Рик Риърдън
Лабиринтът с костите (6)

Глава 6

Дан отдавна си мечтаеше да се повози на полицейска кола, но не по този начин.

Гърдите още го боляха от пушека. Той седеше на задната седалка в полицейския автомобил със Саладин върху коленете си и се опитваше да диша безшумно, но поемеше ли си въздух, все едно в гърлото му влизаше пясък.

— Ако си беше взел инхалатора… — скара му се Ейми.

Но Дан го мразеше тоя инхалатор. С него се чувстваше като някакъв Дарт Кахил. Пък и от цяла вечност не беше получавал пристъп, откъде да знае, че ще се озове в този тъп пожар.

Не можеше да повярва, че семейната къща вече я няма. Сутринта, когато се беше събудил, беше сигурен, че те с Ейми ще я наследят. А сега не беше останало нищо, освен купчина камъни, над която се виеше дим.

Следователите не им отговориха на повечето въпроси. Казаха, че както личи, ставало дума за умишлен палеж. Пожарът се бил разпрострял твърде бързо, за да е възникнал случайно. Уилям Макинтайър щял да се оправи. Колкото и да било странно, никой друг не бил пострадал. Дан каза на полицаите, че Алистър Ох се е изнесъл бързо-бързо от къщата. Искаше му се да натопи стария негодник. Но изобщо не спомена трийсет и деветте ключа към загадката, тайната библиотека и онзи странен тип с бинокъла.

— Кой все пак беше онзи мъж в черно? — пошушна му Ейми, сякаш си мислеше за същото.

Държеше върху коленете си кутията с накитите на Грейс и усукваше косата си — правеше го винаги, когато е притеснена.

— Не знам — отвърна Дан. — Алистър?

— Няма как да е бил на две места едновременно.

— Господин Холт?

— Господин Холт не е толкова стар и е много по-набит.

— Леля Биатрис, преоблечена като мъж?

Лично на Дан тази мисъл му допадна — Биатрис определено беше злобарка. Така де, без да й мигне окото, ги заряза сами в къщата. Но Ейми завъртя очи.

— Не беше човек, когото познаваме, Дан. Почти сигурна съм. Но наблюдаваше нас, явно искаше да провери дали сме се измъкнали невредими. Според мен е подпалил къщата, за да ни хване като в капан.

— Мъъър — обади се Саладин.

— Съгласен съм с котарака — рече Дан. — Предлагам след мъжа в черно и чичо Алистър да вземем ново решение, resolution. Занапред да си нямаме вземане-даване със старци.

— Трябва да внимаваме повече с всички — съгласи се Ейми и сниши още повече глас. — Майка ни, Дан, е знаела за трийсет и деветте ключа към загадката. Онова, което е написала…

— Да, но това е невъзможно. Надпреварата започна едва сега.

— Това беше почеркът на мама. Сигурна съм. Написала е: „Следвайте Франклин, ключ първи. Лабиринтът с костите“. Трябва да разберем какво означава. Точно загадка, каквато мама би харесала.

Дан знаеше, че не е хубаво да се дразни, но наистина му беше неприятно, че Ейми си спомня повече от него за родителите им. Той за нищо на света не би познал почерка на майка им. Нямаше представа що за човек е била.

— Изгубихме книгата — промърмори той. — Май вече се издънихме, нали?

Ейми прокара пръст по монограма върху капака на кутията с накитите на Грейс.

— Може и да не сме се издънили. Имам идея, но ни трябва възрастен. Алистър беше прав. Няма как да пътуваме без придружител.

— Да пътуваме ли? — учуди се брат й. — Къде ще ходим?

Ейми погледна полицайката. Приближи се до Дан и прошепна:

— Първо трябва да намерим придружител. При това бързо. Леля Биатрис ще се обади всеки момент в Социалната служба. Ще се приберем, ще си приготвим багажа и изчезваме. Ако от полицията разберат, че леля Биатрис се е отказала от нас, ще ни заведат в приемно семейство. И никога няма да намерим трийсет и деветте ключа към загадката.

