Рик Риърдън
Лабиринтът с костите (16)

Глава 16

Ейми мразеше тълпите, но не се притесняваше от мисълта, че ще се озове сред седем милиона мъртъвци.

Тримата с Нели и Дан забързаха надолу по металната стълба. Озоваха се във варовиков проход с метални тръби горе и с мъждиво електрическо осветление. Топлият въздух миришеше на плесен и на мокър камък.

— Само един изход, малките — каза притеснена Нели. — Ако останем тук долу…

— След малко тунелът ще се раздели — успокои я Ейми, като се постара да звучи по-бодро, отколкото се чувстваше.

Каменните стени бяха нашарени с надписи. Някои явно бяха нови, други — отколешни. Върху мраморната плоча точно над главите им пишеше нещо.

— Спрете, смъртни — преведе Нели. — Това е империята на смъртта.

— Много весело, няма що — промърмори Дан.

Продължиха да вървят. Под краката на Ейми имаше хлъзгав чакъл. Тя още си мислеше за чичо Алистър. Дали той наистина знаеше нещо за родителите им, или само ги манипулираше? Тя се опита да не умува за това.

— Къде са костите? — попита Дан, но в следващия момент те завиха зад един ъгъл, влязоха в голямо помещение и момчето ахна.

Това беше най-страшното място, което Ейми беше виждала някога. При стените бяха струпани човешки кости — бяха подредени като съчки за огън и от пода стигаха до над главата на момичето. Останките бяха жълти и кафяви: главно пищяли и бедрени кости, но и черепи, които надзъртаха тук-там като кръпки по завивка. Върху всяка редица кости бяха наредени черепи.

Ейми вървеше мълчаливо и уплашено. Второто помещение беше същото, както предишното: стени, покрити с плесен тленни останки. Слабата светлина хвърляше върху мъртъвците зловещи сенки, от които празните им очни ябълки изглеждаха още по-страховити.

— Изглежда, тук има хиляди — успя да промълви Нели.

— Милиони — поправи я Ейми. — Това е само малка част.

— Изровили са от земята всички тези хора? — изуми се Дан. — Кой се е хванал на такава работа?

Ейми не знаеше, но се учуди, че в купчините бедрени кости работниците са направили фигурки с черепите: диагонали, ивици, рисунки, които ще получиш, ако съединиш точките. Беше почти красиво по някакъв зловещ, ужасен начин.

В третото помещение се натъкнаха на каменен олтар с незапалени свещи.

— Трябва да намерим най-старата част — отсъди Ейми. — Тези кости са прекалено нови. Вижте надписа. От 1804 година са.

Тя ги поведе нататък. Докато вървяха, празните очни кухини на мъртъвците сякаш ги наблюдаваха.

— Страхотни са — реши Дан. — Не може ли…

— Не, Дан — прекъсна го сестра му. — Не можеш да събираш човешки кости.

— Аууу.

Нели промърмори нещо, което прозвуча като молитва на испански.

— За какво му е било на Бенджамин Франклин да слиза тук?

— Той е бил учен — обясни Ейми, като продължи да върви и да чете табелите. — Обичал е обществените проекти. Това вероятно го е очаровало.

— Милиони мъртъвци — отбеляза Нели. — Наистина очарователно, няма що.

Завиха по тесен коридор и се озоваха пред метална врата. Ейми разтръска пръчките. Вратата се отвори със скърцане, сякаш не е била използвана от векове.

— Сигурна ли си, че се налага да слизаме там? — попита Нели.

Ейми кимна. Датите ставаха все по-стари. По тавана горе вече нямаше метални тръби, което означаваше, че няма и електрическо осветление.

— Някой да има фенерче? — попита тя.

— Аз имам — обади се Нели. — На ключодържателя.

Извади ключовете и ги подаде на Ейми. Заедно с тях беше закачено и фенерче. Беше слабо, но беше по-добро от нищо. Продължиха да вървят. След стотина метра се озоваха в тясно помещение само с още един изход.

Ейми освети с фенерчето стара табела, обрамчена със скелети.

— Пише 1785 година! Това явно са първите кости, положени тук.

