Ян Маршичек
Светулки (18)

6.

В полето под планината настана време за жътва.

Стопаните бяха щастливи от хубавата реколта. Дори птиците изчисляваха колко ще получат за зърното си стопаните тази година.

— Пет пари, пет пари! — викаше пъдпъдъкът.

А яребицата го поправяше:

— Четири, четири!

— Три, три! — прикрясваха врабците към нея и опитваха зърното.

Високо над планината се стрелкаше чучулига.

Светулковците срещаха жътвари и жътварки, жътварски машини и талиги с жито, които привечер се връщаха от полето. Опознаха много хора от селото, някои разпознаваха и по гласовете.

Полето ухаеше на хляб, поляната в гората — на малини.

Светулковците си щипваха малинки. Светулките ги варяха и изстискваха от тях сокове. Приготвяха запаси за зимата.

Веднъж, когато слънцето беше пред залез, Светлинек съзря семейството на учителя. Майката и най-малкият син носеха канчета, пълни с малини. Средният син наблюдаваше природата. Като видя Светлинек и другарите му, каза:

— Това са светулковци. Живеят в гората, строят си къщички под дърветата и храстите. През деня спят, нощем светят. По-ясна светлина имат светулките, но те не могат да летят, нямат крила.

Най-големият син на учителя, с очила на очите, вървеше с наведена глава — мислеше за нещо.

Светулковците летяха по нивите и светеха на хората по време на работа. В полето се работеше до късно през нощта. Стопаните използуваха хубавото време.

Светлинек с най-голямо удоволствие светеше на конете по пътя. Възхищаваше се от тяхната сила. Обичаше ги. Затова изръкопляска, когато една вечер през обраните ниви препуснаха войници на коне. Отиваха към гората. Един извика на Хеленка, която веднага излезе пред къщи:

— Довиждане в неделя, Хеленко! Чакай ме!

Светулковците познаха момчето на Хелена.

Радостните дни на жътвата изтичаха като вода. Дойде студеният вятър и зафуча из стърнищата. Съобщаваше им, че наближава есента.

Гори, гори зелени,

горко ви в дните студени,

ще увехнете, ще окапете,

гори, гори зелени… —

пееше Хеленка при вечерните разходки по горската поляна.

Вятърът донасяше над поляната дим от стърнищата. Пастирите палеха огньове. Духаха над въглените, а когато огънят дигаше пламък, хвърляха в него картофи и ги печаха. А когато ядяха печени печурки, устните, носът и брадата им бяха целите омърляни.

Но дори и огньовете на пастирите не можеха да спрат студа, който с всеки ден ставаше все по-силен и по-суров.

— Хайде да полетим до нашия град да го видим още веднъж — молеше Светлинек. — Цяла зима ще ни липсва…

Бащата удовлетвори молбата му.

Светулковците се настаниха на зелената кула, за да се порадват още веднъж на сиянието на светлините. На Светлинек най-много му харесваше широката и дълга улица, пъстроцветно осветена.

По тротоарите се трупаха хора, по улиците се надпреварваха мотоциклети и автомобили.

„Весел е животът в града“ — помисли си Светлинек.

В този миг запищяха сирени и изведнъж изгаснаха всички светлини. Градът потъна в тъмнина.

— Какво значи това? — изплаши се Светлинек.

Но и баща му не можеше да обясни.

Спуснаха се от кулата по стрехите на къщите. Под кулата тичаха хора, други изчезнаха по домовете. Колите спряха до тротоарите. Площадът и улиците за миг се опразниха.

— От кого, от какво се страхуват хората?

Над града се люшна огромна къделя от лъчи, от другия край лумна друга. Светулковците се върнаха на кулата, за да виждат по-добре. Светлинните ивици се кръстосаха на едно място във висините. В самия кръст на светлините се оплете сребърна муха. Подскачаше, бягаше, но светлините тичаха с нея и не я изпуснаха от ръцете си.

— Какво е това?

— Струва ми се, че е самолет.

— Да, самолет е!

Крилата на самолета бляскаха в синьо. Изведнъж от самолета падна червена граната и светлинните ивици изгаснаха. Беше тихо. В тъмнината над града заръмжа нещо и затътнаха гърмежи. А светлинните ивици отново скачаха по небето, смесваха се и се кръстосваха. Та-та-та, прас, бум, та-та-та, прас, бум!

Светулките се объркаха. Никой не знаеше какво става. Гърмеж след гърмеж разтърсваше въздуха. Небето тътнеше. Пукаха изстрели, мигаха светлинни ивици.

