Към текста

Метаданни

Данни

Серия
39 ключа (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maze of Bones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Рик Риърдън. Лабиринтът с костите

ИК „Егмонт България“, София, 2009

Редактор: Златина Сакалова

Коректор: Танка Симеонова

ISBN: 978-954-27-0305-1

История

  1. — Добавяне

Глава 14

Ейми беше изцяло за това да хукнат към остров Сен Луи, но стомахът й беше решил друго. Двамата с Дан подминаха една boulangerie, което, ако се съди от приказната миризма, очевидно означаваше „хлебарница“, и се спогледаха.

— Само една спирка — казаха едновременно.

След няколко минути вече седяха на речния кей и ядяха храна, по-вкусна от която не бяха опитвали през живота си. Уж беше някаква си франзела, а на Ейми й идеше да си оближе пръстите.

— Видя ли ей там? — попита тя и посочи една църква наблизо, където на камбанарията имаше пръчка от черно желязо. — Гръмоотвод.

— Аха — потвърди с пълна уста Дан.

— Французите изпробват първи теорията на Франклин за гръмоотводите. По много от старите сгради още си стоят първоначалните модели на Франклин.

— Ммм! — рече въодушевен Дан, но сестра му не беше сигурна кое му е харесало, дали нейният разказ, или хлябът.

Слънцето залязваше зад плътните черни облаци. В далечината се чу тътенът на гръмотевица, но парижани не се уплашиха особено. Покрай реката се тълпяха скейтъри и хора, излезли да потичат за здраве. По Сена мина пърпорещо корабче с туристи.

Ейми се опита да звънне на Нели по мобилния телефон на Старлинг, но нямаше сигнал. Явно не беше настроен да приема сигнал във Франция.

Тя още не беше дошла на себе си след набега в бастиона на Лусиан. Струваше й се, че въпреки всички предпазни мерки са проникнали и са се измъкнали прекалено лесно. Притесняваше се и заради нещата, които Дан беше взел: батерията на Франклин и странното метално кълбо. Но знаеше, че няма смисъл да го убеждава. Сложеше ли ръка на нещо, брат й не го пускаше.

Ейми се запита как Ирина Спаска е взела от чичо Алистър книгата и защо проявява интерес към остров Сен Луи. Приличаше на капан, но това беше единствената следа, с която Ейми разполагаше — или най-малкото единствената следа, за която искаше да мисли. Още я побиваха ледени тръпки от онова, което майка й беше написала в „Алманаха на бедния Ричард“: „Лабиринтът с костите“.

Опита се да си представи какво са щели да направят на нейно място майка й и Грейс. Щели са да бъдат по-смели. Щели са да знаят по-ясно какво да предприемат. Навремето майка й беше издирвала същите ключове към същата загадка. Сега вече Ейми беше сигурна. Желанието на Грейс беше Ейми да приеме предизвикателството, но ако тя не беше дорасла до това?

Имаше чувството, че дотук се е представила ужасно. Всеки път, когато се беше налагало да говори, си беше глътвала езика. Другите отбори сигурно я мислеха за нещастница, която не може да каже и две думи. Ако не беше Дан, Ейми беше загубена. Само при тази мисъл на гърлото й заседна буца.

Те си доядоха хляба. Ейми знаеше, че трябва да тръгват. Вторачи се в притъмнялото небе и се опита да си спомни подробности от пътеводителите на Париж.

— До остров Сен Луи няма метро — каза тя. — Налага се да повървим пеш.

— Хайде! — отвърна Дан и скочи на крака.

Ейми не можеше да повярва колко бързо се е съвзел брат й. Допреди няколко минути се беше оплаквал, че го болят краката и че раницата му тежи. Сега, една франзела по-късно, сякаш беше нов човек. Ейми съжали, че и тя не е като него. Идеше й да легне и да спи цяла вечност, но не смяташе да го споделя с Дан.

Докато стигнат стария каменен мост Луи-Филип, вече се беше мръкнало. От двете страни на моста светеха улични лампи, които се отразяваха във водата. От другата страна се издигаха дървета и големи къщи — остров Сен Луи. На север имаше по-голям мост с огромна катедрала, която нощем беше осветена в жълто.