Стената, която гледаха, беше в лошо състояние. Костите бяха кафяви и изронени, някои се бяха разпилели по пода. Черепите отгоре бяха натрошени, макар че онези от тях, които бяха вградени в стената, изглеждаха непокътнати. Бяха сложени така, че да образуват квадрат — нищо вълнуващо.

— Претърсете наоколо — каза Ейми. — Трябва да е някъде тук.

Дан пъхна ръце в някои от пролуките в стената от кости. Нели провери черепите отгоре. Ейми надзърна с фенерчето в очните кухини на черепите, но не видя нищо.

— Безнадеждно е — каза тя накрая. — И да е имало нещо тук, някой от другите отбори явно го е взел.

Дан се почеса по главата. После почеса и един от черепите.

— Защо са номерирани?

На Ейми не й беше до игри.

— Какви номера?

— Тук, по челата. — Дан почука с пръст по един от черепите. — Този тук е бил номер три. Да не са били футболен отбор?

Ейми се приближи и се надвеси. Дан беше прав. Римската цифра III беше много бледа, но беше издълбана сякаш с нож върху челото на черепа.

Тя огледа и черепа отдолу. XIX. Квадрат. Черепи с цифри по тях.

— Проверете ги всичките. Бързо!

Не им отне много време. В купчината кости бяха вместени шестнайсет черепа, разположени в четири редици и четири колони. Три от черепите бяха без цифри. Останалите бяха номерирани. Изглеждаха така:

Ейми я побиха ледени тръпки.

— Координати в квадрат. Вълшебен квадрат!

— Какво? — попита Дан. — Какъв вълшебен?

— Дан, можеш ли да запомниш цифрите и как са разположени?

— Вече го направих.

— Трябва да се махнем оттук и да намерим карта. Това е ключът… по-точно, ключът към истинския ключ, каквото и да е скрил Франклин.

— Чакай малко — отвърна Нели. — Франклин е надраскал върху черепите някакви цифри. Защо?

— Това е вълшебен квадрат — обясни Ейми. — Когато му е било скучно, Франклин е имал навика да си играе с числата. Например докато е седял във Филаделфийското събрание и не са му се слушали скучни речи, е измислял вълшебни квадрати — задачи, които сам си е решавал. Попълвал е липсващите числа. Отвесно и водоравно сборовете трябва да са еднакви.

— Нима твърдиш, че Бенджамин Франклин е измислил судоку? — рече невярващо Нели.

— Да, в известен смисъл. А това тук…

— Са координати — довърши вместо нея Дан. — Липсващият сбор показва къде се намира следващият ключ.

В помещението прокънтяха ръкопляскания.

— Браво.

Ейми се обърна. На входа стояха Иън и Натали Кабра.

* * *

— Казвах ли ти аз, че ще се справят! — рече Иън на сестра си.

— А, сигурно — съгласи се Натали.

На Ейми й стана неприятно, че дори под земята, в помещение, пълно с кости, Натали успява да изглежда неотразимо. Беше облечена в гащеризон от черно кадифе и макар и на 11 години, приличаше на двайсет и три годишна. Косата й падаше свободно по раменете. Единственото във външния й вид, което не съответстваше, беше мъничкият сребърен арбалет в ръката й.

— Може би не е чак толкова страшно, че Ирина ни подведе.

— Вие! — изкрещя Дан. — Убедили сте Ирина да ни заложи капан на остров Сен Луи. Заради вас за малко да ни погребат под бетона.

— Жалко, че не се получи — отвърна Натали. — От вас щеше да стане хубава изтривалка на гробницата.

— Но… защо? — заекна Ейми.

— За да ви отстраним от надпреварата, разбира се — усмихна се Иън. — И да спечелим време, за да намерим това място. Трябваше да се убедим, че драгата ни братовчедка Ирина не се опитва да ни заблуди. Жалко, че не забелязах по-рано вълшебния квадрат. Благодаря ти, че ни помогна, Ейми. А сега бъдете така любезни да се отдръпнете, за да препишем цифрите и да си ходим.

Ейми си пое треперливо въздух.

— Няма.

— Виж колко е сладка, Натали — засмя се Иън. — Държи се така, сякаш има избор.

