Рик Риърдън
Лабиринтът с костите (11)

Глава 11

След като мина митническата проверка на летище „Шарл дьо Гол“, Ейми имаше чувството, че току-що е изгубила битка с торнадо.

Беше изтърпяла осем часа в самолета, притисната между Дан и Нели — и двамата бяха надули до дупка звука в слушалките. Дан гледаше филми. Нели слушаше музика и разглеждаше френски готварски книги с цветни снимки на охлюви и гъши пастет. Ейми се опита да се сниши и да чете нейните си книги. Във Филаделфия беше купила още шест, но успя да прочете докрай само една биография на Бенджамин Франклин и два пътеводителя на Париж. Това за нея беше ужасно. Болеше я всяко мускулче. Косата й приличаше на леговище на плъхове. Дрехите й воняха на самолетна лазаня, която насред полета Дан беше изсипал върху нея. И най-лошото, Ейми изобщо не беше мигнала, защото колкото повече четеше, толкова повече в главата й се избистряше една идея за Франклин и за Париж — а тази идея я плашеше.

На гишето за паспортна проверка беше сигурна, че ще я забрави, когато служителят започна да я разпитва за майка й и за баща й, но Ейми промърмори лъжата, която двамата с Дан бяха репетирали: че родителите им ще пристигнат с по-късен полет. Служителят като че ли се поуспокои от присъствието на Нели, особено когато тя започна да отговаря на въпросите му на френски. Мъжът кимна, сложи печати в паспортите им и ги пусна да минат.

— Нели! — учуди се Дан. — Ти знаеш френски!

— Какво толкова. Майка ми беше учителка по френски. Беше си нещо като французойка.

— Мислех, че вашите са от Мексико Сити.

— Баща ми е оттам. От малка знам три езика.

— Изумително — отбеляза Ейми.

Всъщност направо й завидя. Искаше й се и тя да знае чужди езици, но беше отчаян случай — те не й се удаваха. Ейми не помнеше дори цветовете и числата от испанския в детската градина.

— Не е кой знае каква философия — увери ги Нели. — Веднъж научиш ли два езика, вече е лесно да научиш и три, четири, пет.

Ейми не беше сигурна дали тя не се шегува, но още не бяха минали митническата проверка. После взеха багажа си, смениха на едно гише долари за евро и излязоха в централното фоайе.

Ейми се обърка съвсем от всичките табели на френски. През прозорците влизаха полегати лъчи сутрешна светлина, макар и на нея да й се струваше, че още е полунощ. По-нататък се беше струпала тълпа. Хората щракаха с фотоапарати и разпитваха на висок глас някого, когото Ейми не виждаше.

— О, папараци — ахна Нели. — Ами ако там е Кание Уест!

— Чакай — каза Ейми, но Нели нямаше намерение да се предава толкова лесно.

Тръгнаха през навалицата, като непрекъснато повтаряха excusez-moi. Щом наближиха, Ейми спря като закована.

— Джона Уизард.

Той вървеше бавно през множеството и раздаваше автографи, а баща му го следваше като бодигард. Джона беше облечен с торбести дънки, бял потник и черно кожено яке и както обикновено, беше окичен с половин тон сребърни дрънкулки. Изглеждаше свеж и добре отпочинал, явно полетът му беше минал много по-приятно, отколкото на Ейми.

— Le Wizard!

Репортерите го обстрелваха с въпроси. За изненада на Ейми Джона им отговаряше на френски.

Имаше толкова много хора, че на Ейми й се искаше да се слее със стените, но Джона явно нехаеше. Озари тълпата с усмивка, после каза нещо, с което я разсмя, огледа лицата и спря поглед върху Ейми.

— Я! — провикна се той. — Роднините!

Ейми се вледени. Джона си запроправя път към тях и цялата тълпа се обърна да види на кого говори той.

— О, ама наистина ли познавате Джона Уизард? — смая се Нели.

— Роднини сме — промърмори Дан. — Далечни.

Нели изглеждаше така, сякаш — аха — и да припадне. Най-неочаквано Джона спря точно пред тях, здрависа се с Ейми, потупа Дан по гърба и се подписа върху фланелката на Нели, а фотоапаратите започнаха да снимат тях.

„Не ме гледайте! — й идеше да изкрещи на Ейми. — Цялата съм в лазаня!“ Но сякаш беше изгубила дар слово. Опита се да отстъпи назад, ала краката й бяха като залепени.

— Джона! — каза баща му. — Трябва да вървим.

— Да, разбира се. — Джона намигна на Ейми. — Ела, братовчедке. Имаме да обсъдим някои неща.

Баща му се опита да възрази, но Джона прегърна Ейми през рамото и я поведе през терминала, а след тях тръгнаха Дан, Нели и цяла тълпа обезумели папараци, които правеха снимки. Ейми беше сигурна, че всеки момент ще умре от притеснение, но някак си успяха да излязат навън. Беше топло и облачно. На хоризонта се трупаха буреносни облаци. Пред изхода чакаше черна лимузина.

— Ние… не е хубаво да се качваме — опита се да възрази Ейми.

