Към текста

Метаданни

Данни

Серия
39 ключа (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maze of Bones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Рик Риърдън. Лабиринтът с костите

ИК „Егмонт България“, София, 2009

Редактор: Златина Сакалова

Коректор: Танка Симеонова

ISBN: 978-954-27-0305-1

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Дан усети, че му се завива свят, както онзи път, когато излапа двайсет пакетчета плодови бонбони. Не можеше да повярва, че са хвърлили на вятъра толкова много пари.

Още от малък мечтаеше да направи нещо, от което родителите му да се гордеят. Знаеше, разбира се, че те са мъртви. Почти не ги помнеше. И все пак… мислеше си, че ако извърши нещо смайващо, нещо още по-страхотно от това да събере всички картички с бейзболисти и да стане главатар на нинджите, майка му и баща му все някак ще разберат. И ще се гордеят. Тази надпревара кой ще стане най-великият в рода Кахил му се стори идеалната възможност.

Пък и Дан обичаше съкровищата. За него беше допълнителна награда, че леля Биатрис се е зачервила до мораво и е излязла като фурия от стаята, затръшвайки вратата.

В Голямата зала не остана никой, освен седемте отбора и господин Макинтайър.

След напрегнато мълчание възрастният адвокат обяви:

— Можете да отворите пликовете.

Разкъс-разкъс-разкъс.

Ключът беше написан с черни калиграфски букви върху кремава хартия.

RESOLUTION:

The fine print to guess, seek out Richard S.[1]

— Само това ли? — изписка Мери-Тод Холт. — Няма ли друго?

— Осем думи — смотолеви Айзенхауър Холт. — Което прави…

Той започна да брои на пръсти.

— Приблизително петстотин хиляди долара на дума — отзова се Алистър Ох, — тъй като семейството ви се отказа от пет милиона. Аз минах по-тънко. Всяка от думите ми струва само около сто хиляди долара.

— Каква тъпотия! — възкликна Мадисън Холт. — Трябват ни още ключове!

— Ричард С. — повтори замислен Иън. — Кой ли е това?

Той погледна сестра си и двамата се усмихнаха сякаш на шега, която знаят само те. На Дан му идеше да ги изрита.

— Я чакайте малко — свъси се бащата на Джона Уизард. — Всички еднакъв ключ ли сме получили? Синът ми настоява за материали, които да притежава единствен той. Така е според договорите, които обикновено сключва.

— Трийсет и деветте ключа — обясни господин Макинтайър — са трамплин към голямата цел. Еднакви са за всички отбори. Само първият, който получихте, е толкова лесен.

— Лесен ли? — вдигна вежди Алистър Ох. — Не искам и да виждам трудните.

— Към всеки ключ обаче водят много пътища — продължи господин Макинтайър. — Скрити са следи и тайни, които да издирите, нещо като ключове към ключовете за загадката.

— Заболя ме главата — оплака се Шиниъд Старлинг.

— Вие решавате как ще постъпите — допълни господин Макинтайър. — Но помнете: всички се стремите към една цел и само един отбор ще я достигне. Най-важна е бързината.

Ирина Спаска сгъна листчето с ключа, прибра го в дамската си чанта и излезе от залата. Алистър Ох се намръщи.

— На братовчедката Ирина явно й е хрумнало нещо.

Тризнаците Старлинг долепиха глави. После, сякаш получили колективно прозрение, се изправиха толкова бързо, че събориха столовете и хукнаха навън.

Бащата на Джона Уизард го дръпна в ъгъла. Двамата обсъдиха разпалено нещо, после бащата се зае да праща съобщение по блекбърито си.

— Трябва да се изнасям — оповести Джона. — До скоро, нещастници.

И те също излязоха. Така три отбора напуснаха залата, а Дан още нямаше и представа какво означава ключът.

— Е! — каза Иън Кабра и се протегна лениво, сякаш разполагаше с цялото време на света. — Готова ли си, скъпа ми сестричке?

— За какво, да направя за смях американските ни братовчеди ли? — усмихна се Натали. — Винаги готова.

Докато братът и сестрата минаваха покрай Дан, той се опита да ги спъне, те обаче прескочиха чевръсто крака му и продължиха нататък.

