Рик Риърдън
Лабиринтът с костите (9)

Глава 9

Дан реши, че взривовете са нещо страхотно, стига да не си в епицентъра им.

През цялото време, докато вървяха към Залата на независимостта, Ейми стискаше клетката със Саладин, сякаш тя ще й спаси живота. Нели им се разкрещя, задето са толкова безразсъдни. Ушите на Дан пищяха и той чуваше Нели, сякаш тя говореше от дъното на аквариум.

— Не мога да повярвам! — заяви Нели. — Ама истинска бомба ли? Мислех, че се шегувате.

Ейми си изтри очите.

— Тримата Старлинг… те…

— Сигурно им няма нищо — успокои я Дан, но и на него не му прозвуча особено убедително.

Двамата със сестра му не бяха изчакали полицията. Бяха толкова уплашени, че просто побягнаха, и Дан нямаше представа какво е станало с тризнаците. Но смяташе, че не е добър знак, че са открили телефона на Шиниъд точно до мястото, където голяма част от покрива се е продънила.

Нели завъртя рязко волана и те завиха по Шеста улица.

— Ей, малките, това не е шега работа. Някой се е опитал да ви убие. Не мога да ви бъда бавачка, ако…

— Не си бавачка, гувернантка си — поправи я Дан.

— Все тая.

Тя спря пред Залата на независимостта. Слънцето вече се снишаваше и в предзалезната светлина сградата не изглеждаше както по училищните филми: двуетажна тухлена постройка с голяма бяла часовникова кула, заобиколена от дървета и цветни лехи. Отпред имаше статуя на някакъв революционер. Сградата изобщо не изглеждаше внушителна, в сравнение с огромните съвременни постройки наоколо, но Дан си помисли, че по онова време тя вероятно е била най-голямата в града. Представи си как Франклин и всичките му приятели с напудрени перуки и тривърхи шапки се събират на стълбището, за да обсъждат Декларацията на независимостта, Конституцията на САЩ или най-новото предложение на Бен Франклин за изучаването на пръднята. Всичко това напомни на Дан тестовете по американска история, които го плашеха почти колкото вдигнатите във въздуха музеи.

— Вижте какво, малките — каза Нели. — Няма да се разберем така. В каквото и да сте се забъркали, то е прекалено опасно за две хлапета. Отвеждам ви обратно при леля ви.

— А, не! — възкликна Дан. — Недей, Нели. Тя…

Той замълча насред изречението, но очите на Нели със седефено сини сенки се присвиха.

— Тя какво?

Дан погледна Ейми с надеждата да получи помощ, но тя още не се беше окопитила и само гледаше невиждащо през прозореца.

— Нищо — отвърна Дан. — Важно е, Нели. Много те моля. Изчакай ни.

Тя продължи да фучи.

— В плейлиста имам още пет, не, шест парчета, чу ли? Ако не се върнете в колата, щом свърши последното, и не ми обясните честно за какво става въпрос, ще се обадя на Биатрис.

— Става! — отговори Дан.

Опита се да избута Ейми от колата, но тя явно още не беше дошла на себе си, понеже продължаваше да стиска клетката със Саладин.

— Какво правиш? — попита Дан. — Остави го тук.

— Не. — Ейми зави непохватно клетката с одеяло. — Трябва да вземем и него.

Дан не знаеше защо, но реши да не спори. Двамата забързаха по тротоара. Бяха изкачили до средата стълбището пред Залата на независимостта, когато Дан видя, че вече е затворено.

— Как ще влезем?

— Деца! — повика ги някой. — Насам!

Полускрит зад един розов храст, Уилям Макинтайър се беше облегнал на сградата. Ейми изтича и прегърна стария адвокат, който явно се смути. Беше с превързана лява ръка и с малка рана под дясното око, но иначе изглеждаше доста добре за човек, който току-що е изписан от болница.

— Радвам се, че сте здрави и невредими — рече той. — Чух по новините за института „Франклин“. Предполагам, че сте били там, нали?

— Беше ужасно — отвърна Ейми.

Разказа му всичко: от тайната библиотека в къщата на Грейс чак до мъжа в черно в музея и как тризнаците Старлинг са хвръкнали във въздуха.

Господин Макинтайър сви вежди.