— Да — сбърчи носле сестра му. — Сладка е.

Ейми се изчерви. Иън и Натали Кабра знаеха как да я накарат да се почувства непохватна и глупава, но тя не можеше да допусне да вземат ключа. Грабна една бедрена кост.

— Само едно движение, и ще… ще съборя черепите. И няма да видите цифрите.

Заканата й не прозвуча особено убедително дори на нея, но Иън пребледня.

— Хайде, без глупости, Ейми. Знам колко се притесняваш, но няма да ти направим нищо.

— Няма — потвърди Натали. Тя насочи арбалета към лицето на Ейми. — Според мен отрова номер шест ще свърши работа. Изобщо не е смъртоносна. Само ще те потопи в дълбок, много дълбок сън. Сигурна съм, че все някой ще те намери тук долу… някога.

Зад Иън и Натали изникна сянка. Като гръм от ясно небе в помещението нахълта чичо Алистър, който повали Натали на земята. Арбалетът й отхвърча и Иън се спусна да го вземе.

— Бягайте! — извика Алистър.

Ейми не му възрази. Тримата с Нели и Дан изскочиха тичешком от другия изход и навлязоха още по-надълбоко в тъмните катакомби.

* * *

Тичаха сякаш с часове, не ги направляваше нищо, освен мъничкото фенерче. Завиха по един коридор и видяха, че пътят им е препречен от купчина натрошени камъни. Върнаха се и тръгнаха по друг проход, докато не се натъкнаха на мътна жълта вода, която го беше заляла. Не след дълго Ейми вече нямаше представа в каква посока вървят.

— Алистър спомена, че тук, долу, имало полиция — прошепна тя. — Дано някой полицай ни намери.

Но те не видяха никого. Малкото фенерче започна да се изтощава.

— Не — каза Ейми. — Не, не, не!

Продължиха нататък. Петнайсет, двайсет метра и фенерчето угасна.

Ейми напипа ръката на Дан и я стисна силно.

— Не се притеснявайте, малките — рече Нели, но гласът й трепереше. — Не можем да се лутаме вечно тук.

Ейми не виждаше изход. Катакомбите бяха дълги километри и много от разклоненията не бяха нанесени върху картите. Нямаше причина някой да дойде да ги търси.

— Дали да не извикаме за помощ? — предложи Дан.

— Няма смисъл — отвърна мрачно Ейми. — Съжалявам. Не исках всичко да завърши така.

— То не е завършило! — възрази Дан. — Ще вървим покрай някоя от стените, докато намерим друг изход. Можем да…

— Шшшт! — спря го Ейми.

— Казвах само, че…

— Наистина, Дан. Млъкни. Стори ми се, че чувам нещо.

В прохода беше тихо, само някъде в далечината капеше вода. Точно тогава Ейми отново чу отпред приглушен тътен.

— Влак? — попита Нели.

Ейми се поободри.

— Сигурно сме се приближили до станция на метрото. Елате!

Тя тръгна бавно, с протегнати напред ръце. Потрепери, когато докосна стена от кости, но продължи по коридора, който зави надясно. Малко по малко тътенът се усили. Ейми тръгна опипом наляво. Допря с ръката си метал.

— Врата! — извика тя. — Дан, тук има ключалка. Ела да видиш.

— Къде?

Тя го намери в тъмното и доближи ръцете му до ключалката. След броени секунди резето изскърца и се отвори и те бяха заслепени от електрическа светлина.

Трябваше да минат няколко мига, докато Ейми разбере какво вижда. Отворът приличаше по-скоро на прозорец, отколкото на врата: квадратна дупка на около метър и половина от земята, голяма колкото да пропълзят през нея, ако успееха да се качат дотам. Очите им бяха на равнището на метални жп релси върху дървени траверси. По чакъла притича нещо кафяво и космато.

Ейми подскочи като ужилена.

— Плъх!

Гризачът я изгледа равнодушно и продължи нататък.

