Рик Риърдън
Лабиринтът с костите (17)

Глава 17

Дан се чувстваше като череп от катакомбите: кух отвътре.

Беше решен да не го показва. Стигаше му и че се е разплакал на перона. Но и досега се пресягаше към раницата, а нея я нямаше. Постоянно си мислеше за снимката на майка си и баща си, отнесена и загубена из тунелите в метрото. Може би беше разкъсана на парчета, но не беше изключено и родителите му да се усмихват в мрака в компанията единствено на плъховете. Дан искаше само едно: те да се гордеят с него. Сега не знаеше дали някога ще му простят.

Още валеше. По небето тътнеха гръмотевици. През няколко минути блясваха светкавици, които озаряваха Париж.

Ако Дан беше в по-добро настроение, сигурно щеше да поиска да разгледа Монмартър. Кварталът му изглеждаше страхотен. Беше разположен изцяло на хълм, а на билото му се издигаше огромна катедрала с бял купол, която сияеше в дъжда.

— Там ли отиваме? — попита Дан.

Ейми поклати глава.

— Това е базиликата „Сакре Кьор“. По-малката църква „Свети Петър“ е точно в подножието й. Оттук не се вижда.

— Две църкви една до друга?

— Да.

— Защо Франклин не е избрал по-голямата и по-величествената?

Ейми сви рамене.

— Не е било в стила му. Обичал е изчистената архитектура. Сигурно му се е сторило забавно да предпочете обикновена малка църква, засенчена от голяма и величествена.

Дан не виждаше особена логика, но беше мокър и уморен и не му се спореше. Те се изкачваха по тесните улици и подминаваха нощни заведения, откъдето гърмеше музика, и неонови надписи, които грееха на фона на мократа настилка.

— Някога и аз имах нощен живот — въздъхна Нели.

Докато се качваха към билото на хълма, Ейми им разказа какво знае за квартала и че тук навремето са живели прочути художници като Пикасо, Винсент ван Гог и Салвадор Дали.

Нели се загърна в дъждобрана.

— Майка ми ми е разказвала друго — защо се нарича Монмартър, или Хълма на великомъченика. Обясни ми, че на върха, точно където отиваме, е обезглавен свети Дени.

Това не звучеше като добра поличба. Дан се запита дали още пазят главата в църквата и дали главите на светците наистина са с ореол.

След няколко минути тримата вече стояха на кално гробище и гледаха тъмните очертания на „Свети Петър от Монмартър“. Църквата вероятно беше по-висока, отколкото изглеждаше, но заради бялата базилика, издигнала се на хълма отзад, им се струваше съвсем малка. Отляво имаше една-единствена квадратна камбанария с гръмоотвод и кръст отгоре. На Дан му се стори, че сградата изглежда разгневена и сърдита. Ако църквите можеха да се мръщят, тази очевидно би го направила.

— Как ще разберем къде да търсим? — полюбопитства той.

— При олтара ли? — попита обнадеждена Нели. — Поне няма да стоим на дъжда.

Буум! Над покривите прокънтя гръм. Блесна мълния и в този миг Дан видя нещо.

— Там — каза той. — Онзи надгробен камък.

— Дан, сега не е време за колекцията ти — започна да недоволства сестра му.

Но той изтича при мраморния надгробен камък. Ако не беше почитател на надгробните плочи, изобщо нямаше да го забележи. По него нямаше дати. Нямаше име. Най-напред Дан си помисли, че изсечената върху него фигура е ангел, но формата беше друга, фигурата беше разядена от стихиите, но той пак видя…

— Усукани змии — смая се Ейми. — Гербът на Лусиан. А там…

Тя приклекна и прокара пръсти по стрелата, издълбана в долния край на надгробния камък — стрела, сочеща към пръстта.

Ейми и Дан се спогледаха и кимнаха.

— О, нали се шегувате — намеси се Нели. — Само това оставаше, да…

— Да разкопаем гроба — довърши вместо нея Дан.

* * *

Отстрани на църквата намериха барака с инструменти. Оттам взеха лопата, два градински бела и фенерче, което светеше. Не след дълго вече се бяха върнали на гробището и копаеха калта. Заради дъжда напредваха трудно. Бързо се изцапаха от глава до пети. Покрай това Дан се сети за доброто старо време, когато те с Ейми бяха съвсем малки. Устройваха си битки с кал и гувернантката пищеше от ужас, а после ги караше цяла вечер да се киснат във ваната със сапунени мехури, за да смъкнат мръсотията. Дан се съмняваше довечера Нели да ги сложи във вана със сапунена пяна.

Малко по малко дупката ставаше все по-дълбока. Пълнеше се с вода, но накрая лопатата на Дан удари на камък. Той разгреба калта и видя мраморна плоча с размери приблизително метър и двайсет на деветдесет сантиметра.

