Рик Риърдън
Лабиринтът с костите (2)

Глава 2

Дан Кахил смяташе, че има най-досадната по-голяма сестра на земята. И то още преди тя да е подпалила двата милиона долара.

Всичко започна, когато двамата тръгнаха за погребението на баба си. Дан всъщност се вълнуваше, защото се надяваше, след като всички си отидат, да успее да направи копие от надгробния камък, като трие с въглен върху хартия. Според него Грейс нямаше да има нищо против. Беше страхотна баба.

Дан обичаше да събира разни неща, например картички с бейзболисти, автографи на прочути престъпници, оръжия от Гражданската война в САЩ, редки монети и всички гипсове, които му бяха слагали още от детската градина (общо дванайсет на брой). Точно сега обичаше да събира най-вече копия от надписите по надгробните камъни. Вкъщи имаше някои направо невероятни. Любимият му гласеше:

ПРУЕЛА ГУД

1891 — 1929

A3 СЪМ МЪРТВА. ХАЙДЕ ДА ПРАЗНУВАМЕ

Мислеше си, че ако прибави към колекцията си и копие от надгробния камък на Грейс, сигурно няма да му е толкова мъчно, че тя ги е напуснала завинаги.

През целия път от Бостън до погребението в окръг Устър леля му Биатрис, сестра на баба Грейс, шофираше като страшно мудна откачалка. Караше по магистралата с четирийсет километра в час и постоянно сменяше лентите, затова от другите автомобили натискаха клаксона, завиваха рязко, блъскаха се в мантинелата и така нататък. А леля Биатрис продължаваше да стиска волана с окичени с пръстени пръсти. Беше сложила върху сбръчканото си лице яркочервено червило и руж, от които синята й коса изглеждаше още по-синя. Дан се запита дали, като я видят, другите шофьори няма да сънуват кошмари със стари клоуни.

— Ейми! — тросна се Биатрис точно когато едно комби зави рязко към аварийната лента, защото тя му се беше изпречила на пътя. — Престани да четеш в колата! Опасно е!

— Но, лельо Биатрис…

— Затвори книгата, млада госпожице!

Ейми я послуша — съвсем в свой стил. Никога не спореше с възрастни. Беше с дълга червеникавокестенява коса, докато Дан беше с тъмноруса. Това му помагаше да си представя, че сестра му е пришълец от друга планета, за съжаление обаче двамата бяха с еднакви очи — както обичаше да казва баба им, зелени като нефрит.

Ейми беше три години по-голяма и петнайсет сантиметра по-висока от Дан и постоянно му го натякваше, сякаш беше кой знае какво чудо да си на четиринайсет. Обикновено ходеше в джинси и стара фланелка, защото не обичаше да бие на очи, но днес се беше облякла в черна рокля и приличаше на невеста на вампир.

Дан се надяваше да й е неудобно с тая рокля колкото и на него в тъпия костюм с вратовръзка. Леля Биатрис беше вдигнала страшен скандал, когато той се беше опитал да отиде на погребението в дрехите си на нинджа. Не че Грейс щеше да има нещо против на Дан да му е удобно и той да си представя, че е трепач — винаги се чувстваше така, когато се правеше на нинджа — но леля Биатрис не можеше да го разбере. Понякога на Дан не му се вярваше, че двете с Грейс са сестри.

— Напомнете ми да уволня гувернантката веднага щом се приберем в Бостън — изръмжа Биатрис. — Вие двамата сте ужасно разглезени.

— Нели си е добра! — възрази Дан.

— Да, да. Същата тая Нели за малко да те остави да подпалиш блока отсреща.

— Именно!

През две-три седмици леля Биатрис уволняваше гувернантката и наемаше друга. Единственото хубаво нещо беше, че самата тя не живееше с тях. Живееше в другия край на града в сграда, където не пускаха деца, и се случваше да минат няколко дни, докато разбере за последните подвизи на Дан.

