Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Světlušky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
in82qh (2015)
Корекция и форматиране
taliezin (2015)

Издание:

Ян Маршичек. Светулки

Превод: Вътьо Раковски

Редактор: Анна Сталева

Художник: Мария Чакърова

Художествен зедактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Екатерина Тодорова

Издателство: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Държавна печатница „Димитър Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

3.

— Днес няма да летим до града, можем да навредим на хората със светлинките си — каза Къпинов на събранието на светулковците.

Светулковците се съгласиха.

— А ти, Светланек, не е нужно вече да доказваш на нашата Светлинка, че си храбър. Като ти дойде времето, може и да събереш достатъчно храброст да поискаш ръката й.

Светланек сведе очи, а Светлинка изтича в градината. Беше червена като розата под прозореца.

— Кой ли ме е издал пред татко? Светланек? Та нали няма да го погледна, ако го направи — преценяваше Светлинка. И гледаше след светулковците — къде ли отиваха?

Летяха към къщата под планината. Пред нея беше спряла кола. От антрето излизаха мъж и жена.

— Кажете ми, докторе, ще оздравее ли Хеленка? — молеше жената.

— Положението е сериозно, мила госпожо… На болната е необходимо спокойствие. Да се надяваме, че ще оздравее. Утре ще дойда пак — отвърна лекарят и седна в колата.

Светулковците страдаха за момичето. Обичаха Хеленка, обичаха да слушат нейните песни.

След време Светлинек научи, че се разболяла, когато й съобщили, че нейното момче било тежко ранено във войната. Светулковците чуха това от майка й. Бяха долетели веднъж до нейния дом и седяха на прозореца, когато тя разказваше това на една жена.

Върнаха се с новината у дома, на поляната.

Едва долетяха там, и сякаш нож прободе сърцето на Светлинковия баща. Къпините стояха, но от дома им нямаше и помен. До къпините зееше голяма яма и се издигаше грамада пръст. Встрани бяха хвърлени лопати и мотики.

В къщи ги посрещнаха светулките.

— Много се радваме, че сте вече тука и че нищо не ви се е случило!

Светлинек разказа на майка си за Хеленка.

Когато бащата се събуди сутринта, беше още бял ден. Слезе от леглото и погледна през прозореца. Видя горския и лесничея. Разглеждаха един дъб.

— Язък за хубавия дъб.

— Какво да се прави, на войниците им трябват дъбови греди за окопи — каза лесничеят. — Ще го повалим, идете да извикате дървар!

— Ставайте! — събуди бащата спящите, за да им каже какво ги чака.

— Удар след удар, нещастие след нещастие! Нали с нищо не сме се провинили! — ридаеше майката.

— Плачът няма да ни помогне — утешаваше я бащата. — Приготви закуска! Ще полетим с Поддъб да търсим нов подслон. До обяд трябва да се пренесем, инак всичко е загубено!

Къпинов и Поддъбов полетяха и скоро намериха подслон: Къпинов при Подборови, Поддъбов при Смърчови. Отбиха се на скалата и помолиха полския ковач да им помогне при пренасянето.

Върнаха се в къщи, закусиха и започнаха да товарят.

Под дъба избръмча кола. Светлинек изтича пред дома. Вън стоеше нова-новеничка каруца. В нея бяха впрегнати зелени бръмбари — полски кобилки. Беше дошъл бръмбарът полски ковач и подкани Светлинек:

— Светлинко, подръж юздите, аз ще помогна на товаренето.

Светлинек дръпна юздите, едната кобилка подскочи, другата трепна конвулсивно, без малко да го хвърли под колелото.

— Ковачо, ковачо, страх ме е! — извика той.

Полският ковач притича, хвана кобилките за юздата и ги потупа по шията:

— О, о, кобилките ми, няма защо да се плашите! Не бива да дърпаш така силно юздите, Светлинко!

Каруцата с дългите ритли беше бързо натоварена.

— Дий, кобилки, дий! — викаше ковачът.

Ритлите попукваха, каруцата скърцаше.

— Не бива, ковачо, да претоварвате толкова каруцата! — обърна внимание бащата.

— Не бой се, Къпинов, каруцата с дългите ритли трябва да носи и повече от този товар!

Пристигнаха благополучно на уреченото място. Светулковците стоварваха багажа, светулките го подреждаха.