— Малка е, за да има отдолу ковчег — реши Ейми.

— Освен ако не е детски — предположи брат й. — Аз ще се побера.

— Не говори така, Дан!

Той избърса калта по лицето си, при което се накаля още повече.

— Има само един начин да разберем. — Дан пъхна лопатата отстрани на плочата и започна да я вдига. — Помогнете де.

Ейми отиде при него. Нели също намести края на бела в една пролука и с общи усилия те отместиха встрани плочата. Под нея имаше не гроб, а квадратна дупка. Надолу, към тъмните катакомби водеше стълба.

* * *

Веднага щом слязоха по стълбата, Дан освети с фенерчето помещението. Беше квадратно, издълбано във варовика, с проход отляво и отдясно. Нямаше купчини кости, а по стените бяха нарисувани излинели стенописи. В средата имаше богато украсена каменна поставка с височина към деветдесет сантиметра. Отгоре беше сложена порцеланова ваза.

— Не я пипай! — предупреди Ейми. — Може да е капан.

Дан се приближи още малко до вазата.

— Украсена е с малки франклиновци.

Различи един Бенджамин Франклин с хвърчило по време на буря, друг с кожена шапка, трети с бастун, който размахваше над океана, все едно правеше фокус.

— Сувенирна ваза — обясни Ейми. — През осемнайсети век са правели такива вази, за да ознаменуват пристигането на Франклин в Париж.

— Хайде на бас на двайсет долара, че вътре има нещо — предложи Дан.

— А, без тия — отсече Ейми.

— Вижте, вижте, хора — възкликна Нели.

Тя стоеше при стената в дъното. Дан отиде при нея и освети с фенерчето стенописа. Цветовете бяха избледнели, но той различи четири фигури: двама мъже и две жени, облечени в старовремски дрехи — дори не от времето на Франклин, а от Средновековието или Ренесанса например.

Бяха нарисувани много правдоподобно. Най-отляво имаше слаб, жесток на вид тъмнокос мъж. Държеше кинжал, който бе почти скрит в ръкава му. В краката му с избелели черни букви пишеше: „Л. Кахил“. До него стоеше млада жена с къса руса коса и умни очи. Държеше старинен уред с бронзови джаджи — нещо като устройство за навигация или часовник. Под кафявата й рокля пишеше: „К. Кахил“. От дясната й страна се виждаше едър като канара дебеловрат мъж с рунтави вежди.

Отстрани на хълбока му беше закачен меч. Стискаше юмруци и зъби, сякаш се канеше да удари глава в тухлена стена. Надписът гласеше: „Т. Кахил“. Накрая, най-вдясно беше нарисувана жена в златна рокля. Рижата й коса беше сплетена на плитка, която беше преметната отстрани през рамото. Тя държеше малка арфа — като ирландските арфи, които Дан беше виждал по време на шествието в Деня на свети Патрик в Бостън. Надписът гласеше: „Дж. Кахил“.

Дан изпита твърде странното чувство, че и четиримата го гледат, и то ядосано, сякаш той току-що ги е прекъснал, докато са се карали… но това си беше пълна глупост. Нима беше възможно да разбере такова нещо от някаква си рисунка?

— Кои са тези? — попита Нели.

Ейми докосна фигурата на Л. Кахил, мъжа с ножа.

— „Л“… като Лусиан?

— Да — потвърди Дан. И той не знаеше защо, но тутакси долови, че Ейми е права. Сякаш можеше да разчете израженията на нарисуваните фигури, както понякога правеше с Ейми. — Кланът Лусиан. Този е бил пръв.

— И К. Кахил… — Ейми се приближи до жената с уреда. — „К“ може би е съкратено от „Катрина“ или „Катрин“? Като в клана Екатерина?

— Възможно е. — Дан погледна мъжа с меча. — „Т“ като „Томас“? Ей, този прилича на семейство Холт.

Рисунката на Т. Кахил сякаш го изгледа свирепо. Дан направо си го представи в лилав анцуг. После той насочи вниманието си към последната рисунка — жената с арфата.

— И… „Дж“ като „Джанъс“. Как мислиш, дали не се е казвала Джейн.

Ейми кимна.

— Не е изключено. Първата представителка на клана Джанъс. Виж, тя е с…

— С очите на Джона Уизард — продължи вместо нея брат й.

Приликата беше изумителна.

— Тези четиримата — подхвана Ейми — явно са…

— Братя и сестри — довърши Дан.

Приличаха си не само в лице, но и като стойка и изражение. Дан се беше карал с Ейми толкова много, че веднага се досети: тези хора бяха роднини, които години наред се бяха дразнили един друг. Начинът, по който стояха, сякаш се познаваха прекрасно, но и се опитваха да се издушат помежду си.