Нели се беше задържала по-дълго от повечето други момичета. Дан я харесваше, защото тя правеше страхотни гофрети и обикновено надуваше айпода си така, че да си увреди мозъка. Изобщо не чу, когато колекцията от пиратки на Дан гръмна и се стовари с цялата си мощ върху сградата от другата страна на улицата. Нели щеше да му липсва, след като я уволнят.

Леля Биатрис продължаваше да шофира и да мърмори за разглезените деца. Ейми тайно зачете отново огромната книга. От два дни, откакто бяха научили, че Грейс е починала, Ейми се беше разчела още повече. Дан знаеше, че това е нейният начин да се скрие, но не му допадаше, че става недостъпна и за него.

— Какво четеш тоя път? — попита той. — „Дръжките на вратите в Средновековна Европа“? Или „Хавлиените кърпи през вековете“?

Ейми го изгледа лошо — по-лошо от обикновено.

— Не ти влиза в работата, глупчо.

— Не можеш да наричаш един предводител на нинджи „глупчо“. Опозори семейството. Трябва да си направиш сепуку.

Ейми завъртя очи.

След още няколко километра градът се стопи и отстъпи място на ниви, каквито имаше около имението на Грейс, и макар да си бе обещал да не се размеква, Дан се натъжи. Грейс беше най-страхотната от всички. Държеше се с него и с Ейми като с истински хора, а не като с деца. Точно заради това настояваше да я наричат по име, а не „бабо“ или други подобни тъпотии. Беше от малкото хора, които ги обичаха. Сега беше мъртва и те трябваше да отидат на погребението й и да се срещнат с цял куп роднини, които никога не се бяха отнасяли добре с тях…

* * *

Семейното гробище беше в подножието на хълма, на който се намираше къщата. Дан помисли, че е доста глупаво да наемат цяла катафалка, която да прекара Грейс на стотина метра по алеята. Можеха просто да сложат на ковчега колелца, каквито има на куфарите, и готово.

Над тях тътнеха летни буреносни облаци. Семейната къща върху хълма изглеждаше мрачна и черна, като средновековен замък. Беше с безброй стаи, камини и стъклописи и Дан я харесваше.

Още повече харесваше семейното гробище. По зелената морава бяха пръснати десетина изронени надгробни камъка, обрамчени с дървета, съвсем наблизо имаше поточе. Някои от камъните бяха много стари и надписите по тях се бяха заличили. Когато двамата с Ейми идваха на гости на Грейс в края на седмицата, тя ги извеждаше на моравата. Грейс и Ейми прекарваха следобеда върху одеяло, което опъваха на тревата, четяха и си говореха, а Дан ходеше да проучва гробовете, гората и потока.

„Престани — каза си той. — Още малко, и ще ревнеш.“

— Толкова много хора — прошепна Ейми, докато вървяха по алеята.

— Само не си гълтай езика.

Ейми подръпна яката на роклята.

— Няма… няма да си го глътна. Само…

— Само мразиш тълпите — довърши Дан вместо нея. — Но ти знаеше, че ще има тълпа. Идват всяка година.

Откакто Дан се помнеше, Грейс канеше всяка зима роднини от цял свят на едноседмични празненства. Къщата се пълнеше с китайски, английски, бразилски, южноафрикански и венецуелски представители на рода Кахил. Повечето дори не се казваха Кахил, но Грейс го уверяваше, че всички са им роднини. Обясняваше му за братовчедите, първи, втори и трети, докато Дан го заболеше мозъкът. Ейми обикновено се скриваше заедно с котарака в библиотеката.

— Знам — рече тя. — Но… погледни само колко са много.

Беше права. На гробището се бяха стекли към четиристотин души.

— Искат богатството й, нищо друго — отсъди брат й.

— Дан!

— Какво толкова! Така си е.

Тъкмо се бяха присъединили към шествието, когато, не щеш ли, Дан се озова с главата надолу.

— Ей! — викна той.

— Вижте, момчета! — каза някакво момиче. — Хванахме плъх.