— И така! — каза господин Холт. — Отбор, строй се!

Жена му и децата му скочиха. Набитият им малък питбул Арнолд се разлая и започна да подкача около тях, сякаш се опитваше да ги ухапе по носовете.

— Къде отиваме, татко? — попита Хамилтън.

— Не знам. Но всички се изнасят. Вървете след тях!

Те излязоха с бърза маршова стъпка от Голямата зала, където останаха само Ейми, Дан, Алистър Ох и Уилям Макинтайър.

— Клетият аз — въздъхна Алистър.

Дан си помисли, че с черния костюм и коприненото шалче около врата Алистър прилича на иконом. Иконом с тайна. Очите му сякаш се усмихваха, въпреки че лицето му беше сериозно.

— Май не е зле да се поразходя из парка и да помисля.

На Дан му олекна, когато видя, че Алистър Ох също излиза. Очевидно беше най-симпатичният от съперниците им, но пак си беше съперник. Дан погледна отново листчето с ключа, по-озадачен и от преди.

— RESOLUTION. Ситни букви. Ричард С, нищо не разбирам.

— Не мога да ви помогна с ключа — предупреди господин Макинтайър и успя да се усмихне едва-едва. — Но ако беше жива, баба ви щеше да остане доволна, че сте приели предизвикателството.

Ейми поклати глава.

— Нямаме никакъв шанс, нали? Кабра и Старлинг са богати. Джона Уизард е известен. Всички в семейство Холт са като натъпкани със стероиди чудовища. Както личи, Алистър и Ирина имат… хм… имат голям житейски опит. А ние с Дан…

— Притежавате други дарби — завърши вместо нея господин Макинтайър. — Сигурен съм, че сами ще се убедите в това.

Дан прочете отново ключа. Положи усилие да се сети нещо от картичките с бейзболисти, писмата и автографите.

— От нас се иска да открием този Ричард — отсъди той. — Но защо презимето му е само С?

Ейми се ококори.

— Чакай. Сещам се, че съм чела как през осемнайсети век хората са постъпвали точно така. Ако са искали да скрият истинското си име, са употребявали само една буква.

— Хм — отвърна Дан. — Значи, ако кажа например, че А. е с лице като задник на песоглавец, ти няма да разбереш за кого ти говоря.

Ейми го плесна по ухото.

— Ау!

— Деца, деца — намеси се господин Макинтайър. — И без да се карате, ще имате достатъчно врагове. Освен това — погледна той златния си джобен часовник — не разполагаме с много време, а аз трябва да ви кажа нещо, нещо, което баба ви искаше да знаете.

— Ще ни подскажете ли? — попита обнадежден Дан.

— Ще ви предупредя, млади ми господине Дан. И така, всички от рода Кахил — ако изобщо знаят, че се числят към него — спадат към някой от четирите основни клана.

Ейми изправи гръб.

— Помня! Веднъж Грейс ми каза.

— Кога ти е казала? — намуси се Дан.

— Един следобед в библиотеката. Говорехме си.

— А на мен не ми е казала!

— Сигурно не си слушал. Има четири клана в рода. Екатерина, Джанъс… хм, Томас и Лусиан.

— Ние от кой сме? — полюбопитства Дан.

— Не знам. — Ейми погледна господин Макинтайър с надеждата да й помогне. — Грейс само спомена имената. Не искаше да ми каже от кой клан сме.

— Опасявам се, че не мога да ви помогна — рече господин Макинтайър, но от гласа му Дан схвана, че адвокатът крие нещо. — Въпреки това, деца, има още една… още една заинтересована страна, за която трябва да знаете. Тя не е от четирите клана на рода, но е възможно да затрудни издирването.

— Нинджи ли са? — възкликна развълнуван Дан.

— Не са толкова безобидни — отговори господин Макинтайър. — Мога да ви кажа съвсем малко за тях. Признавам си, знам само името и няколко истории, които не са особено успокоителни. Пазете се от тях. Това беше последното предупреждение на баба ви и тя ме накара да обещая да ви го предам, в случай че приемете предизвикателството: „Пазете се от Мадригалите“.