— Обадих се в университетската болница „Джеферсън“. Тримата ще прескочат трапа, но са в тежко състояние. Ще се възстановяват няколко месеца, което, опасявам се, ги вади трайно от надпреварата.

— Това е работа на мъжа в черно — намеси се и Дан. — Той заложи капана на нас.

Окото на господин Макинтайър трепна. Той свали очилата си и ги избърса с вратовръзката, носът му хвърляше сянка върху едната страна на лицето му.

— Ако се съди от описанието ви… взривът според мен е причинен от звуков детонатор. Много усъвършенстван, изработен така, че да зашеметява и да причинява ограничени щети. Заложил го е човек, който си разбира от работата.

— Откъде знаете толкова много за взривовете? — учуди се Дан.

Старецът го погледна вторачено и Дан внезапно усети, че той невинаги е бил адвокат. И се е нагледал през живота си на какво ли не — на много опасности.

— Внимавай, Дан. Този взрив за малко да сложи край на участието ти в надпреварата. Надявах се да остана встрани от нея. Не искам някой от другите отбори да реши, че съм пристрастен. Но когато къщата на баба ви изгоря… си дадох сметка в какво трудно положение съм ви поставил.

— Затова ли ни пратихте фенерчето?

Господин Макинтайър кимна.

— Притеснявам се до каква степен другите отбори са ви взели на мушка. Явно са решили на всяка цена да ви отстранят като съперници.

— Да, ама се провалиха! — напомни Дан. — Ние открихме втория ключ. Не го е намерил никой друг, нали?

— Онова, което сте намерили, Дан, само ще ви отведе при втория ключ. Не ме разбирайте погрешно, то ще ви помогне много и аз се радвам, че фенерчето с ултравиолетовите лъчи ви е свършило работа. Но това в никакъв случай не е единствената следа, насочваща към ключа. Някои от останалите отбори може да намерят и друг път към следващия ключ. Или ако смятат, че разполагате с полезна информация, могат просто да ви проследят, както са се опитали да направят тримата Старлинг, и да ви отнемат информацията.

На Дан му идеше да изрита стената. И да направеха пробив, все се случваше нещо или се оказваше, че не са били толкова близо до следващия ключ, както са си мислели.

— А как ще разберем, че сме намерили втория ключ? Да не би върху него да има голяма табела КЛЮЧ НОМЕР ДВЕ?

— Ще разберете — увери го господин Макинтайър. — Ключът ще бъде по… по̀ веществен. Основна плочка в пъзела.

— Страхотно — промърмори Дан. — Вече всичко е ясно.

— Ами ако Нели е права? — попита с треперещ глас Ейми. — Ами ако наистина е прекалено опасно за две деца?

— Не говори така — извика Дан.

Сестра му се извърна към него. Очите й приличаха на натрошено стъкло. Сякаш потреперваха и бяха някак много крехки.

— Дан, разминахме се на косъм със смъртта. Тримата Старлинг са в болница, а днес е едва вторият ден от надпреварата. Как ще издържим, ако нещата се развиват така и занапред?

Устата на Дан пресъхна. Ейми беше права. Но нима можеха просто да се откажат? Дан си представи как отиват при Биатрис и й се извиняват. Можеше да си прибере колекцията, да се върне на училище, да си живее както всички останали, без някой да се опитва през два-три часа да го хване в капана на избухнал пожар или да го вдигне във въздуха.

Господин Макинтайър, изглежда, долови какво си мисли той, защото пребледня.

— Недейте, деца — подкани старецът. — И през ум да не ви минава.

— Ние сме… просто деца — промълви Ейми. — Не може да очаквате от нас…

— Вече е късно, скъпа!

За миг господин Макинтайър наистина изпадна в паника… ужаси се, че те ще се откажат. Дан не проумяваше защо. Точно тогава старецът си пое дълбоко въздух. Явно си беше върнал самообладанието.

— Не можете да се откажете, деца. Леля ви Биатрис се вбеси, че сте изчезнали. Спомена, че щяла да наеме детектив, който да ви открие.

— На нея й е все едно какво става с нас — възрази Дан.

— Дори и да е така, докато не ви предаде официално на Социалната служба, пред закона тя носи отговорност, ако с вас се случи нещо. Приберете ли се в Бостън, ще ви пратят в приемно семейство. Вероятно дори ще ви разделят. Сега вече няма как да се върнете към стария си живот.

