да живее Къпинов!

— Да живее народът на светулковците! — присъедини се Светулко и се усмихна на събранието.

Светулките също се усмихнаха.

Ковачът се спусна от клона и подаде ръка на Светулко:

— Радвам се за тебе, Къпинов!

Светулко радостно полетя към къщи.

Бръмбарът-ковач гледа дълго подир него, докато се загуби от погледа му. После отлетя към скалата.

Светулковците отлитаха и се прибираха със своите светулки по домовете си.