Ян Маршичек
Светулки (20)

2.

— Какво става? — попита Светлинка баща си следващата вечер, когато закусваха. После изтича навън да види дали лети Светланек.

Бащата също излезе пред къщи. Видя, че пред него се събират не само светулковците, но и светулките.

— Къпинов, днес всички оставате в къщи! — му извикаха светулките, веднага щом го забелязаха.

Това зарадва Къпинов, но привидно той не се съгласи и попита за очи светулковците:

— Ще летим ли, или няма да летим?

— Ще летим! — обади се ясен и звънлив глас.

Всички се обърнаха в посоката, от която долетя гласът.

— Ти искаш, Светланек, да полетиш и да ни оставиш да треперим за твоя живот? — обади се майка му.

Събранието се скупчи около тях.

— Искам да летя, мамо, но не се страхувай за мен, ще бъда много внимателен. Щом чуя сирени, ще загася светлинката си и ще се скрия под някой покрив.

— Не се ли страхуваш да летиш сам? — попита бащата.

— Не се страхувам! — отговори спокойно Светланек.

Гордост обзе бащата, но все пак му заповяда:

— Оставаш в къщи!

— Прости ми, тате, но днес няма да те послушам — не се предаваше Светланек. — Не мога да те послушам! Трябва да покажа и да докажа, че не се страхувам, че съм храбър.

— На кого и защо?

Светланек обърна светлинката си към събранието, като че ли търсеше някого, и след малко каза:

— На цялото наше общество искам да докажа. Да знае, че не се страхувам дори от смъртта.

— О, о! — зашумяха всички. — Знаем, че си храбър, но чак пък да не се боиш от смъртта?

Светланек наостри слух да чуе гласа, който му е мил, но не го чу. Приближи се до родителите си и се сбогува с тях:

— Довиждане!

— Сам няма да те пусна! — заяви бащата и целуна майката: — Не плачи, ще се върнем!

— Ще полетя с вас! — притича Яворанек.

— Остани си в къщи! — молеше го младата Илемка.

— Какво му забраняваш ти, щом майка му не казва нищо? — смъмраха я светулките.

— Успокой се, Илемко, нали Светлинка не е казала гък за Светланек! — усмиряваше я Яворанек.

— Няма да е хубаво от моя страна, ако остана в къщи, щом вие ще полетите да светите — каза Къпинов.

— Където си ти, татенце, там и аз, хич не се страхувам — набра смелост Светлинек и го хвана за ръка.

— Няма да берем срам пред децата — извика Яворек, бащата на Яворанек, — ще полетим всички!

— Да, всички! — присъедини се и бащата на Светланек — Калин Калинов.

— Всички, всички, всички! — викаха светулковците един през друг. И вече се сбогуваха със светулките си: — Довиждане, наши божи кравички!

Когато отлетяха, очите на светулките се напълниха със сълзи.

— Ах, този наш Светланек, той ни причини болка! — ридаеше Калина Калинова.

— Не се оплаквайте от Светланек — прекъсна я хълцащата Светлинка, — тази болка ви причиних аз.

— Ти, дъще нещастна? — плесна ръце майка й. — Кажи как!

Но Светлинка изтича към къщи, без да каже нито дума. Светулките само чуваха нейния плач. Гледаха се една друга и се мъчеха да си обяснят всичко.

— Не знаеш ли нещо ти, Илемко? — мъчеше се да разбере Калинова.

— Аз знам само това, че Светлинка обича Светланек — изчерви се Илемка.

— Хм, обича… Има нещо друго тука…

Майката на Светлинка изтича в къщи да разбере. Но Светлинка не каза нито дума.

В това време светулковците летяха към града със зелената кула. При другото село, по бреговете на реката и пред града видяха ями от избухнали бомби. В града имаше разрушени къщи, над някои от тях още се издигаше дим.

— Дали няма и убити хора? — питаше се Светлинек.

— Не знам, но сигурно има — отвърна бащата и заповяда: — Загасете светлините си и — след мен!

Летяха близко след него, Светлинек го държеше за ръка. Зад града се настаниха на ръба на една фуния — яма от избухнала бомба. Мериха колко е широка и дълбока. Светеха си с фенерчетата.

— Мисля да летим вече към къщи. Все едно, не можем да светим на хората — каза Смърчинек.

— Светът се е обърнал наопаки. По-рано помагахме на хората със своите светлини, сега можем да им навредим — мъдруваше Поддъб Поддъбов.

— Няма смисъл да оставаме повече тука — продължаваше Смърчинек, — светулките сигурно много ни мислят…

— Какво ще кажеш ти, Светланек — попита Къпин Къпинов.

Но Светланек не отговори, дори не се обади.

Настана бъркотия: Светланек го нямаше между тях. Търсеха го — светеха към водата на дъното на ямата да не би да се е удавил, но Светланек го нямаше никакъв.

— Няма да се върна в къщи без него! Трябва да го намеря, дори и да е мъртъв… — нареждаше баща му.

Върнаха се в града, търсиха по улиците, където бяха летели. Улиците бяха без светлина, прозорците на къщите бяха затъмнени. Чак в последната улица на самия край на града видяха в едно прозорче светлинка. Спуснаха се към нея и познаха Светланек. Седеше на рамката на прозореца и през просветваща пролука надничаше в стаята.

— Ама че дете! — ядосваше се баща му. — Така ни изплаши! Какво правиш тука?

— Гледам как една майка разглежда снимките на двете си деца. Плаче и нарежда, че ги е убила бомба. Така ми е жал за нея…

— Меко ти е сърцето, Светланек, но тръгвай с нас към къщи, при майка ти!

— И при Светлинка! — пошепна Яворанек.

Полетяха. Къпинов със своя Светлинек напред.

— Браво! Вече сме на поляната! — извика Светлинек след половин час.

Майка му и Светлинка бяха дошли да ги посрещнат.

— Лошо! Лошо ни сполетя, татенце! — протягаше сключени ръце майката. — Тази нощ обикаляха къпините двама мъже и казваха, че утре ще изкопаят под тях скривалище.

— Ще трябва да си построим нов дом! — въздъхна бащата. — Дотогава трябва да си намерим квартира и да спасим каквото е възможно от покъщнината.

Отлетя някъде и скоро се върна с Поддъбов, Поддъбинек, Поддъбова и Поддъбенка. Помогнаха им да опаковат мебелите, съдовете, кухненските принадлежности и да ги откарат под дъба.

Когато откарваха с количка останалите неща, майката вече плачеше.

— Не плачи, всичко ще се оправи! — утешаваше я бащата.

Сложиха всичко под дъба. Каквото не се събра у Поддъбови в къщи, сложиха го под навеса. После отидоха да спят. И макар да нямаха удобства, както под къпините, спаха добре. След напрегната работа се спи добре и на твърда пейка.