Беше си спомнила предупреждението на господин Макинтайър: „Не се доверявайте на никого“.

— Ти шегуваш ли се? — намеси се Нели. — Разходка с лимузина, в която е и Джона Уизард! Идвай.

Тя направо се хвърли в лимузината. След няколко минути вече се плъзгаха по l’autoroute de l’est^[1] към центъра на Париж.

* * *

— Човече, обичам го тоя град! — възкликна Джона.

Лимузината му беше със седалки, обърнати една към друга. Джона и баща му седяха от едната страна, а Ейми, Дан и Нели — от другата. Бащата на Джона пишеше нещо на блекбърито, като от време на време вдигаше очи и гледаше на кръв Ейми, сякаш не можеше да повярва, че тя още е там.

Отвън покрай тях се плъзгаха редици златисти каменни сгради, прозорците преливаха от сандъчета с цветя. Кафенетата бяха пълни с народ, всички столове бяха обърнати към улицата, сякаш посетителите очакваха парад. Носеше се миризмата на кафе и на току-що опечен хляб. Заради облаците по небето всичко беше озарено от странна светлина, като че ли градът не беше истински.

— Знаете ли, че тук телевизионният ми рейтинг е по-висок дори отколкото в Щатите? — попита Джона.

— С осемнайсет пункта по-висок — уточни баща му.

— А новият ми албум „Гангстерски живот“ е на трето място във френските класации.

— На второ — намеси се пак баща му. — И се качва още по-високо.

— Ау, албумът ти ми харесва — отбеляза Нели.

— Благодаря — отвърна Джона. — А сега млъквай.

Нели погледна, като че току-що са я зашлевили.

— Ей! — възмути се Дан. — Защо й говориш така!

— Моля? — възкликна Джона. — Тя не е от рода Кахил. Няма да разговарям с нея.

Ейми беше толкова стъписана, че не успя да каже нищо, а Джона продължи да се хвали.

— Както вече ви обясних, този град е мой. Миналата седмица на Рю дьо ла Пе беше открита моя художествена галерия. Акварелите ми вървят по шест хиляди евро единият. Скоро ще излезе и моя детска книжка.

Баща му извади един екземпляр и им го показа. Дан зачете с присвити очи заглавието.

— Le… Li’l Gangsta Livre Instantane?

— Това означава „Малка триизмерна книга за гангстери“ — обяви гордо-гордо бащата на Джона.

Джона разпери ръце.

— Разбрахте ли сега? По-известен съм от… от Бенджамин Франклин — усмихна се той лукаво.

Нещо вътре в Ейми се прекърши. Няколко часа беше чела за Бенджамин Франклин и сега повече от всякога беше убедена, че той е най-изумителният човек, живял някога. Преизпълваше се с гордост само при мисълта, че е негова потомка. А сега тази надута телевизионна звезда имаше наглостта да се сравнява с него… Ейми беше толкова възмутена, че забрави да се срамува.

— Б-Бенджамин Франклин е бил много по-велик от теб, Джона! Той е най-известният американец, посещавал някога Париж. Когато е идвал тук, хората са носели образа му върху медальони…

— Като този тук ли? — попита Джона и извади медальон със своя снимка.

— И… и са се обличали като него!

— Да, да. Модната колекция „Джона Уизард“ се граби като топъл хляб на „Шанз Елизе“.

Ейми стисна зъби.

— Крал Луи XVI дори е сложил образа на Франклин върху нощното си гърне.

Джона погледна баща си.

— Имаме ли нощни гърнета, които да се продават като сувенири?

— Не, нямаме. — Баща му извади рязко телефона. — Ей сега ще се обадя.

Джона кимна.

— Виждате ли, малките, от времето на Франклин насам аз съм най-велик и затова е съвсем естествено точно аз да открия тайните му.

— Ако главата ти беше малко по-голяма, щяхме да я използваме за балон с нагорещен въздух — промърмори Дан.

Джона не му обърна внимание.

— Виж какво, Ейми, ти си умно момиче. Знаеш, че в рода има кланове, нали? Добрите Кахил. Лошите Кахил. Аз съм…

— Джона! — извика баща му, след като закри с длан телефона. — Нали вече обсъдихме…

— Споко, татко. Единственото, което казвам, е: използвам талантите си, за да създавам изкуство. Каквото и да представлява това съкровище. Ще го използвам, за да направя света по-красив. Така де, да не съм като ония Лусиан! Те са зли!

Мислите на Ейми препуснаха.

— Но… но Бенджамин Франклин е бил от Лусиан. Видяхме герба със змията…

— Добре де, явно в клана Лусиан са се срещали и хора, които са правили полезни неща — махна пренебрежително Джона. — Днес обаче добрият съм аз. Разбери го, Ейми.

Дан изсумтя.

— Защото правиш детски книжки за гангстери ли?

— Именно! Вижте какво, да не си въобразявате, че ми е било лесно да забогатея и да се прочуя в Бевърли Хилс? — Джона се позамисли. — Всъщност си беше лесно. Важното е, че се скъсвам от работа, за да се задържа на върха. Славата е нещо, което трябва да се подхранва постоянно, слънчице. Прав ли съм, татко?