Дан не се беше сетил за това. Не знаеше много за приемните семейства, но май не му се живееше с тях. Дали, ако го преместеха в приемно семейство, щяха да му разрешат да си вземе и колекцията? Едва ли.

— И откъде ще намерим възрастен? — попита той. — Ще вземем под наем ли?

Ейми усука косата си на букла.

— Трябва ни човек, който ще ни остави да правим каквото искаме, без да задава излишни въпроси. Човек, който да е достатъчно голям, за да прилича на придружител, но не и строг, за да не ни пречи. Някой сговорчив.

— „Сговорчив“ означава ли, че можем да го лъжем?

— Мъъър — намеси се Саладин, сякаш казваше, че няма нищо против да лъжат, стига той да си получава прясната рибка.

Полицейската кола зави по Мелроуз стрийт и спря пред неугледния жилищен блок от пясъчник.

— Това ли е адресът? — попита полицайката.

От гласа й личеше, че е отегчена.

— Да — потвърди Ейми. — Да, уважаема госпожо — побърза да добави тя.

— Сигурни ли сте, че у вас има някой? Настойникът ви или някой друг.

— Нели Гомес — отговори Дан. — Това е нашата гувер…

Очите му се разшириха. Той погледна Ейми и разбра, че и сестра му си мисли същото. Беше толкова очевидно, че и човек от семейство Холт щеше да се досети.

— Нели! — казаха те в един глас.

Слязоха с котарака и кутията с накитите от полицейския автомобил и хукнаха нагоре по стълбището пред входа.

* * *

Нели беше точно където очакваше Дан — беше се изтегнала на канапето със слушалките на ушите, клатеше глава в такт с каквато налудничава музика слушаше и пишеше есемеси. До нея на канапето бяха струпани готварски книги. Най-отгоре беше „Екзотичната кухня на мандарините“. Дан пусна Саладин да поразгледа апартамента. После забеляза на масичката празна опаковка от на „Бен & Джерис Чери Гарсия“^[1] — от неговия „Чери Гарсия“.

— Ей! — подвикна ядосан той. — Това си е моят сладолед!

Нели, разбира се, не го чу. Продължи да си тактува и да пише съобщения по телефона, докато Ейми и Дан не се надвесиха над нея.

Тя се намръщи, явно подразнена, че ще й се наложи да поработи. Махна едната от слушалките.

— Толкова бързо? Ау, какво се е случило? Защо сте толкова мърляви?

— Трябва да поговорим — каза Ейми.

Нели примига, което си беше страхотна гледка, защото очите й бяха със седефено сини сенки. Тя беше и с нова обица на носа във формата на сребърно змийче. Дан недоумяваше за какво й е притрябвало това змийче — само да й се завира в ноздрата.

— За какво ще говорим, малката? — попита тя.

На Ейми й идеше да я удари с кутията с накитите. Дан знаеше, че сестра му не обича Нели да я нарича „малката“, но въпреки това тя продължи любезно:

— Ние… искаме да ти предложим нещо. Пак да си ни гувернантка, но при нови условия. Срещу много пари.

Нели махна и втората слушалка. Сега вече бяха привлекли вниманието й. Имаше три думи, които неизменно й действаха: момчета, ядене и пари.

Нели стана от канапето. Беше облечена в скъсаната си фланелка с британското знаме отпред и избелели джинси и на краката беше с розови пластмасови обувки. Косата й приличаше на копа мокра слама: половината черна, половината руса. Нели кръстоса ръце и погледна отвисоко Ейми.

— Добре. Какво ще ми предложите?

Дан се притесни, че Ейми ще се уплаши, но тя явно се владееше доста добре. Нели не беше чак толкова страшна, както някои от другите им гувернантки.

— Хм… пътуване — отговори Ейми. — Ти ще ни бъдеш придружителка.