— Това е железопътен коловоз — рече Дан. — Можем да се покатерим, да излезем и да…

Светлината стана по-силна. Целият тунел затътна. Ейми се отдръпна рязко и си запуши ушите, за да не чува звука — като от цяло стадо динозаври. Покрай тях профуча влак с метални колела, превърнали се в размазано петно. Изсмука въздуха от прохода и изду дрехите и косата на Ейми по посока на отвора. После се скри точно толкова внезапно.

Когато беше сигурна, че гласът й няма да я подведе, Ейми каза:

— Не можем да излезем оттам. Влаковете ще ни прегазят.

— Вижте — обади се Дан. — На около метър и половина има служебна стълба. Ще пропълзим до релсите, ще притичаме до стълбата и ще се качим на перона. Лесно!

— Не е чак толкова лесно. Ами ако мине друг влак?

— Можем да засечем времето — предложи Нели. — На айпода имам часовник.

Тя го извади от джоба си, но още преди да го е натиснала, с грохот покрай тях се стрелна друг влак.

От седефените сенки за очи лицето на Нели изглеждаше призрачно в слабата светлина.

— Няма и пет минути. Оттук явно минават експресни влакове. Трябва да побързаме.

— Точно така! — подкрепи я Дан и с лекота се покатери и се промуши през отвора.

— Дан! — извика Ейми.

Той се обърна, както беше приклекнал върху релсите.

— Идвайте де!

Замаяна, Ейми се остави Нели да я изтласка. С помощта на Дан изпълзя навън.

— А сега ми помогни с Нели! — каза Дан. — Но внимавай с жиците.

Ейми се вцепени.

На половин метър минаваше черният електрически кабел, който захранваше влаковете. Ейми знаеше достатъчно за метрото, за да е наясно, че допре ли се до него, все едно ще усети хиляда батерии на Франклин. Помогна на Нели да се изтегли от отвора, през който тя едва се промуши. Изгубиха време. Релсите под тях съскаха и тракаха.

— Всичко е наред! — увери ги Нели и изтръска дрехите си. — Да вървим при стълбата!

Дан понечи да тръгне след тях, но когато се опита да се изправи, залитна, сякаш се беше закачил за нещо.

— Дан! — викна Ейми.

— Раницата — обясни той. — Заклещила се е…

Затегли я безпомощно. Едната презрамка някак си се беше закачила за металната релса, която после се беше преместила, и сега раницата не помръдваше.

— Остави я! — извика Ейми.

Нели вече беше при стълбата и им крещеше да побързат. Някои от пътниците по перона също ги бяха забелязали. Те викаха разтревожено на френски.

Дан изхлузи раницата от рамото си, но тя си остана закачена за релсата. Дръпна я и се опита да я отвори, ала не успя.

— Хайде! — изкрещя Нели.

Ейми долови как релсите под краката й треперят леко.

— Дан! — замоли го тя. — Тая раница не е толкова важна!

— Мога да я изтегля. Само още секунда.

— Дан, недей. Не се занимавай с някаква си раница.

— Не иска да се отвори.

Другият край на тунела се освети. Нели беше точно над тях, горе на перона, и протягаше ръка. Много от пътниците правеха същото и ги молеха да се хванат.

— Ейми! — извика Нели. — Първо ти.

Тя не искаше да се качва, но си каза, че ако тръгне първа, Дан може би ще се вразуми. Вкопчи се в ръката на Нели и тя я издърпа от коловоза. Ейми веднага се обърна и протегна ръка на брат си.

— Много те моля, Дан — извика тя. — Хайде!

Пред тях изникнаха фаровете на влака. По тунела се понесе вятър. Земята се разтресе.

Дан дръпна още веднъж раницата, но тя не помръдваше. Момчето погледна влака и Ейми видя, че то плаче. Тя не разбираше защо.

— Хвани се за ръката ми, Дан!

Пресегна се възможно най-надалеч. Влакът се носеше устремно към тях. С вик на болка Дан се вкопчи в ръката на сестра си и със сила, на каквато Ейми и не подозираше, че е способна, тя го издърпа от коловоза така, че двамата се свлякоха един върху друг.

Влакът профуча покрай тях. Когато звукът утихна, всички пътници по перона им се нахвърлиха — започнаха да им се карат на френски, а Нели се помъчи да им обясни и да се извини. На Ейми й беше все едно какво казват. Беше притиснала до себе си брат си, който плачеше безутешно, както не беше плакал от малък.