— Ей там е остров Сите — обясни Ейми, докато вървяха по моста — главно за свое успокоение. — А това е катедралата „Парижката света Богородица“.

— Супер — възкликна Дан. — Как мислиш, дали можем да видим гърбавия клисар?

— Хм… може би по-късно. — Ейми реши да не му казва, че гърбавият клисар от „Парижката света Богородица“ е само литературен герой. — Но в пътеводителите не се казва почти нищо за по-малкия остров — Сен Луи — където отиваме. Там има главно стари къщи и магазини. Не проумявам защо Ирина е тръгнала натам.

— Той не е ли свързан с Бен Франклин?

Ейми поклати глава.

— Навремето това място се е казвало Островът на кравите, защото тук е имало само говеда. После е бил построен жилищен квартал.

— Крави — повтори Дан. — Вълнуващо.

След другите квартали на Париж, които бяха видели, остров Сен Луи им заприлича на призрачен град. От двете страни на тесните улици имаше красиви стари къщи — пететажни, с черни покриви и фронтони. Повечето прозорци не светеха. Много от магазините бяха затворени. Уличните лампи хвърляха през клоните на дърветата причудливи сенки и рисуваха по стените чудовища. Ейми беше голяма и не вярваше в чудовища, но пак я достраша от сенките.

Възрастна двойка прекоси пред тях улицата. Ейми се запита дали само й се е сторило, или старците наистина са я погледнали подозрително, преди да се скрият в една от пресечките. На следващата пряка мъж с барета разхождаше лабрадор. Усмихна се, докато подминаваше Ейми и Дан, но като изражение приличаше малко на Иън Кабра — сякаш знаеше някаква тайна.

„Започваш да страдаш от мания за преследване“, укори се тя. Нима и други търсеха ключовете към загадката, без дори да са част от седемте отбора? Ейми погледна брат си, после обаче реши да не му казва нищо… поне засега. Бездруго надпреварата беше достатъчно страшна.

След още стотина метра намериха Рю де Жарден. Улицата беше по-тясна от другите наоколо, с порутени каменни сгради, които очевидно бяха строени преди векове.

Ейми се взря в номерата. Спря като закована.

— Дан… Рю де Жарден номер 23. Сигурен ли си?

— Да. Защо?

Сестра му посочи, че на този адрес няма сграда, а там се намира мъничко гробище, опасано с ръждива желязна ограда. В дъното се издигаше мраморна гробница. Отпред имаше десетина разядени от стихиите надгробни камъка, климнали като криви зъби във всички посоки.

От двете страни гробището беше притиснато между високи сгради. Върху постройката отдясно пишеше MUSEE. Навремето в сградата отдясно явно е имало магазин, но сега витрините бяха боядисани в черно и вратата беше закована с дъски. Единствената светлина идваше от мъждивото оранжево сияние по небето над града, от което мястото изглеждаше още по-зловещо.

— Тази работа не ми харесва — сподели Ейми. — Не виждам какво общо има Франклин.

— Откъде си толкова сигурна? — попита Дан. — Дори не сме надникнали. А онези надгробни камъни там изглеждат страхотно.

— Не, Дан. Не можеш да правиш копия на надписите.

— Ау…

Брат й влезе в гробището и на Ейми не й оставаше друго, освен да го последва.

От надгробните камъни не разбраха нищо. Някога по тях е имало надписи, но през вековете те се бяха изгладили. Сърцето на Ейми биеше като обезумяло. Тук имаше нещо гнило. Тя започна да умува защо това място е могло да бъде важно за Бен Франклин, но не й хрумна нищо.

Приближи се предпазливо до гробницата. Открай време мразеше места, където мъртвите са погребани над земята. Такива гробници й приличаха на куклени къщички за покойници.

Желязната врата зееше отворена. Ейми се подвоуми дали да се приближи още малко. От три метра разстояние не виждаше вътре нищо особено — само стари табели с имена по стените, — но пред прага имаше мраморна плоча. Ейми забеляза със свито сърце, че надписът е много по-нов, отколкото останалите на гробището. Сякаш беше изсечен съвсем наскоро:

labirintyt_s_kostite_plocha.jpg

— Ау — викна Дан. — Защо нашите имена…

— Това е нещо като предупреждение…

Ейми съжали ужасно, че не разбира френски. Обеща си, че ако изобщо се върне някога в хотела, ще накара Нели да й дава уроци.