Дан не беше в удобно положение, за да види, но все пак позна сестрите Холт — Мадисън и Рейгън — които стояха от двете му страни и го държаха за глезените. Близначките бяха в еднакви лилави анцузи, с еднакви руси плитки и гадни усмивки. Бяха само на единайсет години, колкото и Дан, но го държаха така, все едно е лек като перце. Дан видя зад тях още лилави анцузи — останалите от семейство Холт. Техният питбул Арнолд обикаляше около краката им и лаеше.

— Хайде да го метнем в потока — предложи Мадисън.

— Аз пък искам да го хвърлим в храстите — възрази Рейгън. — Никога не правим каквото ми е хрумнало на мен.

По-големият им брат Хамилтън се кикотеше като малоумен. Баща им Айзенхауър Холт и майка им Мери-Тод, които стояха до него, се хилеха, сякаш е много смешно.

— Е, момичета — намеси се Айзенхауър. — На погребение сме, не можем да мятаме хората. Тук сме по щастлив повод.

— Ейми! — провикна се Дан. — Няма ли да ми помогнеш?

Тя беше пребледняла. Само изпелтечи:

— П-п-пуснете…

Дан въздъхна отчаян.

— Опитва се да каже: „Пуснете ме!“.

Мадисън и Рейгън наистина го пуснаха — на главата му.

— Ох! — изохка Дан.

— М-М-Мадисън — започна да негодува Ейми.

— Д-д-да! — отвърна със същия треперлив глас другото момиче. — Май мозъкът ти съвсем се е размекнал от всички тия книги, ненормалнице.

Ако това беше друг, Дан щеше да отвърне на удара, но със семейство Холт не посмя. Дори най-малките, Мадисън и Рейгън, можеха да го направят на пихтия. Всички в семейство Холт бяха здравеняци. Бяха с месести ръце, дебели вратове и лица като на фигурки на войници. Дори майката изглеждаше така, сякаш се бръсне и дъвче пура.

— Хайде, нещастници, огледайте хубаво къщата, че ще ви е за последно — подкани Мадисън. — Сега, след като дъртата вещица умря, вече няма да ви канят тук.

— Джаф! — намеси се и питбулът Арнолд.

Дан се огледа с надеждата да зърне Биатрис, но тя както обикновено не беше наблизо. Беше отишла да си говори с другите старци.

— Грейс не беше вещица! — възмути се Дан. — И ние ще наследим имението!

Големият брат Хамилтън се изсмя.

— Да бе, да. — Косата му беше вдигната с гел точно по средата и стърчеше като перка на акула. — Чакай първо да прочетат завещанието, джудже такова. Лично аз ще те изритам оттук.

— Хайде, отбор, стига сте се разправяли — подкани бащата. — Строй се!

Семейството се строи и се затича към гробището, като избутваше роднините, изпречили се на пътя му, а Арнолд се зъбеше на всички.

— Главата ти добре ли е? — попита гузно Ейми.

Дан кимна. Беше й малко сърдит, че не му е помогнала, но нямаше смисъл да недоволства. Пред чужди хора тя винаги онемяваше.

— Леле, как ги мразя тия Холт!

— Имаме по-сериозни проблеми — каза Ейми и посочи гробищата, при което сърцето на Дан се сви.

— Кобрите! — промърмори той.

Иън и Натали Кабра приличаха на съвършени ангелчета, както стояха край ковчега на Грейс и разговаряха със свещеника. Бяха с еднакви дизайнерски траурни дрехи и отиваха много на копринената им черна коса и кожата с цвят на канела. Сякаш бяха скъпоплатени деца манекени.

— По време на погребението няма да опитат нищо — отбеляза обнадежден Дан. — Тук са само заради парите на Грейс, като всички останали. Но няма да ги получат.

Ейми се намръщи.

— Дан… наистина ли си убеден в онова, което каза… че сме щели да наследим къщата?

— Разбира се! Знаеш, че Грейс обичаше нас най-много. Ние прекарвахме с нея повече време от всички останали.

Ейми въздъхна, все едно казваше, че Дан е прекалено малък и не разбира, и на него му стана неприятно.

— Ела — подкани тя. — Дано приключи по-бързо.

Двамата се сляха с множеството.