Ейми погледна надолу към коловоза, но раницата я нямаше — силата на влака я беше отнесла в тунелите. Двамата седяха дълго така, Дан трепереше и бършеше очите си. Накрая пътниците изгубиха интерес към тях. Отдалечиха се, качиха се на други влакове и изчезнаха. Не дойде полиция. Много скоро на перона останаха само Нели, Ейми и Дан, които седнаха в един ъгъл като семейство бездомници.

— Дан — започна внимателно Ейми. — Какво имаше вътре? Какво беше сложил в раницата?

Той подсмръкна и си избърса носа.

— Нищо.

Това беше най-нескопосната лъжа, която сестра му беше чувала. Обикновено разбираше какво си мисли Дан само като го погледнеше в лицето, но сега той криеше мислите си от нея. Ейми разбра само, че е разстроен.

— Не се занимавай с това — каза Дан. — Нямаме време.

— Сигурен ли си…

— Казах ти вече, не се занимавай с това! Трябва да разчетем вълшебния квадрат преди Иън и Натали Кабра, нали?

Колкото и неприятно да й беше на Ейми, брат й беше прав. Пък и се досещаше, че ако продължават да седят тук, ще дойдат полицаи, които ще започнат да ги разпитват. Тя погледна за последно коловоза, където Дан за малко да загине, и тъмния отвор, водещ към катакомбите. Още трепереше от страх, но вече бяха преживели какво ли не, за да се отказват.

— Да вървим тогава — подкани Ейми. — Трябва да намерим ключа към загадката.

* * *

Навън беше започнало да вали.

Докато намерят кафене, Дан като че ли се посъвзе — ако не друго, тримата се бяха разбрали безмълвно, че ще се държат така, сякаш не се е случило нищо. Седнаха под навеса — да изсъхнат, а Нели даде поръчката. На Ейми й се струваше, че не може да хапне и залък, ала се оказа, че е по-гладна, отколкото предполага. Беше пет часът следобед. Бяха стояли дълго в катакомбите.

Ейми потрепери при мисълта за Иън, Натали и арбалета с отровните стрели. Надяваше се чичо Алистър да е добре. Още не му вярваше, но нямаше как да отрече, че ги е спасил в катакомбите. Представи си ужасена как старецът лежи сам-самичък, в безсъзнание в лабиринта.

Докато ядяха сандвичите със сирене бри и гъби, Дан рисуваше върху салфетката черепи и римски цифри.

— Дванайсет, пет, четиринайсет — каза той. — Това са липсващите числа.

Ейми не си направи труда да проверява математическите му умения. Брат й винаги си решаваше задачите.

— Може би е адрес и градски район — предположи тя.

Нели изключи айпода.

— А адресът не се ли е променил за двеста години?

Ейми усети как я присвива под лъжичката. Нели вероятно беше права. По времето на Франклин районите в Париж едва ли са били същите. А улиците и адресите със сигурност се бяха променили и в такъв случай ключът към загадката на Франклин вече не им вършеше работа. Дали Грейс не ги беше пратила да търсят нещо, което беше неоткриваемо?

„Напълно възможно — произнесе изпълнен с горчилка глас вътре в нея. — Грейс не ви е обичала достатъчно, за да ви каже лично за търсенето. Ако Дан беше загинал на онзи коловоз, виновна щеше да бъде Грейс. Всъщност, не, не е вярно“, отсъди накрая Ейми.

Грейс сигурно е имала някаква причина. Числата сигурно се отнасяха за друго. Ейми се сещаше само за един начин да провери: да направи онова, което предприемаше всеки път щом се изправеше пред нерешима задача.

— Трябва да намерим библиотека.

* * *

Нели поговори със сервитьора на френски и той явно разбра какво търсят.

— Pas de probleme^[1] — каза той.

Нарисува върху чиста салфетка карта и написа името на метростанцията: Ecolle Militaire.

— Трябва да побързаме — рече Нели. — Сервитьорът предупреди, че библиотеката затваря в шест.