— Прав си, синко.

— Вече имам албуми и телевизия, правя мода и издавам книги… Къде повече да се издигам? Ще ви кажа къде. На всяка цена трябва да спечеля надпреварата. Умен ход, който дава тласък на кариерата ти. Ако се сработим, ще ви дам процент.

— И чичо Алистър предложи да ни помогне — промърмори Ейми. — Не се получи.

Джона се изсмя.

— Алистър Ох ли? Този стар глупак сигурно ви е казал, че е изобретил подгряваното на микровълнова печка бурито, нали? Но не ви е споменал, че е изгубил състоянието си заради лоши инвестиции. Той, моето момиче, е почти разорен. Трябваше да си вземе милиона и да се махне, но си е наумил, че трийсет и деветте ключа ще му върнат доброто име. Не го слушай. Обедините ли се с мен, ще победим всички. Можем дори да направим за смях ония подлеци Иън и Натали. Тук, Ейми, не е зле да си отваряш очите на четири. Париж е бастион на клана Лусиан. Така е от векове.

— Не се занимавай с тези хора, Джона — намеси се баща му. — Те не са създадени за звезди и ще ти смъкнат рейтинга.

— Нощни гърнета, татко. С това ще се справя и сам. — Той озари Ейми с най-ослепителната си усмивка. — Хайде, моето момиче. И двамата знаем, че следващият ключ е свързан с Бенджамин Франклин. Можем да си помагаме.

Ейми се притесняваше не защото Джона е нагъл фукльо. Притесняваше се, че се изкушава да приеме предложението му. Едва можеше да устои на мисълта, че ще натрие носовете на Натали и Иън. А без да иска, се чувстваше поласкана, че човек като Джона Уизард й обръща внимание. И все пак… тя си спомни как Джона е разговарял с Нели и колко мило се е държал с тях на летището, всичко това обаче бяха преструвки, все едно те са статисти за пред фотоапаратите.

— Защо… защо искаш да се обединиш с нас? — попита тя колебливо. — Какво ни е по-особеното?

— Нищо! — засмя се Джона. — Не е ли ужасно? От рода Кахил сте, а нямате никакви таланти! Аз, ако се опитам да се промъкна някъде, за да потърся ключа, медиите веднага ще тръгнат да ме преследват, хората ще почнат да ме снимат и да искат интервюта. Не мога да направя нищо и то да остане тайна. Вие… вие сте толкова незначителни, че можете да ходите на места, където аз не смея да припаря. На вас никой не ви обръща внимание.

— Хиляди благодарности — измърмори Дан.

— Какво толкова съм казал? — Джона изглеждаше озадачен. — Ей, ако искате пари, имам колкото щете. Мога дори да ви включа в един снимачен ден на „Кой иска да бъде гангстер?“. Едва ли можете да се надявате на нещо повече.

— Не, благодаря — отвърнаха в един глас Ейми и Дан.

— Я стига. Просто си помислете, обещавате ли? Къде ви е хотелът? Ще ви сваля там.

Ейми тъкмо се канеше да измисли нещо, когато погледна през прозореца. От онова, което видя, кръвта й се смръзна. Не можеше да бъде! Какво търсеше тя тук? И наистина ли носеше…

— Ето тук — каза Ейми. — Спрете, ако обичате.

Шофьорът спря.

Джона погледна през прозореца и сви вежди. Бяха спрели пред ужасен на вид хотел с името „Мезон де Гардон“. Навесът беше опърпан, а портиерът приличаше на пияница.

— Тук, а? — попита Джона. — Вие, малките, сте големи авантюристи. Аз ще отседна в „Риц“. Ако промените решението си, знаете къде да ме намерите.

Ейми издърпа Нели и Дан от автомобила. Шофьорът натовари саковете им и лимузината на семейство Уизард се плъзна нататък.

— Какъв негодник! — възкликна Нели. — По телевизията не е такъв.

Дан погледна към „Мезон де Гардон“.

— Само не ми казвай, че наистина ще спим тук.

— Трябваше някак да го накарам да спре колата — обясни Ейми. — Нели, вземи стаи за довечера.

— Тук ли? — възмути се тя. — Но…

— В името пише „градини“. Може ли да е толкова ужасен?

— Хм, не пише такова нещо…

— Вземи стаи де. — На Ейми й беше странно, че се разпорежда, но нямаше време за излишни спорове. — Ще се срещнем тук след… и аз не знам след колко, след два часа.

— Защо? — попита Дан. — Къде ще ходим?

— Просто видях една стара приятелка — отвърна сестра му. — Ела!

Тя го затегли през улицата с надеждата, че не са закъснели. Забеляза с облекчение целта.

— Ето там! — посочи Ейми. — С червения шал!

На половин пресечка от тях вървеше забързана жена с червен шал. Беше пъхнала под мишницата нещо — нещо тънко, квадратно и червено-бяло на цвят.

Дан се ококори.

— Това не е ли…

— Ирина Спаска — потвърди Ейми. — И носи нашия „Алманах на бедния Ричард“. Ще проследим рускинята!