Джуд Уотсън
В дълбините (7)

Глава 7

Ейми взе телефона и усети, че всички са вперили очи в нея. Лицето й пламна и тя се извърна, та Дан да не го вижда.

— К-к-какво искаш, Иън?

Мразеше да пелтечи. Стисна устни и си обеща да не се повтаря.

— Е, така ли ме поздравяваш? — възкликна с кадифения си глас и с британски акцент той. — Но да предположим, че съм си го заслужил.

— Заслужил си и по-страшни неща — отвърна момичето.

— Знам. Постъпих ужасно с теб. Но ние сме конкуренти. От баща си съм научил, че единственото, което е от значение, е да победиш — рече Иън. — През цялото време чувам наум гласа му, сякаш сме след среща по крикет. „Иън, все ми е едно дали си играл добре. Толкова ли не си забелязал, че отборът ти е паднал? И да очакваш някой да те потупа по рамото, това няма да съм аз.“

Ейми я плисна съчувствие. Но тя вече имаше опит с манипулациите на Иън. Нямаше да се хване отново. Колкото и искрен да й се струваше.

— Кажи го на терапевта си.

— Слушай, заслужавам всичко, което казваш. Не ти се обаждам, за да спечеля доверието ти — уточни той. — Обаждам се, защото разполагам с информация.

— Съобщи я на някой, който проявява интерес — отговори момичето. Дан се приближи малко, за да чува какво казват в другия край на линията. Сестра му се дръпна назад. — Какво очакваш да…

— Става въпрос за майка ти и баща ти — добави Иън. — За смъртта им.

Ейми се вцепени.

— Майка ми ми каза всичко. Те са били убити.

Момичето усети, че ушите му бучат. Не можеше да се съсредоточи. Не чуваше друго, освен думата „убити“. Майка ти и баща ти… убити… Майка ти и баща ти… убити…

— Ейми!

Тя чуваше, че Иън й говори нещо, но не разбираше какво. Дали не беше нещо, което тя някак си е знаела винаги? Знаела е дълбоко в себе си, но се е страхувала да го признае?

Пожарът… мокра трева под краката й… Дан, който трепери върху коленете й… пушек и пламъци, блъвнали в нощния въздух…

Какво беше това? Образът просто беше изникнал в съзнанието й. Ейми долепи пръсти до челото си и го разтърка в опит да се отърси от образа.

— … Исках да поговорим за това. Временно примирие. Обещаваме ти, че няма да се случи нищо.

Майка ти и баща ти. Убити.

— Ще дойдеш ли? — попита Иън.

— Кажи ми какво знаеш.

Ейми положи усилие да не издава вълнението си. Сърцето й препускаше като обезумяло.

— Телефонът може да се подслушва.

— Моля?

— Довери ми се. Не е безопасно да говорим по телефона. Виж какво. Ще се срещнем навън, на място, където има много хора — Пазара на Рокс при Кръглия кей. Чакай ме в три пред Музея на съвременното изкуство.

Ейми не отговори.

— Надявам се да дойдеш — рече Иън и затвори.

— И какво каза този плужек? — попита Дан. — Какво очаква да направиш този път? Не, не ми казвай. Ще се хванеш на думите му, нали? О, Иън — рече той пискливо и примига, — разходи ме със своя Кораб на мечтите…

Ейми се извърна ядосана към него.

— Престани, глупчо такъв! Просто ми определи среща.

— Спри това безумие! — възкликна брат й, като се хвана за главата и се заклати напред-назад. — Сестра ми още малко и ще се влюби в извънземен.

— Дан!

— Ей, вие двамата — намеси се Нели. — Всеки в различен ъгъл. — Тя се взря притеснена в Ейми. — Нали няма да се срещаш с него, Ейми? Защото…

— Я стига сте се държали с мен така, сякаш съм пълна глупачка — подвикна Ейми.

— Да бе, да, когато цъфнат налъмите — промърмори Дан.

Ейми пъхна ръце в джобовете си. Искаше да остане сама и да помисли. Защото обзелата я мисъл беше прекалено всеобхватна. Тя не можеше да я изрече на глас. Поне засега.