— Бам! — падна нещо на стряхата на един дом. В същия миг от покрива му избухна пламък като при пожар.

— По-жаар! — чу се пожарникарският сигнал и на площада долетя автомобилен пожарен кран. Спря пред дома. Пожарникарите развиваха и теглеха маркуча. По високата стълба, която се дигаше и накланяше към покрива, се изкатери пожарникар и насочи маркуча към пламъците.

На паважа падна нова бомба. Право покрай кулата. Хората бягаха на всички страни.

Светулковците се спуснаха надолу да видят какво става. Един мъж падна върху тротоара. Притичаха двама мъже към него, положиха го на носилка и изчезнаха с нея.

— Хепчи! — кихна Светлинек. — Хепчи! — кихна Светланек. — Хепчи, хепчи, хепчи! — кихаха всички светулковци.

— Какво е това, дето ни гъделичка в носа и ни дращи в гърлото?

— Да се махаме! — извика бащата и също кихна.

Светулковците го последваха. Над главите им пукаха изстрели, ехтяха гърмежи, кръстосваха се светлини и бръмчаха самолети. Поеха си дъх, едва когато летяха покрай реката към къщи.

Бяха вече в гората, когато отново зареваха сирени в града — и светлините угаснаха в небето.

— Бомбардировката свърши! — обади се глас в селото.

— Де да беше вярно, кой знае какво още ще се случи! — присъедини се друг глас, а трети отбеляза: — Сега ще имаме все по-често упражнения по гражданска отбрана!

— Назад към града! — реши бащата на Светлинек.

Летяха обратно към зелената кула. Градът отново се къпеше в море от светлини, красивата улица пак беше пълна с хора и автомобили, като че ли нищо не беше станало.

Скоро обаче чувствително застудяване накара светулковците да се върнат обратно.

— Сбогом, наш хубав град! Довиждане чак през пролетта! — сбогуваха се те.

В къщи разказаха как са се изплашили.

— Ние също се изплашихме — признаха си светулките.

— Аз се страхувах да не ви се случи нещо — шепнеше Светлинка на Светланек.

— Би ли плакала за мене? — наклони се Светланек към нея.

Студът ги прогони всички по домовете им.

След вечеря Светлинек се сгуши под юргана. Но не заспа, само се затопли и помоли баща си:

— Хайде да полетим още веднъж да видим училището!

Полетяха към училището. Прозорците на първия етаж светеха. Зад тях в класната стая беше пълно с хора, мъже и жени, момчета и момичета. Седяха по чиновете и стояха до стената. И двете по-големи момчета на учителя бяха там.

Учителят излезе на подиума:

— Драги граждани! Макар и да не желаем войната, трябва да бъдем подготвени за нея. Затова провеждаме тези упражнения…

Излезе един гражданин, обърна към всички противогазова маска, обясни как се казват отделните й части и показа как се слага на лицето.

Пред училището стояха няколко мъже. Говореха, че трябва да изкопаят в ската под леса скривалище, за да могат да се крият в него децата и жените, ако наистина избухне война.

— Много съм любопитен какво ще бъде това скривалище, тате — шепнеше Светлинек.

— Аз също, Светлинко.

Но светулковците имаха свои грижи: трябваше да се подготвят за зимата.

На другия ден започнаха да свличат и превозват с колички дърва на купчини, после ги препращаха по домовете. Събраха запаси повече, отколкото миналата година, защото очакваха тежка зима.

Светулките и децата събираха горски плодове и зеленина за зимата. После всички семейства се срещнаха, питаха се един друг кому какво не достига и си помагаха.

Дойде и щурецът да им свири за раздяла. Поблагодари за подаръците и се сбогува:

— Довиждане през пролетта!

Зимата беше наистина тежка и зла. Светулковците обаче успешно се преборваха с нея. Дърва и продукти имаха повече, отколкото им беше необходимо. Планината пазеше поляната от северните бури, а лесът — от западните лапавици и киши.

Светулковците си почиваха, варяха, пържеха, печаха, ядяха и спяха.

Един ден заваля сняг и зави вятър в комина.

— Глава не бих подал от вратата — каза бащата.

— Дали ходят сега хора по улиците на града, тате? — попита Светлинек.

— Комуто не се налага, не излиза.

Разказваха си разни неща и чакаха да дойде пролет. Под планината пролетта започва рано, защото слънцето се опира на южните й склонове и топи снега.

И така, докато светулковците живееха с надеждата за нея, пролетта дойде.