Нели сбърчи чело.

— Защо не ми го казва леля ви?

— О, тя си счупи врата — смотолеви Дан.

Ейми го погледна така, сякаш казваше: „Млъквай!“.

— Счупила си е врата ли? — учуди се Нели.

— А, дребна работа — побърза да уточни Дан. — Счупи си го съвсем малко. Но известно време ще остане в болницата. Затова реши, че е по-добре да заминем някъде. Говорихме с чичо Алистър. Той каза, че трябва да имаме придружител.

Поне последното беше самата истина. Дан не знаеше какво още да каже, но това не го разколеба. Той реши, че ако обърка още повече Нели, тя няма да го обвини в лъжа.

— Нашето семейство понякога прави така — рече момчето. — Обикаляме и търсим разни неща. Посещаваме различни места и се забавляваме.

— Какви места? — попита Нели.

— О, всякакви. — Дан се сети за картата в тайната библиотека на Грейс… и за всички кабарчета по нея. — Точно това му е забавното. В началото не знаем всички места, където ще ходим. Нищо чудно да направим и околосветско пътешествие.

Веждите на Нели се извиха нагоре.

— В смисъл ей така, без да плащам ли?

Ейми кимна, подходът на Дан й допадаше все повече.

— Да, може да продължи няколко месеца. Това пътешествие до екзотични места, където има много… хм, много храна и момчета. И не е нужно да стоиш с нас през цялото време… трябва само да вършиш каквото правят възрастните, да купуваш самолетни билети, да ни настаняваш по хотелите, ей такива неща. Ще разполагаш с много свободно време.

„Хайде, съгласи се, моля те“, помисли си Дан. Нели беше симпатяга, но последното, което момчето искаше, беше тя да им върви по петите.

— И как ще платите? — усъмни се Нели.

Ейми отвори кутията с накитите и ги изсипа върху масата. Перлената гривна, диамантеният пръстен и изумрудените обици заблещукаха. Нели се смая.

— О… господи! Откраднали ли сте ги?

— Не! — извика Ейми. — От баба ни са! Тя искаше да направим това пътешествие. Написала го е в завещанието си.

Дан се възхити. Това също не беше изцяло лъжа.

Нели се вторачи в бижутата. После вдигна телефона и набра някакъв номер.

Дан се вцепени. Представи си как онези от Социалната служба, както и да изглеждаха те, нахълтват и някакви типове с бели престилки и мрежи ги отвеждат в приемно семейство.

— Ало! — каза Нели в телефона. — Да, татко, слушай сега, семейство Кахил ми възложиха нова работа.

Мълчание.

— Да, парите наистина са добри. Затова днес няма да мога да приготвя вечерята, както ти обещах. — Нели взе диамантения пръстен, но Ейми го грабна от ръката й. — Докога ли? Хм… Заминаваме. Значи няколко седмици. Или може би… месеци. — Тя отдалечи телефона от ухото си. В другия край на линията баща й крещеше на бърз испански. — Татко — каза Нели. — No, claro^[2]. Но есенният семестър започва чак след месец, пък и всички предмети са скучни. Ще прехвърля някои през пролетта… — Поредният изблик от гневен испански. — Е, ако ми беше разрешил да се запиша в готварското училище вместо в тъпия колеж… — Крясъците на баща й вече бяха малко по-силни от ядрен взрив. — Que, papa?^[3] — извика Нели. — Lo, siento^[4], не те чувам добре. Пак ще ти звънна, сигналът е лош. Обичам те! — После затвори. — Татко няма нищо против — оповести Нели. — Тръгвам с вас, малките.

* * *

По нареждане на Ейми Дан можеше да вземе само един сак багаж. Тоест дрехи, а той не се вълнуваше особено от дрехи. Огледа стаята си в опит да реши какво от колекциите да вземе.