* * *

За Дан погребението беше като размазано петно. Свещеникът каза нещо за някаква пепел. Спуснаха ковчега в гроба. Всички хвърлиха по малко пръст отгоре. На Дан му се стори, че на покрусените тази част им е харесала най-много, особено на Иън и Натали.

Той разпозна още няколко роднини: Алистър Ох, стария кореец с бастуна с диамантен връх, който настояваше да му викат „чичо“, рускинята Ирина Спаска с тик на едното око, която всички наричаха зад гърба й „Истеряска“, тризнаците Нед, Тед и Шиниъд Старлинг, които сякаш бяха от клониран отбор по лакрос^[1] на Бръшляновата лига. Там беше дори онова хлапе от телевизията: Джона Уизард. Беше застанало встрани, за да го снимат заедно с няколко момичета, а хората се бяха наредили на опашка и чакаха да поговорят с него. Беше облечено точно както по телевизията, с цял куп сребърни ланци и гривни, скъсани джинси и опъната черна фланелка — за да изпъкват мускулите му (което беше тъпо, защото хлапето нямаше грам мускули). Зад него стоеше по-възрастен афроамериканец в официален костюм, който записваше нещо в блекбърито си. Сигурно беше бащата на Джона. Дан беше чувал, че Джона Уизард е свързан с рода Кахил, но сега го виждаше за пръв път на живо. Подвоуми се дали да не поиска автограф за колекцията си.

След опелото на подиума се качи мъж в графитеносив костюм. Дан май го познаваше отнякъде. Мъжът беше с дълъг остър нос и плешивееща глава. Момчето си помисли, че той прилича на лешояд.

— Благодаря на всички, че дойдохте — заяви покрусено мъжът. — Аз съм Уилям Макинтайър, адвокат и изпълнител на завещанието на госпожа Кахил.

— Изпълнител ли? — пошушна Дан на Ейми. — Какво му изпълнява?

— Ама че си глупав — отвърна също през шепот сестра му. — Това означава, че ще го прочете.

— Ако погледнете в програмите си — продължи Уилям Макинтайър, — някои от вас ще намерят златна покана.

Чу се развълнувано шушукане и четиристотинте присъстващи разлистиха програмите. Сетне повечето изругаха и започнаха да недоволстват на висок глас — не бяха намерили нищо. Дан отвори рязко програмата. Вътре имаше картичка със златни листенца отстрани. На нея пишеше:

Дан и Ейми Кахил са поканени да присъстват на четенето на завещанието на Грейс Кахил

Къде

Голямата зала в имението на Кахил

Кога

Сега

— Знаех си аз! — възкликна Дан.

— Уверявам ви, че поканите не са отправени произволно — заяви господин Макинтайър, като повиши глас, за да надвика тълпата. — Извинявам се на онези, които не са били включени. Грейс Кахил не е искала да ви засегне. От всички в рода Кахил са посочени само малцина, за които има най-голяма вероятност.

Множеството започна да крещи и да спори. Накрая Дан не издържа. Той се провикна:

— Най-голяма вероятност за какво?

— В твоя случай, Дан — изшушука точно зад него Иън Кабра, — най-голяма вероятност да си тъп американец.

Сестра му Натали се изкиска. Тя държеше покана и гледаше самодоволно.

Тъкмо Дан да изрита Иън отзад, когато мъжът в сивия костюм отговори:

— Най-голяма вероятност да са включени в завещанието на Грейс Кахил. А сега, които са получили покана, съберете се, ако обичате, в Голямата зала.

Хората с покани забързаха към къщата, все едно някой беше извикал: „Безплатна храна!“. Натали Кабра намигна на Дан.

— Ciao, братовчеде. Трябва да побързам да си взема богатството.

После двамата с брат й закрачиха по алеята.

— Не им обръщай внимание — каза Ейми. — Май си прав, Дан. Може би ще наследим нещо.

Но той се свъси. Щом поканата беше толкова ценна, защо онзи тип, адвокатът, беше толкова мрачен? И защо Грейс беше включила и семейство Кабра?

