Ян Маршичек
Светулки (17)

5.

На другата вечер светулковците летяха към близкия град.

— Да се отбием до селото, тате, много искам да зная дали момчето на учителя е вече по-добре! — помоли Светлинек.

Останалите новаци също желаеха това.

Когато долетяха до училището, един от прозорците беше отворен. Погледнаха през него. Вътре най-малкият син седеше в креслото и четеше книга. Беше блед. Майка му плетеше чорапи до масата, а баща му пишеше нещо.

— Така се радвам, че момчето оздравява — отдъхна си Светлинек, — сега ще ми е драго да светя.

Хвръкнаха към града, кацнаха на зелената кула и се загледаха, обкръжени от сиянието на цветните светлини.

— Все пак нашият град е по-хубав от града срещу течението — твърдеше Светлинек.

— Не — не се съгласяваше Светланек. — И двата града са хубави и всеки си има по нещо по-хубаво от другия.

А бащата добави:

— Хубавите градове са много. За да ви убедя в това, нека полетим към друг един град.

Минаха над две хубави, чисти селца и наближиха гората.

— Какво съска и блъска така между тези високи комини до гората?

Светулковците бяха сега над голяма фабрика и можаха да я разгледат, защото в нея светеха много електрически слънца.

— Голяма е като град — учудваше се Светлинек.

После летяха над вили, после пак над гора, докато се озоваха над големи палати в някакъв парк. Между палатите се издигаше комин, а на комина имаше голямо гнездо.

— Ей, че високи птици! — Светлинек кръжеше около гнездото. — И какви дълги клюнове имат! Няма ли да ни налапат?

— Не бойте се! Щъркелите ядат жаби и мишки и само когато са много гладни — големи бръмбари! — обясни им бащата.

Щъркелът видя светулковците, стана, вдигна криле и затрака с клюн. Такива удари! Светулковците отлетяха уплашени.

Спуснаха се към земята и разгледаха парка. Направи им впечатление чешмата, която представляваше красива женска статуя. Из парка се разхождаха хора, някои седяха по пейките.

— За какво е тази висока желязна клетка, тате?

— Погледни!

— Кой седи в нея?

— Двойка маймуни.

Маймуните забелязаха светулковците.

— Как си кривят лицата — смееха се светулковците и любопитството ги привлече чак до клетката.

Едната маймуна протегна ръка и поиска да ги хване. Можеше да се свърши със Светланек: едва успя да отлети. Светулковците се изплашиха и започнаха да се въртят около клетката. Страх обзе маймуните, бягаха, пищяха, скачаха като подплашени.

Светулковците се отдалечиха. Очите им ослепи силна светлина. Пред една от сградите на баните спря кола и от нея слезе мъж. Светлинек позна лекаря, който спаси най-малкия син на учителя.

Излетяха от баните през една порта и се озоваха на площад, пълен с коли. Къщите, прозорците и вратите бяха прясно боядисани.

— А какво има там на хълма?

Поеха нататък. Пред портата стоеше войник. Казарма.

Отминаха гробищата, литнаха по дълга алея, а после над широко езеро и се отправиха към железопътната линия. Пазачът при къщичката до линията въртеше макарата — пускаше бариерите. От гората изсвистя влак и като огнен змей така профуча покрай къщичките, че прозорците им издрънчаха.

На младите светулковци влакът се хареса. Строиха се един зад друг и почнаха да си играят на влак. Яворанек беше локомотивът. Съскаше, пищеше и летеше, колкото можеше. Останалите забързаха след него. Хвърчаха през ливади, през ниви — към леса под планината. Старите просто не можеха да ги настигнат.

Когато долетяха на горската полянка, вече се разсъмваше. И понеже след дългия път бяха страшно изгладнели, нахвърлиха се с апетит на яденето.

По време на яденето Светлинек подметна:

— Днес Светланек можеше да го няма вече…

Гърнето падна от ръцете на Светлинка.

— Съвземи се! — задърпа я майката. — Нали Светланек е жив! — И се скара на Светлинек — Защо плашиш Светлинка?

Светлинек едва не се разплака.

— Той не я плаши — извини го бащата и разказа случая с маймуните.

Светлинка се успокои, избърса масата, но не сложи ни хапка в устата си.