— Не можете ли да ни помогнете? — попита Ейми. — Все пак сте адвокат.

— Вече ви помагам прекалено много. Единственото, което мога да ви давам от време на време, е информация.

— Каква например? — Дан наостри уши.

Господин Макинтайър сниши глас.

— Един от съперниците ви, Джона Уизард, се готви за презокеанско пътуване. Опасявам се, че много скоро ще се натъкнете на него. Днес сутринта той и баща му направиха в Ню Йорк резервации за първа класа.

— Къде ще ходят? — полюбопитства Дан.

— Според мен ще си отговориш сам, ако се замислиш над информацията, която открихте.

— Така е — потвърди Ейми. — И смятам ние да отидем там първи.

Дан не знаеше за какво говори сестра му, но се радваше, че тя отново изглежда ядосана. Не беше за препоръчване да дразниш Ейми, когато тя плаче.

Господин Макинтайър въздъхна с облекчение.

— Значи ще продължите. Няма да се откажете.

Ейми погледна Дан и двамата се разбраха без думи.

— Засега продължаваме — потвърди Ейми. — Но, господин Макинтайър, защо всъщност ни помагате? Нали не помагате и на някой от другите отбори?

Възрастният адвокат се поколеба.

— Казахте, че в института „Франклин“ сте предупредили тримата Старлинг, че са в опасност.

— Разбира се, че ги предупредихме — отвърна Ейми.

— Те нямаше да го направят, ако в опасност бяхте вие.

— Може би, но ми се стори, че е редно да постъпим именно така.

— Интересно… — Той погледна крадешком към улицата. — Не мога да ви кажа нищо повече. Трябва да…

— Много ви моля за още нещо — подхвана Ейми.

Тя махна покривалото върху котешката клетка на Саладин и чак сега Дан разбра защо е донесла и котарака.

— Ейми, недей!

— Нямаме друг избор, Дан — отвърна сестра му. — За него не е безопасно.

Дан понечи да възрази, но нещо го спря. Той си спомни как по време на пожара са влачили горкия котарак през отдушника, а после са го държали в клетката през цялото време, докато са пътували с влака. Ами ако Саладин беше заедно с тях и в музея? Дан нямаше да си прости, ако животното пострадаше.

— Добре — въздъхна той.

— Това котаракът на госпожа Грейс ли е? — свъси се господин Макинтайър. — Как…

— Той се спаси от пожара заедно с нас — обясни Ейми. — Надявахме се да го задържим, но… не можем да го вземем със себе си там, където отиваме. Няма да е честно да го мъкнем с нас. Може ли да се грижите за него известно време?

— Мъъър. — Саладин изгледа Дан така, сякаш казваше: „Това някаква шега ли е?“.

Изражението на господин Макинтайър беше почти същото.

— Не знам, скъпа. Не си падам много по животните. Навремето имах куче, Оливър, но…

— Много ви моля — подхвана пак Ейми. — Той беше на баба. Искаме да сме сигурни, че е в безопасност.

Старият адвокат изглеждаше така, като че му идеше да избяга, но после си пое дълбоко въздух.

— Добре. Но само за малко.

— Благодаря ви. — Ейми му подаде клетката. — Яде само прясна риба. Обича най-много червен луциан.

Господин Макинтайър примига.

— Червен луциан ли? А, да… Ще имам грижата.

— Мъъър — обади се пак Саладин и този път това вероятно означаваше нещо от рода на: „Не мога да повярвам, че ме оставяте на този дядка, който не знае, че обичам червен луциан“.

— Трябва да тръгвате, деца — подкани господин Макинтайър. — Бавачката ви сигурно се е изнервила. И не забравяйте какво съм ви казал. Не се доверявайте на никого!

След тези думи Уилям Макинтайър се отдалечи по улицата, като държеше клетката със Саладин далеч от себе си, сякаш е кутия с радиоактивен материал.

* * *

Докато се връщаха при колата, Ейми съобщи:

— Отиваме в Париж.

Дан си мислеше за Саладин и ушите му още пищяха от взрива в музея, затова той не беше сигурен, че не му се е счуло.

— Париж ли каза… онзи, дето е във Франция?

Ейми извади мобилния телефон на Шиниъд Старлинг. Снимката с писмото на Бенджамин Франклин още беше върху екрана — тайното съобщение с разкривен жълт почерк в лилавата светлина.

