Рик Риърдън
Лабиринтът с костите (19)

Глава 19

Дан беше много развълнуван, че вторият ключ към загадката е изнесен безпрепятствено от църквата в панталона му.

— Значи аз съм героят на деня — реши той.

— А, без тия — възмути се Ейми. — Не ти, а аз се покатерих насред бурята на покрива.

— Да, но ключът към загадката беше в моя панталон.

Сестра му завъртя очи.

— Прав си, Дан. Всъщност героят си ти.

Нели се подсмихна.

— Мен ако питате, и двамата се справихте чудесно.

Тримата седяха в едно кафене на „Шанз Елизе“, гледаха минувачите и отново си похапваха сладко-сладко pain au chocolat. Беше сутринта след бурята. Небето беше ясно. Те вече си бяха стегнали багажа и се бяха изнесли от „Мезон де Гардон“. Все пак Дан се чувстваше щастлив.

Още имаше някои съмнения за онова, което бяха изживели. По-точно, не му харесваше, че Иън и Натали са се измъкнали. Не обичаше да го връзват и искаше да си го върне на Иън. Но можеше да бъде и по-лошо. Ако не друго, поне не се бяха изгубили завинаги в катакомбите и някой от кашоните със сладолед не ги беше фраснал по лицето.

— Но искам да знам какво имаше в стъкленицата — заяви той.

Ейми започна да усуква замислено косата си.

— Каквото и да има в нея, то би трябвало да дава на някой от отборите предимство в освобождаването на истината — а това ще рече в откриването на съкровището, което чака в края на надпреварата. Тъй като сега стъкленицата е у Иън и Натали… имам лошото предчувствие, че много скоро ще научим какво е сложено в нея.

— Щом са я създали тия от клана Лусиан, сигурно е някаква специална отрова — предположи Нели, както дъвчеше кроасана. — Те явно си падат по отровите.

— Възможно е — отвърна Дан, макар че отговорът не му се струваше убедителен.

Още не можеше да се примири с мисълта, че Бенджамин Франклин е роднина на Иън и Натали. Беше започнал да му се възхищава — особено след писанията за пръднята, гръмоотводите и всичко останало. Сега вече не беше сигурен от кои е старият Бенджамин, дали от добрите, или от лошите.

— Но какво общо има отровата с нотен лист?

Ейми извади от раницата пергамента и го разстла върху масата. Дан вече го беше разглеждал десетина пъти. Знаеше, че е точен препис на песента, която бяха видели изсечена върху каменната поставка в тайната стая, само не разбираше какво й е толкова важното. Когато сутринта се събуди, Ейми вече ровеше в интернет от лаптопа му. Тя не обичаше интернет. Кой знае защо, твърдеше, че книгите били за предпочитане, от което Дан разбра, че сестра му е решила непременно да открие някаква информация.

— Намерих я онлайн — съобщи Ейми.

— Как? — учуди се Дан.

— Написах в търсачката „Бенджамин Франклин“ и „музика“. Излезе веднага. Това е адажио за армоника.

— Инструментът на Бенджамин Франклин — спомни си брат й. — Оная чудесия с водата по краищата на стъклените чинии.

— Да, но имам чувството, че това не е просто музикална партитура. — Ейми се наведе напред. Очите й блестяха, сякаш тя знаеше някаква тайна. — Намерихме песента и я свалихме. Чуй.

Нели му подаде айпода.

— Не си падам точно по такава музика. Но все е нещо.

Дан заслуша. Изпита чувството, че е пълен с хелий. Музиката беше толкова позната и красива, че му се прииска да се понесе над Париж, но и го обърка. Обикновено не се затрудняваше да запаметява едно или друго, а ето че не се сещаше къде вече е чувал тази музика.

— Знам песента…

— Татко си я пускаше — обясни Ейми. — В кабинета си, докато работеше. Пускаше я през цялото време.

Дан се помъчи да си спомни за какво говори сестра му. Искаше да слуша отново и отново песента, докато види баща им в кабинета му. Но Нели си прибра айпода.

— Извинявай, малкият. Още имаш кал в ушите.

— Нотите са шифър — заяви Ейми. — Цялото музикално произведение съдържа някакво съобщение.

— И мама и татко да го знаели — допълни изумен Дан. — Но какво означава?

— Нямам представа — призна Ейми. — Но нали помниш, Дан, господин Макинтайър спомена, че трийсет и деветте ключа към загадката са плочки от пъзел.

— Да.

— Снощи, след като ти разчете написаното върху стъкленицата, се замислих над това. Запитах се… защо първият ключ към загадката не е бил такъв?