Втората талига беше още по-тежка и още по-претоварена. Кобилките поеха. Ритлите пукаха. Но пак пристигнаха благополучно и пак всичко добре подредиха.

На третата каруца натовариха багажа на Поддъбови. Кобилките се напъваха, но на каруцата не й се щеше да върви по стръмното. Смърчът, под който живееха Смърчинкови, растеше на стръмен склон. Трябваше да бутат.

Като се връщаха за следващия товар, бръмбарът ковач стегна спирачките толкова силно, че колелата престанаха да се въртят. Колата се пързаляше от ската като шейна. Кобилките се изплашиха колата да не им счупи краката и хукнаха.

Ковачът дръпна юздите:

— Тпррр! Тпррр! — но конете не можеха да задържат талигата. Колата летеше по неравния път насам-натам, докато се обърна. Светулковците и полският ковач се дигнаха на крилете си и така се спасиха. Добре поне, че на кобилките нищо не им стана.

Изправиха талигата. Стигнаха до дъба и натовариха последната каруца. Този път товарът беше по-малко, затова и кобилките по-лесно го изтеглиха на ската.

От този момент Къпинови заживяха у Боровинкови, а Поддъбови у Смърчинкови. И светулковците пак ходеха да светят, но само из околността.

Бащата знаеше, че така не може да продължава дълго. Един дом не стигаше за две семейства. Затова реши да си построи нов дом.

— Ковачът, дърводелецът и другите бръмбари сигурно ще ни помогнат — утешаваше се той.

Една вечер сподели с майката своята идея. Тя се съгласи и се радваше, че ще живеят пак в свой дом.

Когато светулковците отлетяха, разказа на Подборова за построяването на новия дом. Изведнъж чуха шум. Излязоха пред дома.

Що да видят! Някакви мъже копаеха яма.

— Татенце, тук има светлинки! — извика някакво момче и ги подгони с шапка в ръка.

Светулките загасиха светлинките си и хукнаха към смърча. Там отново запалиха светлинките си. От къщата излязоха Смърчинкова и Смърчинек.

— Какво става?

— А, там под смърча също има светлинки! — обади се отново момчето и крачките му затътнаха.

Светулките пак загасиха светлинките си и хукнаха да се крият. Трепереха от притеснение. Скриха се в гъста растителност.

Осмелиха се да излязат след доста време. Върнаха се при смърча. Къщата беше разрушена. Хукнаха към бора — къщата под него също беше унищожена.

Започнаха да плачат.

И на светулковците очите им се напълниха със сълзи, когато на разсъмване се върнаха. И как не — четири семейства бяха останали без подслон!

Пръв се опомни Къпинов:

— Стига сме плакали! Ще престанем да светим и ще си построим на скалата четири къщички.

— Защо на скалата?

— Защото под храстите и под дърветата не можем да бъдем сигурни за живота си. На скалата не може да се копае, а и няма какво да се събаря там. Огледайте къщичката, има ли в нея още нещо необходимо, аз ще отида да се посъветвам с бръмбара ковач.

Къпинов довери своя план на ковача. Ковачът му обеща да му помага и се засмя:

— Поне на нас ще ни бъде по-весело тук!

И отлетя да търси майстори.

Още същия ден на скалата почнаха да се събират бръмбари ковачи, бръмбари дърводелци, гъгрици, бръмбари житоядци, хоботници и гробари. Отмериха основите на четири постройки и започнаха строежа. Чуваше се чукане, рязане, пилене, пробиване.

Чу се и песен:

Аз съм майсторче чевръсто,

със секира съм на кръста,

до секирата със чук,

камъни ще чукам тук

на съседа за строежа,

за строежа чук, чук, чук…

Бръмбарът ковач прекарваше камъни и дърва с колата. И се съгласи четирите семейства светулковци да се настанят временно в ковачницата. Дърводелците им направиха там навес за багажа.

Дните минаваха, постройките растяха.

Светулковците спяха малко. Помагаха на строежа. Светулките готвеха ядене за занаятчиите и работниците. Децата на ковача им донасяха лобода, живовляк, ягоди и други билки и светулките правеха вкусни супи, каши, мармелади, чай.

След месец къщичките бяха готови. Това бяха хубави вилички с веранди, с балкони и с тавански стаички. Прозорците им бяха големи. Място в тях имаше достатъчно.

И за да се познава кое семейство къде живее, по виличките се появиха надписи: къпина, боровинка, дъбова шикалка, смърч.