— Между тях явно се е случило нещо — отсъди Ейми. — Нещо…

Очите й се разшириха. Тя отиде при средата на стенописа и махна няколко паяжини между К. и Т. Кахил. Там на хоризонта бяха нарисувани малка, но ясна горяща къща и загърната в черно наметало тъмна фигура, която се отдалечаваше тичешком от нея.

— Пожар. — Ейми стисна нефритената огърлица. — Като къщата на Грейс. И като онова, което се е случило с родителите ни. Изобщо не сме се променили през всичките векове. И досега се опитваме да се унищожим взаимно.

Дан прокара пръсти по стенописа. Не знаеше защо, но беше сигурен, че Ейми е права. Просто го чувстваше дълбоко в себе си. Гледаше четирима роднини — родоначалниците на клановете в рода Кахил. Взря се в лицата им така, както разглеждаше снимката на майка си и баща си, и се запита на кого прилича най-много.

— Но какво се е случило? — учуди се Нели. — Какво е имало в онази къща?

Дан се извърна към каменната поставка.

— Не знам, но според мен е време да отворим вазата.

* * *

Дан предложи да го направи той. Ейми и Нели се дръпнаха встрани, докато той вдигаше бавно вазата от поставката. От нея не се разлетяха отровни стрели. От тавана не западаха шипове, нито се отвориха трапове със змии и Дан бе донякъде разочарован.

Тъкмо да вдигне капачето на вазата, когато Ейми го спря.

— Чакай.

Посочи долния край на поставката. Дан беше забелязал изображенията, но не беше се вгледал какво всъщност представляват.

— Какво е това… нотни листове ли? — попита той.

Сестра му кимна.

Върху камъка бяха изсечени ноти, петолиния и станси — сложна песен. Покрай тях Дан се сети за учителката си по пиано госпожа Харш, която миналата година се отказа да му дава уроци, след като той й намаза черните клавиши с епоксидно лепило.

— Какво означава това? — попита момчето.

— Нямам представа — призна Ейми. — Франклин е обичал музиката…

— Може би е просто украса — предположи нетърпеливо Дан.

Вътре във вазата потракваше нещо и той изгаряше от нетърпение да я отвори. Сложи ръка върху капачето.

— Недей, Дан! — спря го сестра му.

Но той я отвори. Не се случи нищо страшно. Дан бръкна вътре и извади стъклен цилиндър с коркова тапа, увит в хартия.

— Какво е това? — попита Ейми.

— Течност — отговори Дан. — Стъкленица с нещо в нея.

Разгъна хартията и я хвърли встрани.

— Ей! — възмути се сестра му. — Може да е важно.

— Някаква си обвивка.

Тя я вдигна и я разгърна. Плъзна поглед по нея и я пъхна в джоба на ризата си. Дан не прояви никакъв интерес. Опитваше се да разчете думите, изсечени върху стъкленицата. Вътре имаше гъста зелена течност, приличаше на тинята, с която навремето Дан си беше играл и беше замерял приятелите си.

Надписът гласеше:

— Това пък какво е? — изуми се Нели.

— Някакъв друг език? — попита Ейми.

— А, не — отвърна Нели. — Никога досега не съм виждала такъв език.

Най-неочаквано Дан изтръпна целият. Буквите започнаха да се пренареждат сами в главата му.

— Това е игрословица — оповести той. — С разбъркани букви.

— Анаграма ли? — рече сестра му. — Как разбра?

Дан не можеше да обясни. Просто го усещаше, както усещаше цифрите, ключалките и бейзболните картички.

— Дайте ми лист хартия и химикалка.

Ейми затърси в раницата си. Единственият лист хартия, който намери, беше кремавото картонче — първоначалният ключ към загадката с Бедния Ричард — но за Дан беше без значение. Подаде на Ейми стъкленицата и взе хартийката. Обърна я откъм обратната страна и написа, като разчиташе дума по дума анаграмата:

Нели подсвирна.

— Страхотен си.

— Това е вторият ключ към загадката — каза Дан. — Вторият голям ключ де. Няма какво друго да е.

Ейми се намръщи — не беше убедена.

— Възможно е. Но какво означава: „Както ти зареждаш това?“.

Най-неочаквано помещението беше окъпано от светлина.

— Браво на теб, братовчеде!

В долния край на стълбата стоеше Джона Уизард, който беше мокър до кости, но въпреки това бе невероятно доволен от себе си. Баща му застана зад него с видеокамера в ръка.

— Супер, ще стане жесток телевизионен филм — ухили се злобно Джона. — Точно на това място в цялата си прелест изниквам аз, измествам слабаците и грабвам ключа към загадката!