Тя извади късчето кремава хартия, за което бяха платили два милиона долара. Отзад то беше запълнено с драскулките на Дан. Отпред беше първият ключ към загадката:

RESOLUTION:

The fine print to guess, seek out Richard S.

Нели сключи вежди.

— Това ви е отвело при Франклин, нали? Такъв ли беше отговорът?

— Само отчасти — отвърна Ейми. — Това е и първата плочка от пъзела. Ключ към нещо, което съществува наистина. Така снощи, когато ти, Дан, спомена анаграмите, ми хрумна нещо.

— Не се сещам — поклати глава той.

Тя извади химикалка и написа „RESOLUTION“.

— Попита ме защо думата е част от ключа към загадката. Чак сега проумях. Трябва да се досетим по главните букви. — Тя подаде на брат си химикалката и листчето. — Подреди анаграмата.

Дан се вторачи в буквите. Внезапно му се стори, че го е ударил ток от батерията на Франклин. Буквите се пренаредиха сами в главата му.

Той взе химикалката и написа: „IRON SOLUTE“.

— Не мога да повярвам — изуми се Нели. — И всичко това е заради някакво си разтворимо желязо.

— Това е първата плочка от пъзела — отвърна Ейми. — Елемент, съставна част от нещо.

— От какво? — полюбопитства Дан.

Ейми издаде устни.

— Разтворимото желязо има приложение в химията, в металообработването и дори в печатарството. Но още няма как да разберем какво да правим с него. И не е ясно какво количество да използваме. Където и да споменава разтворимото желязо, Франклин пише „известно количество“.

— Трябва да разберем.

— На всяка цена ще разберем — обеща сестра му. — И нотният лист…

Тя разпери ръце над партитурата на адажиото.

— И той е съставна част от нещо — предположи Нели.

— Според мен да — съгласи се Ейми. — По това се познават големите ключове към загадката. Те представляват съставна част от нещо. Просто още не знаем как да разчетем този ключ.

— А как ще разберем? — притесни се Дан.

— По същия начин, както разбрахме за Франклин. Ще проучим човека, който е написал адажиото. Композиторът е бил…

Ейми замълча насред изречението. По улицата се задаваше позната фигура: слаб плешивеещ мъж, който беше облечен в сив костюм и носеше сак.

— Господин Макинтайър! — извика Дан.

— А, ето къде сте били, деца — усмихна се старият адвокат. — Нали може?

Ейми сгъна бързо първия и втория ключ към загадката и ги прибра. Господин Макинтайър седна при тях и си поръча кафе. Настоя той да плати закуската им, нещо, срещу което Дан не възразяваше, само дето господин Макинтайър изглеждаше притеснен. Очите му бяха кървясали. Той току поглеждаше към другия тротоар на „Шанз Елизе“, сякаш се притесняваше, че някой го наблюдава.

— Чух за снощи — рече адвокатът. — Ужасно съжалявам.

— Е, не е станало кой знае какво — увери го Дан.

— Така е. Сигурен съм, че ще се оправите. Но Иън и Натали наистина ли са откраднали под носа ви втория ключ към загадката?

Дан отново се ядоса. Искаше му се да се похвали с нотния лист, който са намерили, и с разтворимото желязо, но Ейми се намеси.

— Наистина — потвърди тя. — Нямаме представа къде да отидем сега.

— Уви — въздъхна господин Макинтайър. — Опасявам се, че не можете да се приберете. От Социалната служба продължават да ви търсят. Леля ви е наела частен детектив, който да ви издири. А не можете да останете и тук. Париж е скъп град. — Той впери очи в огърлицата на Ейми. — Скъпа, имам приятели тук. Знам, че мярката е крайна, но бих могъл да уредя да продадете огърлицата на баба ти…

— Не, благодаря — отвърна Ейми. — Ще се оправим.

— Както желаеш. — От гласа на господин Макинтайър се разбра, че той не й вярва. — Е, ако мога да помогна с нещо… Ако имате нужда от съвета ми….

— Благодаря, господин Макинтайър — каза Дан. — Ще измислим нещо.

Възрастният адвокат ги огледа и двамата.

— Чудесно. Чудесно. Опасявам се, че има още нещо, което трябва да ви попитам.

Той се пресегна към сака и Дан забеляза следите от нокти по ръцете му.

— Какво ви се е случило?

— Ами… — свъси се старецът.

Той стовари с трясък сака върху масата. Нещо отвътре каза „Мъъър“.

— Саладин! — извикаха в един глас Ейми и Дан.