— Влизаме, нали? — попита Дан.

— Не, това е капан!

Но той пристъпи напред и земята поддаде. Мраморната плоча хлътна надолу и повлече след себе си и момчето.

— Дан!

Сестра му изтича при дупката, но пръстта продължаваше да се рони и да се свлича. Тя заедно с камъчетата падаше като плат под краката на Ейми и тя се препъна в мрака.

За миг бе зашеметена и не можеше да мисли. Закашля се и белите й дробове се напълниха с прах. Ейми седеше върху нещо меко и топло…

— Дан! — скочи тя като ужилена от него и разтърси ръцете му, но беше тъмно като в рог и момичето не виждаше нищо. — Дан, много те моля, нека си жив!

— Уф — изсумтя той.

— Добре ли си?

— Сестра ми току-що седна върху мен с кокалестото си дупе. Естествено, че не съм добре.

Ейми въздъхна с облекчение. Щом брат й се държеше толкова дразнещо, значи беше добре. Тя се изправи внимателно и пръстта и камъните под краката й се разместиха. Погледна нагоре и видя отвора на неравния трап, в който бяха хлътнали. Бяха в нещо като падина.

— Отдолу е било кухо — промърмори Ейми. — Тук пръстта е варовикова. Под Париж има много пещери и проходи. Предполагам, че сме паднали случайно.

— Случайно ли? — възкликна Дан. — Ирина нарочно ни е примамила тук!

Ейми знаеше, че вероятно той е прав, но не й се мислеше за това… не й се мислеше и какво може да се случи от тук нататък. Трябваше да се измъкнат от дупката. Тя прокара ръце по краищата на трапа, но той си беше точно това: трап. Нямаше странични проходи, нямаше изходи, можеха да се измъкнат само нагоре, а бяха паднали на дълбочина три метра. Беше цяло чудо, че не са си счупили нищо. Най-неочаквано отгоре я заслепи светлина.

— Я! — каза някакъв мъж.

— Джаф! — излая куче.

Когато очите на Ейми свикнаха, тя видя пет фигури в лилави анцузи, които им се смееха отгоре, и един доста освирепял питбул.

— Семейство Холт! — въздъхна Дан. — Всичко си пасва. Помогнали сте на Ирина да ни заложи капан.

— О, я стига, мъник такъв — провикна се Мадисън. — Не сме залагали никакъв капан.

— Точно така — намеси се и Рейгън. — Сами сте си паднали долу.

Двете с Мадисън се поздравиха, като се шляпнаха по дланите, и прихнаха.

Ръцете на Ейми се разтрепериха. Беше точно както в кошмарите й — тя беше паднала в трап, от който не можеше да се измъкне, а горе стоеше тълпа хора, които й се смееха. Сега обаче това беше наистина.

— И така — извика им Айзенхауър Холт. — Това ли търсехте, малките? Това ли е Лабиринтът с костите?

Сърцето на Ейми трепна.

— В какъв… В какъв смисъл?

— О, я не се прави на ударена, госпожичке! Знаем всичко за Лабиринта с костите. Прочетохме „Алманаха“.

— Книгата у вас ли е? Но Ирина…

— Ирина я открадна от нас — ревна Айзенхауър. — След като ние я откраднахме от онзи тип, корееца. Затова дебнехме пред щабквартирата й, но вие успяхте да се промъкнете вътре още преди да сме преминали в нападение. Сега книгата е у вас и вие сте дошли тук, което означава, че знаете нещо.

— Но книгата не е у нас — възрази Ейми. — Нямахме възможност дори да…

— О, я стига — прекъсна я Хамилтън. Мазната му руса коса проблясваше в нощта. — На петдесет и втора страница пишеше черно на бяло: „БФ: Лабиринтът с костите, координатите в квадрата“. Почеркът беше на майка ви. Татко го позна.

Ейми трепереше цялата. Беше й страшно неприятно, но тя не можеше да се сдържи. Семейство Холт бяха прочели в книгата повече от нея. Бяха намерили още едно съобщение на майка й: „Лабиринтът с костите, координатите в квадрата“. Ейми разбираше частта с Лабиринта с костите, поне се опасяваше, че я разбира… но какви бяха тези координати в квадрат?

