Рик Риърдън
Лабиринтът с костите (13)

Глава 13

През това време семейство Холт се бяха хванали гуша за гуша във вана със сладоледа.

Мадисън се беше метнала на гърба на Хамилтън и го удряше по главата с кашон сладоледи. Майка им Мери-Тод се мъчеше да ги разтърве. Рейгън и питбулът Арнолд дърпаха кашон ескимо все едно е въже. Айзенхауър, умореният главатар на семейството, ревна:

— Престанете! Отряд, строй се!

Хамилтън и Мадисън застанаха мирно, като изпуснаха кашона със сладолед. Мери-Тод се изтупа, изгледа ядно децата си и също се строи. Рейгън изкозирува с ескимото. Арнолд се претърколи и се направи на умрял.

— Така ви искам — изръмжа Айзенхауър. — Няма да допусна семейството да се избие заради някакви си замразени млечни продукти.

— Но, татко… — обади се Рейгън.

— Тишина! Казах, че ще получите сладолед, след като изпълним бойната задача. А ние няма да я изпълним, докато не чуя рапорта!

Мадисън изкозирува.

— Разреши да рапортувам, татко!

— Слушам.

— Микрофонът се включи.

— Браво на теб. Хлапетата взеха ли книгата?

Мадисън запристъпва притеснена от крак на крак.

— Не знам, господин началник. Но отиват на Рю де Жарден номер 23 на остров Сен Луи.

— Дано и този път не си сбъркала номера — заяде се Хамилтън.

Мадисън се изчерви като домат.

— Какво съм виновна аз!

— Влязохме с колата под наем в Сена.

— И все на теб, Хами, ти хрумват някакви невероятни идеи. Например за тъпия взрив в музея, поразил друг отбор, а не този, срещу който се целехме. Или за пожара в къщата на Грейс.

— Стига сте крещели! — изкрещя Мери-Тод. — Деца, не може само да се караме. Това подкопава бойния дух на отбора.

— Майка ви е права — съгласи се Айзенхауър. — Не беше уместно да подпалваме къщата и да взривяваме оная бомба в музея. Трябваше лично да направим на пихтия малките Кахил.

Арнолд се разлая развълнуван и се опита да ухапе Айзенхауър по носа.

Рейгън сключи вежди. Запристъпва притеснена от крак на крак.

— Но, хм, татко…

— Някакъв проблем ли има, Рейгън?

— Ами взривът… можеше да ги убие, нали?

Мадисън завъртя очи.

— О, пак се почва! Стига си се размеквала, Рейгън.

Другото момиче пламна.

— Не се размеквам пък!

— Размекваш се, размекваш се.

— Тишина! — изрева Айзенхауър. — А сега слушайте всички. Ако искаме да спечелим надпреварата, ще бъдем принудени да приложим крайни мерки. Няма да допусна никой да се размеква. Ясно ли е?

Той изгледа лошо Рейгън, която заби мрачно очи в пода.

— Тъй вярно.

— Знаем, че Дан и Ейми бяха любимци на Грейс — продължи Айзенхауър. — Старият Макинтайър вероятно им дава вътрешна информация. Сега пък ни изпревариха в бастиона на клана Лусиан, докато го държахме под наблюдение, което също не беше уместно. Ще търпим ли и занапред такива издънки?

— Не, господин началник! — изкрещяха в един глас децата.

— Смятат, че не сме умни — допълни Айзенхауър. — Въобразяват си, че ни бива само да показваме мускули. Е, ще установят, че можем и друго.

Айзенхауър показа мускулите си.

— Трябва да сме сплотени като отбор — викна Мери-Тод. — Нали така, деца?

— Тъй вярно. Трябва да сме сплотени.

— Джаф — каза Арнолд.

— А сега — продължи Айзенхауър — трябва да вземем книгата. Нямаме друг избор, освен да приемем, че тя е у хлапетата или че те знаят къде е. Трябва да стигнем на остров Сен Луи, без да вкарваме вана в реката. Кой е с мен?

Децата и Мери-Тод викнаха „ура“. После си спомниха за сладоледа и малките пак се сбиха.

Айзенхауър изсумтя. Реши да ги остави да се поборят. Може би това щеше да укрепи бойния им дух.

Откакто Айзенхауър се помнеше, все му се присмиваха зад гърба. Присмиваха му се, когато се издъни във военната академия „Уест Пойнт“. Присмиваха му се, когато не издържа приемния изпит за ФБР. Присмиваха му се дори по времето, когато работеше охрана в магазин — тръгна да гони един крадец и вместо него зашемети себе си с електрошоковата палка. Какво толкова, стават грешки. Никой не е застрахован.

Щом победеше в тази надпревара, Айзенхауър щеше да стане най-могъщият представител на рода Кахил на всички времена. И тогава вече никой нямаше да му се присмива.

Той стовари юмрук върху касата във вана. Малките Кахил вече му лазеха по нервите. Бяха същите като майка си и баща си — Артър и Хоуп. Навремето Айзенхауър ги познаваше добре. Имаше да разчиства с тях стари сметки.

Много скоро Ейми и Дан щяха да платят.