Момчето грабна сака и дръпна ципа. Оттам се измъкна големият сребрист котарак, който изглеждаше възмутен.

— Опасявам се, че не намерихме общ език. — Господин Макинтайър разтърка издраните си ръце. — Котаракът не беше особено щастлив, че сте го оставили при мен. Ние с него… той ми показа недвусмислено, че иска да се върне при вас. Да ви призная, никак не беше лесно да го прекарам през границата, но наистина ми се стори, че нямам друг избор. Дано ми простите.

Дан се усмихна неволно. Чак сега усети колко му е липсвал старият котарак. Това, че той беше тук, сякаш притъпяваше съжалението, че са изгубили стъкленицата. И дори снимката на майка му и баща му. Сега, когато Саладин беше с тях, Дан изпита чувството, че семейството отново се е събрало. За пръв път от доста дни му се стори, че може би, може би Грейс все пак бди над тях.

— Той трябва да дойде с нас! Може да го използваме в нападенията.

Саладин го изгледа така, сякаш му казваше: „Покажи ми малко червен луциан, моето момче, и ще си помисля“.

Дан очакваше Ейми да възрази, но и тя като него се усмихваше.

— Прав си, Дан. Благодаря ви, господин Макинтайър.

— Да, ъъъ, разбира се. А сега ще ме извините, деца. Наслука!

Той остави на масата банкнота от петдесет евро и си тръгна забързан от кафенето, като продължаваше да се оглежда, сякаш очакваше засада.

* * *

Сервитьорът донесе на Саладин мляко в чинийка и прясна риба. Очевидно никой в кафенето не смяташе, че има нещо странно да закусва заедно с котарак порода египетска мау.

— Не каза на господин Макинтайър за музиката — отбеляза Нели. — Мислех, че ви е приятел.

— Самият той ни е предупредил да не се доверяваме на никого.

— Да — намеси се и Дан. — Дори на него.

Нели кръстоса ръце.

— Това включва ли и мен, малкият? А нашата уговорка?

Дан се вцепени. Съвсем беше забравил, че Нели е обещала да ги придружи само до Париж. Той посърна. Беше започнал да я възприема като нещо, което се разбира от само себе си.

— На теб, Нели… ти вярвам — рече той. — Не искам да си тръгваш.

Нели отпи от кафето.

— Но вие няма да се върнете в Бостън. А това означава, че ако се прибера там, ме чакат страхотни неприятности.

Дан не се беше сетил и за това. Ейми се вторачи гузно в закуската си.

Нели си сложи слушалките. Тя загледа две момчета с вид на колежани, които вървяха по улицата.

— Е, работата не беше чак толкова лоша… В смисъл, щом така и така се налага да работя с две дразнещи хлапета. Може би ще се споразумеем още веднъж.

Дан се намести притеснен.

— Да се споразумеем още веднъж ли?

— Ще ми платите някой друг път, щом намерите съкровището — предложи Нели. — Засега ще работя без пари. Наистина не сте наред, малките, ако си въобразявате, че ще ви оставя да си обикаляте по света и да се забавлявате без мен.

Ейми обви ръце около врата й. Дан грейна в усмивка.

— Нели, ти си върхът.

— Знам — рече тя. — Престани, Ейми, излагаш ме.

— Извинявай — отвърна все така усмихната Ейми. Тя седна отново и извади нотния лист. — И така, както казвах…

— А, да, композиторът — спомни си Дан.

Ейми посочи долния край на листа.

— Погледни.

В десния ъгъл под последната станса Дан различи три букви, драснати набързо с избледняло черно мастило:

W. A. M.

— Уам — повтори той. — Това не беше ли някакъв състав?

— Не, глупчо. Това са инициали. Казах ти вече, че някои известни личности са писали музика за армониката на Бенджамин Франклин. Сред тях е бил и този човек. Към края на живота си Франклин очевидно се е срещнал с композитора. Според мен и двамата са били от рода Кахил. Нищо чудно да са споделяли тайни. Проверих. Това е последната камерна творба, която композиторът е написал. Официалното й заглавие е KV 617^[1].

— Веднага привлича вниманието — промърмори Нели.

— Важното в случая е, че има много преписи на адажиото — обясни Ейми. — Запазил се е и вариантът, изсечен върху онази каменна поставка. Накрая и другите отбори ще се досетят какъв е ключът към загадката. Трябва да побързаме и да заминем за Виена.

— Леле! — смая се Дан. — Виена в Австрия ли? Защо там?

Очите на Ейми блестяха от вълнение.

— Защото там е живял Волфганг Амадеус Моцарт. И там ще намерим следващия ключ към загадката.