— Аз… аз нямам представа какво означава това — рече тя. — Книгата не е у нас. Но ако ни извадите оттук, може би…

— Как ли пък не! — изкиска се Мадисън. — Само това оставаше — да ви помагаме.

Те, всички от семейство Холт, отново започнаха да й се смеят.

— Много ви моля, спрете — прошепна момичето. — Недейте…

— Ау, ей сега ще ревне — ухили се Хамилтън. — Човече, колко сте жалки вие двамата. Направо не мога да повярвам, че се измъкнахте от пожара и бомбата.

— Моля? — изкрещя Дан. — Значи вие сте подпалили къщата на Грейс? Вие сте взривили бомбата в музея?

— За да ви забавим — призна си Айзенхауър. — Май трябваше лично да ви ступаме. Сега съжалявам.

Дан хвърли един камък, но той се приземи безобидно между краката на Рейгън.

— Тъпанари такива! Махайте се оттук!

Рейгън се свъси, но Мадисън и Хамилтън отново се разкрещяха на Дан. Арнолд се разлая. Ейми разбра, че така няма да постигнат нищо. Трябваше да убедят някак семейство Холт да ги извадят оттук, но сякаш беше изгубила дар слово. Идеше й да се свие на топка и да се скрие.

Точно тогава земята се разтресе. Чу се тътен като от голям двигател. Семейство Холт се извърнаха към улицата и се изумиха от онова, което видяха.

— Ах, вие… малки подлеци — изгледа ги на кръв Айзенхауър. — Това беше засада, нали?

— Каква засада? — учуди се Дан.

— Изходът е препречен от камион — обясни Мери-Тод. — От цял бетоновоз.

— Татко, виж — подкани притеснена Рейгън. — Носят лопати.

Ейми веднага долови, че е надвиснала опасност. Дан се извърна към сестра си и тя разбра, че той си мисли същото.

— Ще запълнят дупката — рече момчето. — Нали?

Ейми кимна едва-едва.

— Господин Холт! — извика Дан и заподскача като кучето Арнолд, но не успя да стигне горния край на трапа. — Елате, трябва да ни извадите оттук. Ние ще ви помогнем!

Господин Холт изсумтя.

— Вие ни забъркахте в цялата тази работа. Пък и сте мъници, не можете да се биете.

— Татко — намеси се Рейгън. — Дали да не…

— Млъквай, сестричке — изръмжа Хамилтън. — Сами ще се оправим.

— Рейгън! — изкрещя Дан. — Хайде! Кажи им да ни измъкнат оттук.

Тя само сключи вежди и впери очи в земята.

Дан погледна отчаян Ейми.

— Трябва да направиш нещо. Кажи им, че можеш да разбереш какво пише в книгата.

Но думите не искаха да излязат от устата й. Ейми вече имаше чувството, че е залята с бетон. Брат й имаше нужда от нея. Тя беше длъжна да каже нещо. А ето че стоеше вцепенена и безпомощна и се мразеше, че е толкова уплашена.

Ееей! — изкрещя Дан. — Ейми знае какво означава ключът. Ще ви каже, ако ни извадите оттук.

Господин Холт се смръщи. Ейми беше сигурна, че той няма да се хване. И те с Дан ще си останат за вечни времена тук, затрупани с бетон. В следващия миг обаче господин Холт съблече износеното си яке и както го държеше от едната страна, пусна края му в трапа.

— Хващайте се за ръкава.

След броени секунди Ейми и Дан вече бяха извън дупката. И наистина, изходът на гробището беше препречен от бетоновоз. Край оградата се бяха наредили шестима здравеняци в работни облекла и каски и размахваха лопати, като че се готвеха за бой.

— И така, отбор — провикна се въодушевено господин Холт. — Дайте да им покажем как се правят тия работа в стила на Холт!