Дан настръхна. И той не знаеше защо. Просто в името „Мадригали“ имаше нещо зловещо.

— Но, господин Макинтайър, кой…

— Не мога да ти кажа нищо повече, момчето ми — прекъсна го старецът. — И с това, което вече ви съобщих, престъпих правилата на надпреварата. Просто ми обещайте, че няма да се доверявате на никого. Моля ви. За ваше добро е.

— Но ние дори не знаем откъде да започнем — оплака се Ейми. — Всички останали хукнаха, сякаш са наясно какво точно трябва да правят. Нужни са ни отговори!

Господин Макинтайър стана от стола. Затвори кожената папка.

— Трябва да се връщам в кантората. Вашият начин да ги намерите, скъпа, вероятно не е същият, както при другите отбори. Какво обикновено правите, когато искате да получите отговори?

— Чета книга — ахна Ейми. — Библиотеката! Библиотеката на Грейс!

Тя излезе тичешком от Голямата зала. Дан обикновено не изгаряше от желание да последва сестра си, ако тя предложеше да отидат в библиотека. Този път се завтече след нея.

* * *

Библиотеката се намираше до спалнята на Грейс и се помещаваше в голям салон на по-ниско равнище със стени, запълнени от край до край с лавици с книги. Дан си помисли, че е доста страшно да влиза тук само с Ейми, особено след като Грейс беше издъхнала в съседната стая, в голямото си легло с балдахин. Той очакваше всички помещения да са с черна драперия и както по филмите, мебелите да са покрити с чаршафи, но както винаги, в библиотеката беше светло, просторно и уютно.

На Дан му се стори, че не трябва да е така. Че след смъртта на Грейс огромната къща трябва да тъне в мрак и покруса — както се чувстваше той. Момчето се взря в коженото кресло при прозореца и си спомни как веднъж е седяло там и си е играло със страхотен каменен кинжал, който е извадило тайно от заключена стъклена витрина. Грейс влезе толкова тихо, че Дан я усети чак когато тя застана точно над него. Вместо да се ядоса, Грейс приклекна до внука си. „Кинжалът е от Теночтитлан — обясни тя. — Воините ацтеки са ги носели за обредни жертвоприношения. Отсичали са с тях онази част от врага, където според тях е бил бойният му дух.“ Грейс му показа колко наточено е острието и после го остави сам. Не го предупреди да внимава. Не му се разсърди, че е отворил шкафа. Държа се така, сякаш е съвсем естествено и дори похвално да е любопитен.

Никой от възрастните не беше разбирал така Дан. Сега, докато Дан си спомняше тези неща, му се стори, че някой е отсякъл част от неговия дух.

Ейми се зае да рови из книгите в библиотеката. Дан се опита да й помогне, но нямаше представа какво търси и бързо му доскуча. Той завъртя стария глобус с кафяви морета и континенти в странни цветове, като се питаше дали от него ще стане хубава топка за боулинг. После мерна под Тихия океан нещо, което дотогава не беше забелязвал: подпис.

Грейс Кахил, 1964 г.

— Защо Грейс се е подписала под света? — попита момчето.

Ейми вдигна очи.

— Тя беше картограф. Правеше карти и обикаляше света. Сама е изработила глобуса.

— Ти откъде знаеш?

Ейми завъртя очи.

— Знам, защото слушах какво ми разказва.

— Хм. — Тази мисъл изобщо не беше хрумвала на Дан. — И къде е ходила?

— Навсякъде — отговори мъжки глас. На вратата стоеше Алистър Ох, който се подпираше на бастуна и им се усмихваше. — Баба ти, Дан, е обиколила всички континенти, за да ги опознае. На двайсет и пет години вече знаеше шест езика, можеше еднакво добре да хвърля копие и бумеранг и да върти меч, ориентираше се чудесно в почти всички големи градове по света. Познаваше родния ми град Сеул по-добре и от мен. После по неизвестни причини се върна в Масачузетс и се установи за постоянно там. Тайнствена жена, ето каква беше Грейс.

На Дан му се искаше да чуе още за умението на Грейс да хвърля бумеранг. Колко интересно! Но Ейми се отдалечи от лавиците. Лицето й беше огненочервено.