Помещението вече не побираше всичките му неща. На една от стените бяха опрени копията от надгробни плочи. Щеше да се наложи Дан да ги навие на руло или да ги сгъне, за да ги прибере в багажа, а така щеше да ги съсипе. Шкафът беше задръстен с пластмасови кутии с колекциите от картички и класьорите за монети — бяха толкова много, че и Дан не знаеше как ще подбере най-хубавото от тях. Под леглото му бяха напъхани кашони със старо оръжие от Гражданската война, с гипсовете, със снимките със знаменитости с автографи и цял тон какви ли не други неща.

Дан взе лаптопа, който беше купил за триста долара от учителя по информатика в училище. Нямаше избор, трябваше да го вземе, защото с него намираше разни неща и изкарваше по някой долар. Знаеше точно колко струва всяка картичка по интернет. Беше се научил да продава в училище и в магазините наоколо картичките, които му се повтаряха, за малко повече, отколкото ги беше купил. Не изкарваше кой знае колко, но при късмет можеше да спечели стотина долара на месец. А той имаше късмет. За съжаление веднага щом спечелеше парите ги харчеше за редки картички и други неща за колекцията.

Дан пъхна преносимия компютър в черния сак. После сложи в него и три ризи, панталони, бельо, четка за зъби, инхалатора и — накрая — паспорта.

Когато Дан беше на четири години, майка им и баща им им бяха извадили паспорти точно преди да умрат. И той не помнеше защо. Не ги бяха използвали нито веднъж. Миналата година Грейс настоя да ги подновят, което тогава му се стори доста нелепо. А сега се запита дали пък…

Пъхна паспорта на дъното на сака. Вътре почти не остана място.

Дан не виждаше как ще смести и една десета от нещата си.

Бръкна под дюшека и извади фотоалбума. Беше голям и бял и в него се пазеше най-важната колекция на Дан: снимките на родителите му.

Всъщност снимката беше само една. Беше обгоряла по краищата: единствената фотография, оцеляла в пожара. Майка му и баща му стояха прегърнати на един планински връх и се смееха срещу фотоапарата. И двамата бяха с дебели якета и термоклинове, с колани на кръста. Вместо каски бяха с бейзболни шапки и от козирките очите им не се виждаха. Баща му Артър беше висок, със слънчев загар, прошарена коса и мила усмивка. Майка му беше с червеникавокестенява коса, като на Ейми. Беше малко по-млада от баща им и според Дан беше много красива. Шапката й беше с емблемата на „Ориълс“^[5]. А на баща му — с емблемата на „Ред Сокс“^[6]. Дан се запита дали е случайно, или това са любимите им отбори, и дали те са се карали кой е по-добрият. Момчето не знаеше. Не знаеше дори дали очите им са зелени като техните, защото лицата им бяха скрити под козирките.

На Дан му се искаше да попълни колекцията си с още техни снимки. Искаше му да разбере къде другаде са ходили и как са били облечени. Искаше му се да види снимка, на която да е и той. Но нямаше такива фотографии. Всичко в старата им къща беше изгоряло, а Грейс все повтаряше, че няма снимки на родителите им, макар че Дан не проумяваше защо.

Докато гледаше фотографията, той усети как го присвива под лъжичката. Спомни си за пожара в къщата на Грейс, за мъжа в черно, за господин Макинтайър, който лежеше върху настилката, и почерка на майка му в книгата на Бенджамин Франклин.

Защо книгата беше толкова важна? Дан знаеше цената на много неща, които стават за колекции, но не беше чувал нещо да е чак толкова ценно, че заради него да се опожари цяла къща.

Грейс явно е била наясно какво прави, когато е обявила надпреварата. Не би ги подвела тях с Ейми. Дан си го повтаряше отново и отново с надеждата да повярва.

На вратата се почука. Той извади от албума найлоновото пликче със снимката и го пъхна в сака. Затвори ципа точно когато вратата се отвори.

— Ей, глупчо — каза Ейми, но не със заядлив тон. — Привършваш ли?

— Да. Да, остава ми още малко.