Докато влизаше през главния вход на огромната къща, Дан вдигна поглед към каменния герб над вратата: голямо „C“, заобиколено от четири по-малки картинки на змей, мечка, вълк и две змии, усукани около меч. Гербът винаги го беше очаровал, въпреки че Дан не знаеше какво означава той. Всички животни сякаш се бяха вторачили в него, готови да му връхлетят. Момчето влезе след множеството в къщата — недоумяваше защо зверовете са така освирепели.

* * *

Голямата зала беше с размерите на баскетболно игрище, с тонове ризници и мечове по стените и с огромни прозорци, през които сякаш всеки миг щеше да влети Батман.

Уилям Макинтайър застана при маса, зад която имаше прожекционен екран, а всички останали насядаха по редиците столове. Общо бяха към четирийсет души, включително семейство Холт, семейство Кабра и леля Биатрис, явно отвратена, че е тук — или може би беше отвратена, че и някой друг е бил поканен на четенето на завещанието на сестра й.

Господин Макинтайър вдигна ръка присъстващите да замълчат. Извади от кафявата кожена папка документ, намести очилата си с двойни стъкла и зачете:

— „Аз, Грейс Кахил, разпределям с ясно съзнание и по своя воля цялото си имущество между онези, които посрещнат предизвикателството, както и между хората, които не го направят.“

— Ау — прекъсна го Айзенхауър Холт. — Какво предизвикателство? Какво е имала предвид?

— Ще стигна и дотам, уважаеми господине. — Макинтайър се прокашля и продължи: — „Вие сте избрани като хората, които имат най-голям шанс да се справят с най-великото и най-опасно начинание на всички времена: едно търсене от огромно значение за рода Кахил и за целия свят.“

Всички четирийсет души заговориха в един глас, започнаха да задават въпроси и да настояват за отговори.

— Опасно начинание ли? — провикна се братовчедката Ингрид. — За какво става дума?

— Мислех, че става дума за пари — кресна и чичо Хосе. — Търсене ли? Тя за какви ни мисли. Ние сме представители на рода Кахил, а не някакви авантюристи!

Дан забеляза, че Иън и Натали Кабра се споглеждат многозначително. Ирина Спаска пошушна нещо в ухото на Алистър Ох, но повечето присъстващи изглеждаха не по-малко объркани от Дан.

— Умолявам ви, дами и господа — рече господин Макинтайър. — Ако насочите вниманието си към екрана, госпожа Кахил вероятно ще ви обясни всичко по-добре от мен.

Сърцето на Дан се сви. Какви ги говореше господин Макинтайър? Точно тогава на тавана забръмча прожекционен апарат. Виковете в помещението заглъхнаха, когато върху екрана се появи образът на Грейс.

Тя седеше на леглото със Саладин върху скута й. Беше по черен халат, сякаш беше сред опечалените на собственото си погребение, но изглеждаше по-здрава, отколкото последния път, когато Дан я беше виждал. Страните й бяха розови. Лицето и ръцете й не изглеждаха толкова слаби. Видеозаписът явно беше правен преди месеци, още преди ракът да навлезе в последния си стадий. Дан усети как на гърлото му засяда буца. Изведнъж му се прииска да й извика: „Грейс, аз съм. Дан!“. Но това, разбира се, беше само образ. Момчето се извърна към сестра си и видя как в долния край на носа й се стича сълза.

— Драги представители на рода Кахил — започна Грейс, — щом гледате това, значи съм мъртва и съм решила да подпиша втория вариант на завещанието. Не се и съмнявам, че се карате помежду си и се нахвърляте на клетия господин Макинтайър, задето съм организирала тази надпревара. — Грейс се усмихна тъжно срещу камерата. — Винаги сте си били вироглави. Поне веднъж си затворете устата и слушайте.

— Ей, я чакайте! — започна да негодува Айзенхауър Холт, но жена му му изшътка да мълчи.

— Уверявам ви — продължи Грейс, — тази надпревара не е игра. Тя е страшно сериозна. Повечето от вас знаят, че са от рода Кахил, но мнозина вероятно не са наясно колко важен е той. От мен да знаете, родът Кахил е повлиял върху човешката цивилизация повече от всеки друг в историята.

