Рик Риърдън
Лабиринтът с костите (7)

Глава 7

На километър и половина оттам, на Копли Скуеър Ирина Спаска с кодово название „Отбор пети“ се притесняваше за отровата. Беше заредила инжекторите по ноктите си с обичайното вещество, но се опасяваше, че за тази среща то няма да бъде достатъчно.

По време на Студената война тя и колегите й от КГБ бяха използвали чадъри с отровен връх и токсини, нанесени със спрей по дъските на тоалетните чинии. Доброто старо време! Сега Ирина действаше сама и беше принудена да опрости нещата. Иглите се появяваха, щом тя свиеше пръстите си при горната става. Почти не се виждаха и човек усещаше само леко убождане. От отровата жертвите се чувстваха много зле, дори се парализираха в продължение на няколко дни, през които Ирина щеше да изпревари останалите в търсенето на съкровището. Най-хубавото беше, че отровата не можеше да бъде открита и за нея нямаше противоотрова.

За съжаление беше от бавнодействащите. Жертвите щяха да усетят първите симптоми най-рано след осем часа. Ако Ирина искаше да обезвреди бързо враговете си, щеше да се наложи да разчита на други средства.

Не биваше да подценява Иън и Натали Кабра. Сигурно щеше да се справи лесно с тях преди време, когато те бяха на десет и на седем години. Сега обаче двамата бяха на четиринайсет и на единайсет… беше съвсем различно.

Ирина Спаска тръгна да се разхожда по Копли Скуеър — чакаше да зърне брата и сестрата. Бяха решили да приложат обичайната тактика, с която да се изплъзнат, ако случайно ги следяха — бяха определили само най-общо мястото и времето на срещата. Буреносните облаци се бяха разнесли. Беше хубав летен следобед, от което на Ирина й беше страшно неприятно. Уф, колко светлина, цветя и играещи деца. Тя предпочиташе оловносивата зима на Санкт Петербург, климат, много по-подходящ за шпионство.

Купи си кафе от една улична будка и точно тогава съгледа в другия край на площада Иън и Натали — вървяха пред църквата „Света Троица“. Двамата срещнаха за миг погледа й и продължиха да крачат.

Беше ред на Ирина да действа. Тя тръгна на известно разстояние след тях, като се оглеждаше — да не би да имат „опашка“ — някой, който да ги следи, който да върви след тях или да дебне за подходящ ъгъл, от който да ги снима. Минаха петнайсет минути, а Ирина не забеляза нищо. Изчака двамата да я видят.

Веднага щом те я зърнаха, Ирина тръгна в обратната посока. Играта се обърна. Тя ги поведе през площада, към библиотеката — знаеше, че сега пък те дебнат дали някой не я следи. Видеха ли нещо, Иън и Натали щяха да изчезнат. Срещата щеше да се провали.

След петнайсет минути Ирина смени посоката и забеляза, че братът и сестрата Кабра са от другата страна на Бойлстън стрийт и продължават да вървят след нея. Това означаваше, че не я следи никой. Децата завиха към хотел „Копли Плаза“ и Ирина Спаска тръгна след тях.

Срещнаха се в оживеното фоайе, където никоя от страните не можеше да устрои засада на другата.

Натали и Иън се бяха разположили един срещу друг на меките канапета и изглеждаха прекалено спокойни и отпуснати. Бяха махнали траурните дрехи: сега Иън беше облечен в небесносиньо поло и бежов панталон и на краката беше с мокасини, а Натали беше в бяла памучна рокля, която подчертаваше кожата й с цвят на кафе. Очите им проблясваха като кехлибар. Бяха толкова хубави, че хората се обръщаха след тях, а това не беше желателно при тайна среща.

— Привличате вниманието — скара им се Ирина. — Трябва да сте по-грозни.

Натали се засмя.

— Това ли те държи жива, братовчедке?

На Ирина й идеше да й издере лицето с отровните си нокти, но запази самообладание.

— Обиждай ме колкото си искаш. Това няма да ни донесе нищо.

— Така е — съгласи се Иън. — Имаме еднакъв проблем. Заповядай, седни.

Ирина се поколеба. Трябваше да седне или до Иън, или до Натали, а и на двете места не беше безопасно. Тя предпочете момичето. Ако се стигнеше дотам, щеше да й бъде по-лесно да я надвие. Натали се усмихна и й направи място на канапето.

— Обмисли ли предложението ни? — попита Иън.

От два часа, откакто на мобилния телефон беше получила съобщението, закодирано с алгоритмичен шифър, какъвто използваха само хората в клана Лусиан, Ирина не мислеше за нищо друго.

Тя кимна.

— Стигнали сте до същия извод, както и аз. Вторият ключ към загадката не е в Бостън.

— Именно — потвърди Иън. — Казахме на майка си и баща си да ни пратят частен самолет. До час излитаме.