Тя си беше взела душ и се беше преоблякла в обичайните джинси и зелена фланелка. Намръщи се, щом видя пълния сак, после извърна очи към пластмасовите кутии в шкафа. Дан си каза, че сестра му явно е забелязала как той не е прибрал нищо от колекциите.

— Можеш да вземеш и една раница — предложи Ейми. — Ако ще ти свърши работа де.

От устата на Ейми това прозвуча много мило. Но Дан се вторачи в шкафа. Кой знае защо, беше сигурен, че никога вече няма да се върне тук.

— Според теб колко пари ще вземем за накитите, Ейми?

Сестра му се пипна по врата и Дан забеляза, че тя си е сложила нефритената огърлица на Грейс.

— Хм… не знам.

Брат й схвана защо тя изглежда гузна. Не разбираше от цени на бижута, но се досещаше, че огърлицата е сред най-скъпите вещи в кутията. Ако Ейми я задържеше, едва ли щяха да вземат чак толкова много пари.

— Ще ни прецакат — предупреди Дан. — Нямаме време да се пазарим като хората. Пък и сме деца. Ще се наложи да занесем бижутата на човек, който ще ни даде пари в брой, без да задава излишни въпроси. Сигурно ще вземем няколко хиляди долара — само малка част от истинската цена.

— Трябват ни билети за трима души — отвърна колебливо Ейми. — И хотели. И храна.

Дан си пое дълбоко въздух.

— Ще продам картичките и монетите. Долу на площада има един магазин…

— Дан! Събирал си колекциите в продължение на много години.

— Така ще удвоим парите. Магазинът няма да ми даде колкото трябва, но пак ще взема за тези неща най-малко три хиляди долара.

Ейми го погледна така, сякаш е паднал от космоса.

— Димът май ти е размътил мозъка, Дан. Сигурен ли си?

Кой знае защо, той наистина беше сигурен. Искаше да тръгне да търси ключовете към загадката повече, отколкото да запази колекцията си. Искаше да се добере до човека, опожарил къщата на Грейс, който и да беше той. Искаше да разбули тайната на трийсет и деветте ключа. А най-силно искаше да използва най-после тоя тъп паспорт и да направи така, че майка му и баща му да се гордеят с него. А междувременно може би щеше да намери още снимки за фотоалбума.

— Сигурен съм — заяви момчето.

Ейми направи нещо отвратително. Прегърна го.

— Грубо — възнегодува брат й.

Избута я. Ейми се усмихваше, но очите й се бяха напълнили със сълзи.

— Може би не си чак такъв глупчо — отсъди тя.

— Е, стига си плакала, да се махаме оттук… чакай, а къде отиваме?

— Довечера на хотел тук в града — отвърна сестра му. — А утре… Хрумна ми нещо за Бен Франклин.

— Но книгата вече не е у теб.

— Не ми трябваше книгата, за да се досетя. В бележката на мама пишеше: „Следвайте Франклин“. В началото, още преди да навърши двайсет години, Бен Франклин е бил печатар тук, в Бостън, работел е в печатницата на брат си.

— Значи ще тръгнем да търсим тук, из града?

Ейми поклати глава.

— Останалите вероятно правят точно това. Ние обаче ще отидем там, където той се е пренесъл оттук, ще следваме живота му. Бенджамин Франклин не е останал в Бостън. Когато е бил на седемнайсет години, е избягал от печатницата на брат си и е отворил своя печатница в друг град.

— Значи и ние ще избягаме! И ще тръгнем след Франклин!

— Точно така — потвърди Ейми. — Дано само не се е сетил и някой друг. Трябва да запазим три билета за влака за Филаделфия.

— Филаделфия — повтори Дан. Знаеше само, че там са Камбаната на свободата^[7] и „Филис“^[8]. — А щом пристигнем там, какво ще търсим?

Ейми докосна нефритената огърлица, сякаш тя щеше да я защити.

— Вероятно тайна, която би могла да ни погуби.