След половин час, мокри до кости и все още миришещи на катакомбите, те отидоха в Американската библиотека в Париж.

— Чудесно — заяви Ейми.

Старата сграда беше с охранителна решетка от черни метални пръчки, но беше отворена. Ейми надзърна вътре и видя купчини книги и колкото щеш удобни места за четене.

— Защо тези тук ще ни помагат? — учуди се Дан. — Така де, нямаме дори карти за библиотеката.

Но Ейми вече се качваше по стъпалата. За пръв път от доста дни изглеждаше напълно уверена. Това беше нейният свят. Тя знаеше какво да прави.

Библиотекарите им се притекоха на помощ като войници, откликнали на боен зов. Ейми им обясни, че прави проучване за Бенджамин Франклин, и след броени минути тримата с Дан и Нели вече седяха на маса в заседателна зала и разглеждаха копия на свързани с него документи — библиотекарите им обясниха, че някои били много редки и ги имало само в Париж.

— Да, ето един много рядък списък на покупките — подметна Дан. — Леле!

Тъкмо се канеше да го махне настрани, когато Ейми го сграбчи за китката.

— Никога не се знае, Дан, кое е важно. По онова време не е имало много магазини. Ако човек е искал да си купи нещо, е пращал на магазинера поръчка, която после са му доставяли. Какво е купил Франклин?

Дан въздъхна.

— „Please to send the following: 3 — Treatise on Cyder Making by Cave; 2-Nelson on Government of Children, 8 vol., by Dodsley; 1 Qty. — Iron Solute; Letters from a Russian Officer…“^[2]

— Почакай — спря го Ейми. — „Разтворимо желязо“. Къде ли съм го чувала вече?

— Беше в онзи, другия списък — напомни й без колебание Дан, — в едно от писмата, които видяхме във Филаделфия.

Ейми сбърчи чело.

— Но разтворимото желязо не е книга. В списъка има само книги, освен това желязо.

— Какво всъщност е „разтворимо желязо“? — попита Дан.

— О, аз знам — изтананика Нели. Вдигна ръце и затвори очи, сякаш си спомняше отговор на тест. — Това е нещо като химически разтвор, нали? Използват го при обработката на метали, в печатарството и за разни други неща.

— Откъде знаеш? — зяпна я учудена Ейми.

— Ей, миналия семестър записах химия. Помня, защото преподавателят обясняваше как се изработвали домашните потреби, издържащи на високи температури. Франклин вероятно е използвал разтворимото желязо за мастилото, когато е бил печатар.

— Страхотно — промърмори Дан. — С тази малка подробност, че това няма никакво значение! А сега можем ли да се върнем на координатите от вълшебния квадрат?

Ейми още усещаше как я гложди някаква мисъл, сякаш е пропуснала една от връзките, но продължи да разглежда листовете. Накрая разгъна огромен пожълтял документ, който се оказа старинна карта на Париж. Очите й се разшириха.

— Ето. — Тя допря пръст на едно място върху картата. — Църква. „Свети Петър от Монмартър“. Точно там трябва да отидем.

— Откъде си толкова сигурна? — полюбопитства Нели.

— Цифрите образуват решетка. Виждате ли? — Тя посочи полетата. — Това е стара земемерна карта, изработена е от двама френски учени, граф Дьо Бюфон и от Тома-Франсоа д’Алибар. Чела съм за тях. Те първи изпробват теориите на Франклин за гръмоотводите. След като доказват, че от тях има полза, крал Луи XVI им заповядва да съставят план и да ги сложат на всички големи сгради в Париж. На тази църква с координати пет и дванайсет е сложен четиринайсетият гръмоотвод. Франклин със сигурност е знаел за начинанието. Наистина се е гордеел, че французите са посрещнали с отворени обятия идеите му. Би трябвало да е в църквата. Обзалагам се на кутия френски шоколадови бонбони, че там ще намерим вход за катакомбите.

Дан явно не й вярваше. Дъждът навън се беше засилил. Прозорците на библиотеката се разтресоха от гръмотевица.

— Ами ако Иън и Натали Кабра отидат първи?

— Трябва да се постараем това да не се случи — отвърна Ейми. — Да вървим!