— А-Алистър. Хм… какво искате?

— О, няма да ви спирам. Не искам да преча.

— Хм, но… но тук няма нищо — изпелтечи Ейми. — Надявах се… И аз не знам на какво. Да се натъкна на нещо, което досега не съм виждала, но съм чела почти всички книги. Те всъщност и не са много. И в тях няма нищо за никакъв Ричард С…

— Ще разрешите ли да предложа нещо, скъпи деца? Трябва да се съюзим.

Дан веднага се усъмни.

— За какво ви е да се съюзявате с две хлапета?

Старецът прихна.

— Вие притежавате остър ум и младост, свеж поглед върху нещата. От своя страна, аз имам средства и натрупан опит. Може и да не съм от най-прочутите представители на рода Кахил, но по свой незначителен начин съм променил света. Чували сте, че състоянието ми идва от изобретения, нали? Знаете ли, че съм изобретил бурито, което се приготвя в микровълнова печка?

— Ау! — възкликна Дан. — Наистина разтърсващо изобретение.

— Не е нужно да ми благодарите. Важното е, че разполагам със средства. Пък и не можете да обикаляте сами света. Нужен ви е възрастен придружител.

„Да обикаляме света ли?“

Дан не се беше замислял за това. Миналата пролет в четвърти клас не го пуснаха дори на екскурзията до Ню Йорк, защото пусна един „Ментос“ в диетичната кока-кола на учителката по испански. Почувства се леко замаян при мисълта, че заради търсенето на следи могат да заминат някъде в чужбина.

— Но… но ние нямаме право да си помагаме — възрази Ейми. — Всеки отбор си е сам за себе си.

— Не можем да спечелим и аз, и вие — разпери ръце Алистър. — Но предизвикателството може да отнеме седмици, дори месеци. Защо междувременно да не си сътрудничим? В края на краищата сме роднини.

— Тогава ни помогнете — реши Дан. — Тук няма нищо за този Ричард С. Къде да търсим?

Алистър почука с бастуна по пода.

— Грейс беше потайна. Но обичаше книгите. Обичаше ги много. И ти, Ейми, си права. Наистина е странно, че тук има толкова малко книги.

— Според вас е имала и други ли? — Ейми запуши с длан устата си. — Тайна… тайна библиотека?

— Къщата е голяма — сви рамене Алистър. — Можем да се разделим и да я претърсим.

Точно тогава обаче Дан забеляза нещо — дребна подробност, каквито често привличаха погледа му. Върху стената, чак в горния край на библиотеката имаше гипсов герб, съвсем същия, както над входната врата на къщата: змей, мечка, вълк и две змии, усукани около меч. Дан сигурно го беше виждал милион пъти, но чак сега му направи впечатление, че в средата на всеки от по-малките гербове са издълбани букви: E, T, J, L.

labirintyt_s_kostite_gerb.jpg

— Донесете ми стълба — каза момчето.

— Моля? — рече Алистър.

— Всъщност няма нужда — реши Дан.

Той започна да се катери по лавиците на библиотеката, като събаряше книги и дребни украшения.

— Слизай, Дан! — скара му се Ейми. — Ще паднеш и пак ще си счупиш ръката.

Дан вече беше стигнал при герба и видя какво трябва да направи. Буквите бяха по-зацапани и тъмни от камъка наоколо, сякаш са били докосвани многократно.

— Ейми, я ми повтори клановете на рода — провикна се той.

— Екатерина — извика тя, — Томас, Джанъс, Лусиан.

— Екатерина — рече Дан и натисна буквата „Е“, — Томас, Лусиан, Джанъс.

Щом докосна последната буква, цялата лавица се завъртя навън. Наложи се Дан да скочи, за да не бъде притиснат като в сандвич между книгите.

На мястото на библиотеката се появи тъмно стълбище, което водеше надолу.

— Таен проход — оповести чичо Алистър. — Браво на теб, Дан.

— Може да е опасно — предупреди Ейми.

— Права си — съгласи се брат й. — Път на дамите.

Бележки

[1] РЕШЕНИЕ: Ситните букви четете, след Ричард С. вървете. — Б.пр.