Цялото семейство се юрна напред. Господин Холт сграбчи лопатата на първия бабаит и я завъртя така, че здравенякът, който още я стискаше, се удари отстрани в бетоновоза. Тряяяс! Момичетата Мадисън и Рейгън се врязаха с такава сила във втория здравеняк, че той прелетя над улицата, счупи витрината на една цветарница и хлътна вътре. Арнолд захапа третия главорез за крака и впи в него железни зъби. Мери-Тод и Хамилтън затиснаха четвъртия до улея отзад на бетоновоза. Той удари с главата си една ръчка и по цялата улица се плисна бетон.

За съжаление оставаха още двама здравеняци, които се втурнаха право към Ейми и Дан. От страх на гърлото на Ейми заседна буца. Тя позна мъжете по лицата — бяха охранителите в бастиона на Лусиан. Още преди да е започнала да умува какво да правят, Дан отвори ципа на раницата и извади мигащото сребърно кълбо.

— Недей, Дан — опита се да го спре сестра му. — Не можеш да…

Но той го направи.

Колкото и да обичаше бейзбола, беше най-вързаният питчър на земята. Кълбото прелетя точно покрай двамата бабаити, които се бяха устремили към тях, и се пръсна с ослепителна жълта светкавица в краката на господин Холт. Чу се гръм, сякаш някой е строшил на парчета с парен чук най-големия тъпан на света. Погледът на Ейми се преплете. Когато се окопити, видя, че цялото семейство Холт и здравеняците, с които те се биеха, са се проснали в безсъзнание на земята — че са повалени всички без двамата главорези, към които Дан се е целел. Те бяха само зашеметени, едва се държаха на крака и тръскаха глави.

Ейми се извърна ужасена към брат си.

— Какво направи?

Дан стоеше изненадан.

— Е, хвърлих една зашеметяваща граната. Като онази в музея. Повалих ги.

Двамата здравеняци, които още бяха на крака, примигаха няколко пъти, после отново насочиха вниманието си към Дан и Ейми. Не изглеждаха особено щастливи.

— Да бягаме!

Дан затегли Ейми зад гробницата, но там нямаше къде да отидат — натъкнаха се на поредната ограда, на няколко метра от която имаше сграда, тухлени стени с височина десетина метра.

Въпреки това те се покатериха отчаяно на оградата. Фланелката на Ейми се закачи в горния край, но Дан я издърпа и я освободи. Двамата се притиснаха до задната стена. Улица нямаше. Нито изход. Бяха хванати като в капан. Поне да имаха някакво оръжие… и внезапно Ейми разбра, че мозъкът й вече не е вцепенен от страх. От взрива тя беше дошла на себе си. Знаеше какво да правят.

— Батерията на Франклин, Дан!

Тя пък за какво ни е?

Сестра му отвори рязко раницата и извади батерията. Двамата здравеняци се приближаваха предпазливо — сигурно се питаха дали Дан има още гранати. Ейми размота медните жици на батерията и се увери, че краищата са оголени.

— Дано има заряд.

— Какво правиш? — попита брат й.

— Франклин го е вършел за забавление — обясни тя. — За да стряска приятелите си. Ако има достатъчно течност…

Мъжете вече бяха при оградата. Единият изръмжа нещо на френски. Прозвуча като заповед да се предадат. Ейми поклати глава.

Главорезите започнаха да се качват и момичето скочи напред. Допря жиците до оградата и мъжете изпискаха изненадани. От металните пръчки се разлетяха сини искри. От ръцете на здравеняците се изви пушек и зашеметени, те паднаха назад. Ейми хвърли долу батерията.

— Ела! — извика тя.

В миг двамата с Дан се прехвърлиха през оградата. Излязоха на бегом от гробището, като подминаха семейство Холт и главорезите, които лежаха в безсъзнание, и преобърнатия бетоновоз.

Ейми се почувства гузна, задето зарязва семейство Холт да лежи в несвяст, но нямаха избор.

Не спряха да тичат чак докато стигнаха средата на моста Луи-Филип. Ейми се приведе, за да си поеме въздух. Най-после бяха в безопасност. Бяха се измъкнали невредими от капана.

Но щом се обърна, Ейми видя нещо, което я уплаши повече и от гробището. На стотина метра от мястото, откъдето бяха дошли, в сянката в долния край на моста стоеше висок мъж с побеляла коса и в черно палто.

И Ейми беше сигурна, че той ги наблюдава.