Ян Маршичек
Светулки (15)

3.

Светулковците ходеха да светят всяка нощ. Летяха из околността и опознаваха всички села на нея. Виждаха нови неща.

Няколко дни по-късно светиха пак в селото до реката. Учудваше ги, че прозорците на училището са все осветени. Затова полетяха към тях. Тъкмо наближаваха, един прозорец се отвори и жената на учителя погледна към площада.

— Няма го още! — изрида тя.

Скоро на площада светнаха фарове, забръмча мотор и до училището приближи кола. От нея излезе човек. Учителят изтича да го посрещне:

— Побързайте, докторе, страхуваме се да не изпуснем момчето!

Светлинек потрепера, стана му жал за момчето на учителя. Отлетя до прозореца, но в това време лекарят, съпровождан от учителя, се връщаше вече към колата.

— Правя, каквото мога — каза докторът, — но не зная, не зная какво ще стане до сутринта… — Седна в колата и замина.

— Ще полетим към града — предложи бащата на Светлинек. Искаше малкият Светлинек да забрави за момчето, но и на него му беше мъчно за това момче.

Светулковците приеха предложението. Новаците бяха радостни. Само Светлинек мълчеше, въпреки че винаги много искаше да отиде в града.

Летяха покрай реката чак до железния мост. Зад тях имаше улица. Осветяваха я електрически лампи. В дъното се издигаше голям замък с широка кула. Около замъка имаше укрепления, а зад тях високи валове, обраснали с дървета. Светулковците летяха над всички валове и гледаха към двора. Замъкът им харесваше.

После минаха през две порти и долетяха до чуден площад със старовремски домове и общини.

— Това е същата кула като кулата на вълшебниците, нали?

— Да, хайде да отидем там.

Кацнаха на кулата и погледнаха наоколо. Ах, каква красота! Зад кулата имаше площад, от който водеше широка и дълга улица, пълна с пъстроцветни светлини. Навсякъде имаше много, много улици. А колко високи и ниски къщи, кули, комини и светлини! Светулковците не знаеха къде по-напред да гледат.

— Това е голям град, да полетим из улиците! — помоли Светлинек.

Летяха по широка и дълга улица, залята от светлини, докато стигнаха до един кръстопът на четири улици. Там имаше малък площад с паметник по средата.

Сега по коя улица?

Излетяха над високите домове и се спуснаха над един насип. Под тях нещо засъска и запуфтя, стрелкаше се като змия и хвърляше искри. Светулковците новаци се изплашиха. Но бащата ги успокои и им каза, че това е влак.

Като се нагледаха, литнаха из улиците точно срещу изгрева. После се отправиха към къщи.

Светлинек разказа на майка си какво бе видял в града, каза й също, че момчето на учителя е тежко болно. После заспа. Но не спа спокойно. Все нещо му се присънваше.

Следващата вечер, след като закуси, бащата каза:

— Днес пак ще летим до града. Радваш ли се, Светлинек?

— По-добре до селото, татенце!

— Защо?

— Знаеш ли, аз много искам да разбера как е момчето на учителя — дали не е умряло? Цяла нощ съм го сънувал.

Полетяха към селото.

„Живо ли е, не е ли живо?“ — мислеше си Светлинек и сърцето му биеше от страх и тревога.

В училището беше тихо, завесите на прозорците бяха дръпнати. Светулковците се настаниха в дърветата пред прозорците. Бяха седели доста време, когато вратите се отвориха и най-големият син на учителя, този с очилата, изтича към съседите.

След няколко минути излетя от съседите мотоциклетист с фар на предното колело. Синът на учителя бързаше към къщи.

Какво става?

— Да отидем да видим сала! — предложи бащата.

Но Светлинек го помоли:

— Да останем тука, татенце!

Беше тихо. След около половин час в далечината забръмча кола. Бръмченето се чуваше все по-силно. Колата бързо прекоси площада и се отправи направо към училището. Познаха лекаря. Втурна се в училището.

От училището излезе някъде към разсъмване. Учителят го изпращаше и горещо му благодареше.

— Никакви благодарности, аз просто изпълних своя дълг — каза докторът, седна в колата и замина.

Светлинек си отдъхна. Разбра, че момчето е спасено.

— Татенце, хайде към града! — каза радостно той.

Качиха се пак на високата кула, настаниха се върху нея и загледаха на всички страни. Светлинек се взираше в ярките цветни светлини по главната улица и им се възхищаваше.

— Знам още един хубав град — каза бащата. — Зад планината е и е на същата река, на която е и този, но оня е срещу течението.

— Ще полетнм ли някога натам, татенце?

— Ще полетим.

После се понесоха над главната улица с ярките цветни светлини и се спряха при паметника. Бащата посочи широката сграда от дясната страна:

— Това са казарми!

— Тук ли е войникът, приятелят на Хелена?

— Да, Светлинко.

— Ако знаех къде е точно, щях да погледна през прозореца.

— Нищо не можеш да видиш, защото войниците си лягат рано.

Литнаха по-нататък. Бащата показваше фабрики с комини, бирена фабрика, захарен завод, петролозавод.

По релсите на железопътната линия стигнаха до гарата. Точно там спря пътнически влак. Светулковците видяха колко хора пътуват нощем.

Прелетяха през няколко улици отвъд площада и стигнаха до една мелница, висока като крепост. Реката ги отведе при друга река.

— Това е нашата река! — сияеше Светлинек. — По нея мога да намеря пътя към къщи.

— Лети тогава, ние ще останем още малко тук — подкани го баща му.

— По-добре да тръгнем всички! — молеше Светлинек.

Полетяха.

— Мами, най-малкият син на учителя ще оздравее! — радостно съобщи Светлинек още от вратата.

— Много се радвам, Светлинко, но още повече се радвам, че си здрав ти.

— Здрав съм, мами, и съм много гладен.

Майка му приготви чиния хубава каша.

— Още една! Още една, мами — помоли Светлинек, като изяде кашата.

— Може би още две — усмихна се майката и му подаде чинията, напълнена чак догоре с каша.

Светлинек яде, яде, но не изяде всичко. Остави лъжицата:

— Спи ми се, мамо.

Майка му бързо му оправи леглото, Светлинек се строполи на него и заспа.

Баща му и майка му си поговориха още малко в стаята, а Светланек и Светлинка — в градината под прозорците.