— Когато е бил на преклонна възраст — уточни Ейми, — Франклин е бил посланик на Щатите в Париж. Разработвал е мирен договор, с който да се сложи край на Войната за независимост в САЩ. Имал е къща в квартал на име Паси и французите са се отнасяли с него като с рок звезда.

— Какво, във Франция се отнасят като с рок звезди с разни шишкави старци?

— Казах ти вече, Франклин е бил прочут в цял свят. Занимавал се е с философия, обичал е увеселенията и всякакви… френски неща. При всички положения в тайното съобщение се казва, че той напуска Париж, нали така? Писмото е с дата 1785 година. Почти сигурна съм, че именно през тази година той се е завърнал в Америка. Значи е оставил нещо в Париж.

— Нещо, което е разделило рода му — допълни Дан. — Смяташ, че е имал предвид клановете на рода Кахил ли?

— Възможно е. — Ейми започна да усуква косата си. — Онова, което казах преди малко, Дан… Всъщност не искам да се отказвам. Просто ме е страх.

Брат й кимна. Не искаше да си го признава, но и той се беше поуплашил от мъжа в черно и експлозията.

— Не се притеснявай. Трябва да продължим, нали?

— Нямаме друг избор — съгласи се сестра му.

Още преди да са отишли при тойотата, вратата й се отвори. Нели тръгна с войнствена крачка към тях, от ухото й още се поклащаше една от слушалките. Държеше мобилния си телефон така, все едно се канеше да ги замери с него.

— Знаете ли? — попита Нели. — Току-що на гласовата поща получих съобщение от Социалната служба в Бостън!

Ейми ахна.

— Какво им каза?

— Засега нищо. Чакам страхотното ви изумително обяснение.

— Много те моля, Нели — подхвана Дан. — Имаме нужда от помощта ти.

— Издирват ви — изписка Нели. — Леля ви дори не знае къде сте, нали? Имате ли представа какви страшни неприятности ме очакват?

— Хвърли го тоя телефон — предложи Дан.

— Моля?

Нели го изрече така, сякаш й беше казал да подпали пари — нещо, което Ейми, разбира се, вече беше направила през седмицата.

— Направи се, че не си получила съобщението — примоли се пак той, — само още няколко дни. Хайде, Нели, трябва на всяка цена да отидем в Париж, а не можем да го направим без възрастен.

— Ако си въобразяваш, че ще… Париж ли каза?

Дан усети, че сега е моментът. Направи тъжна физиономия и въздъхна тежко.

— Да, ще ти купим билет до Париж, освен това ще ти платим заплатата, както и хотелската стая, всички вкуснотии и така нататък. Но, о, да…

— Става дума само за още два-три дни, Нели — намеси се и Ейми. — Много те моля! Не сме те излъгали за търсенето на съкровището. Това наистина е важно за семейството ни и ти обещаваме, че ще внимаваме! Щом приключим в Париж, прави каквото сметнеш за добре. Честна дума, ти нямаш никаква вина. Но ако сега се върнем в Бостън, ще ни пратят в приемни семейства. И ще се провалим в търсенето на съкровището. Сигурно дори ще бъдем изложени на по-голяма опасност!

— А ти няма да видиш Париж — добави Дан.

И той не беше сигурен кой довод е натежал повече, но Нели пъхна телефона в джоба си. Приклекна, за да ги гледа в очите.

— Само още едно пътуване — каза тя. — Но мога да си навлека страхотни неприятности, малките. Обещайте ми: Париж, и после се прибирате у дома. Разбрахме ли се?

Дан си помисли, че вече нямат дом, където да се приберат, но кръстоса пръсти зад гърба си и рече:

— Да, разбрахме се.

— Разбрахме се — повтори и Ейми.

— После ще съжалявам — промърмори Нели. — Но мога да съжалявам и в Париж.

Върна се при автомобила и седна зад волана.

Дан погледна сестра си.

— Хм… парите. Сигурно ще ни стигнат за три еднопосочни билета. И за една седмица за хотел, ядене и други неща, след като пристигнем там. Но не знам дали ще ни останат за връщане. Ако Нели разбере…

— Ще му мислим, като пристигнем — прекъсна го Ейми.

И докато тичаше към колата, извади от задния си джоб паспорта.