„Виж ги ти, да им пратят частен самолет“, каза си ядно Ирина. Познаваше от едно време родителите на Кабра. Бяха известни в цял свят колекционери на произведения на изкуството. Преди години бяха опасни, важни хора в клана Лусиан. Сега се бяха оттеглили в Лондон и не правеха друго, освен да треперят над децата си. Оставяха Иън и Натали да пътуват и ако се налагаше, им издаваха банкови чекове.

Тези хлапета сигурно нехаеха за трийсет и деветте ключа. За тях това бе поредното приключение. Ирина си имаше причини да издирва съкровището — много по-лични причини. Кабра бяха баснословно богати, хитри, горди. Някой ден Ирина щеше да им натрие носовете.

— И така, къде отивате? — попита ги тя.

Иън се наведе напред и преплете пръсти. Не приличаше на четиринайсетгодишен малчуган. Усмихнеше ли се, изглеждаше много злобен, сякаш е възрастен.

— Знаеш, че става дума за Бенджамин Франклин.

— Да.

— В такъв случай знаеш и къде отиваме и какво търсим.

— Знаеш и че не можем да допуснем тайната да се озове в ръцете на друг — измърка Натали. — Като представители на клана Лусиан трябва да работим рамо до рамо. Заложи капана.

Окото на Ирина потрепери, както всеки път, когато беше нервна. Беше й неприятно, но не можеше да направи нищо.

— Сами го заложете — отсече тя.

Натали поклати глава.

— Те ще заподозрат именно нас. А ти можеш да ги примамиш на сигурна гибел.

Ирина се поколеба, опитваше се да открие някакви недостатъци в плана.

— А аз какво ще спечеля?

— Те са най-голямата заплаха за нас — напомни Иън. — Не е изключено още да не го разбират, но с времето ще го проумеят. Трябва да ги отстраним бързо. Ще е от полза за всички ни. Освен това бастионът на клана Лусиан ще бъде на твое разположение. След това ще имаме време да се сражаваме помежду си. Сега трябва да унищожим съперниците.

— А Мадригалите? — попита Ирина.

Стори й се, че върху лицето на Иън за миг се е мярнало притеснение, но то отмина бързо.

— Нека отстраняваме враговете един по един, братовчедке.

На Ирина й беше неприятно да го признае, но момчето беше право. Тя огледа ноктите си и между другото се увери, че всяка от иглите с отровата е насочена и е готова за действие.

— Не ви ли се струва странно, че в базата данни на клана Лусиан има толкова малко за Франклин? — попита тя бавно.

Знаеше прекрасно, че те също са се включили в основния компютър на клана, точно както е направила тя. В очите на Иън проблесна раздразнение.

— Вярно е, че би трябвало да има повече. Както личи, Франклин е криел нещо… дори от близките си.

Натали се усмихна студено на брат си.

— Представител на клана Лусиан, който не се доверява на роднините си… не може да бъде!

Иън не обърна внимание на забележката й.

— И да недоволстваме, няма да променим нищо. Трябва да се справим с Ейми и Дан. Споразумяхме ли се, братовчедке Ирина?

Вратата на хотела се отвори. С широка крачка влезе набит мъж в кафяв костюм, който се запъти към рецепцията. Изглеждаше неуместно тук, вероятно беше охрана или полицай под прикритие. Може би нямаше никакво отношение към тях, но Ирина не беше сигурна. Бяха се заседели във фоайето. Беше опасно да останат още тук.

— Чудесно — рече тя. — Ще подготвя капана.

Натали и Иън станаха от канапето.

Ирина изпита облекчение, беше и малко поласкана. Кабра бяха опрели до нейната помощ. В края на краищата тя беше много по-зряла и мъдра.

— Радвам се, че се споразумяхме — каза Ирина, обзета от великодушие. — Не исках да ви нараня.

— О, и ние се радваме — отвърна Иън. — Според мен, Натали, вече е безопасно.

Ирина се свъси — не разбра думите му. Точно тогава погледна Натали, красивото момиче, което в бялата рокля изглеждаше толкова безобидно, и видя, че младата дяволица държи в шепата си мъничък сребърен арбалет, който беше на някакви си четири-пет сантиметра от гърдите на Ирина. Сърцето й трепна. Самата тя беше използвала такива арбалети. Стрелите пренасяха отрова, много по-страшна от онази, която тя се престрашаваше да държи под ноктите си.

Натали се усмихна мило, като продължи да държи арбалета насочен.

— Много се радвам, че се видяхме, Ирина.

— Наистина — добави самодоволно Иън. — Иска ми се да ти стисна ръката, братовчедке, но се притеснявам да не разваля прелестния ти маникюр. Ще ни уведомиш, когато Ейми и Дан бъдат отстранени, нали?