Отново екнаха викове на объркване. Ирина Спаска се изправи и изкрещя:

— Тишина! Искам да чуя!

— Роднини — каза образът на Грейс, — стоите пред прага на най-голямото предизвикателство. Всеки от вас има силите да успее. Някои може би ще решат да се обединят в отбор. Други вероятно ще предпочетат да поемат предизвикателството сами. Опасявам се, че повечето от присъстващите ще се откажат и ще избягат с подвити опашки. С успех ще се увенчае само един отбор, а за да участвате, всеки от вас трябва да жертва дяла си от наследството. — Грейс вдигна кафяв плик, запечатан с червен восък. Очите й блестяха като твърда стомана. — Ако приемете, ще ви бъде даден първият от общо трийсет и деветте ключа. Те ще ви отведат при тайна, която, стига да откриете, ще ви направи най-могъщите и най-влиятелни хора на земята. Вие ще осъществите онова, за което е предопределен родът Кахил. А сега моля всички да изслушате господин Макинтайър. Оставете го да ви обясни правилата. Помислете дълго и хубаво и чак тогава решете. — Грейс погледна право към камерата и на Дан му се прииска тя да каже нещо само на тях: „Дан и Ейми, най-мъчно ще ми бъде за вас. Всъщност не държа на никой друг в залата, освен на вас“. Нещо от този род. Но Грейс рече: — Разчитам на всички вас. Успех и довиждане.

Екранът угасна. Ейми стисна ръката на Дан. Пръстите й трепереха. Той се почувства така, сякаш отново са изгубили Грейс. Тогава всички наоколо заговориха в хор.

— Най-великият род в историята ли? — провикна се братовчедката Ингрид. — Тя да не е полудяла?

— Вироглави? — кресна и Айзенхауър Холт. — Нарече ни „вироглави“?

— Уилям! — извиси се гласът на Алистър Ох, който заглуши всички останали. — Чакайте малко! Тук има хора, които дори не познавам, хора, които може и да не са от нашия род. Откъде да сме сигурни…

— Щом сте в залата, драги ми господине, значи сте от рода Кахил — отвърна господин Макинтайър. — Не е важно дали фамилното ви име е Кахил. В жилите на всички тук тече кръвта на рода.

— Дори във вашите ли, господин Макинтайър? — попита с мазния си английски акцент Натали Кабра.

Възрастният адвокат поруменя.

— Това, госпожице, няма нищо общо. А сега, ако ми разрешите да довърша…

— Но какво беше това… как така да се откажем от наследството си? — възнегодува леля Биатрис. — Къде са парите? Съвсем в стила на сестра ми — да предлага разни дивотии!

— Вие, уважаема госпожо, сте в правото си да не приемете предизвикателството — уточни господин Макинтайър. — Сторите ли го, ще получите каквото е под стола ви.

Четирийсет души тутакси се спуснаха да търсят под столовете. Айзенхауър Холт беше толкова нетърпелив, че вдигна стола на Рейгън още докато тя седеше на него. Дан откри под своя плик, залепен с лепенка. Отвори го и намери зелено листче с няколко цифри и думите: КРАЛСКА ШОТЛАНДСКА БАНКА. Ейми също напипа такова листче. Както и останалите в помещението.

— Това, което държите, е банков чек — обясни господин Макинтайър. — Ще можете да го осребрите само ако се откажете от предизвикателството. Който реши да го направи, може да си тръгне от залата с един милион долара и никога вече да не мисли за Грейс Кахил и завещанието й. Или… можете да изберете ключ — един-единствен ключ, и само той ще бъде вашето наследство. Никакви пари. Никакви имоти. Само ключ, следа, която може да ви отведе при най-несметните съкровища на света и да ви вдъхне невероятно могъщество… — Уилям впери сивите си очи именно в Дан. — Но може и да ви погуби. Един милион долара или ключът. Разполагате с пет минути, за да решите.