Майка им и баща им. Убити.

Тя се обърна и влезе на бегом в къщата. Шеп пък тъкмо излизаше, като подрънкваше с ключовете от автомобила.

— Готови ли сте всички да тръгваме? Имаме време да поразгледаме набързо Сидни, после ще отскочим до пазара, за да купим храна.

— Аз ще остана тук — рече Ейми, като се постара гласът й да е спокоен. — Сега усетих часовата разлика след полета. Имам нужда от почивка.

Нели я погледна състрадателно.

— След като си подремнеш, ще се почувстваш по-добре.

— За кораба на мечтите ли ще си мечтаеш? — подметна Дан.

— Укроти се, малкият — сряза го Нели. — Нека Ейми си почине.

Те се изнесоха и Ейми остана сама с гласа на Иън в ушите си. Убийство. Дали той лъжеше? Или знаеше кой е убил родителите им?

Ейми се наведе напред и си пое дълбоко въздух. Някой беше убил майка й и баща й. Някой, когото те вероятно дори познаваха.

На Кабра не можеше да им се вярва.

Дали Ейми нямаше да се озове в капан? Беше й все едно.

Защото вътре в главата й се въртеше парливият въпрос: кой?

* * *

Предзалезното слънце още напичаше, когато тя тръгна от автобусната спирка към музея при пристанището. Кръглият кей гъмжеше от туристи. Ейми видя с облекчение, че на него има много хора и кипи живот. Тя щеше да се слее лесно с гъмжилото. Спря при първия магазин за сувенири, изпречил се пред очите й, и си купи бейзболна шапка, отпред на която пишеше „Оз“. Нахлупи я ниско над лицето си, сякаш за да предпази очите си от яркото следобедно слънце.

Искаше й се и тя да е сред туристите с фотоапарати, които се разхождаха бавно из плетеницата калдъръмени улици и пресечки. Това беше един от най-старите квартали в Сидни и Ейми се изкушаваше да влезе в някой от магазините и кафенетата на открито, покрай които минаваше. Отпред беше живописният мост Харбър Бридж, извит на дъга на фона на невероятното яркосиньо небе. Ейми зърна за пръв път прочутата Опера на Сидни, която приличаше на току-що разцъфнало цвете. Наоколо звучеше музика. Под сенниците с формата на покрива на Операта имаше щандове, отрупани със занаятчийски произведения.

Но Ейми не беше туристка. Разходката й беше по работа. Спря при една витрина, но не за да разгледа стоката. А за да провери в отражението хората наоколо. Зави зад ъгъла, после пак се върна, но не защото се беше объркала, а за да засече дали някой не я следи. Наклони глава, но не за да се възхити на сградите наоколо, а за да се увери, че по покривите не проблясва бинокъл.

След като се убеди, че не я следят, се насочи към музея. Щом наближи пристанището, забави крачката и стана по-предпазлива. До срещата оставаха петнайсет минути. Тъкмо Ейми да огледа района. Тя застана на един вход и се взря във водовъртежа от туристи, като често-често си поглеждаше часовника.

Най-неочаквано усети зад себе си човек, който стоеше прекалено близо.

— Хубав ден. Дано му се наслаждаваш.

Щом чу руския акцент в резкия глас, Ейми почувства как на гърлото й засяда буца. Опита се да продължи нататък, но точно пред нея стоеше група туристи, които обсъждаха на висок глас къде да вечерят. Тя усети, че нещо се притиска до гърба й.

— Между другото, ноктите са заредени — предупреди Ирина.

Единственото, което рускинята трябваше да направи, беше да свие ставата на пръста си, и във врата на Ейми щеше да се забие игла, пълна с отрова. Момичето се огледа трескаво с надеждата да види полицай.

— Не изглупявай. Никой не може да ти помогне. А сега тръгвай.

Ейми закрачи обратно по улицата, откъдето беше дошла, и започна да се отдалечава от пристанището. Озърташе се — търсеше откъде да се измъкне. Дали щеше да успее да избяга от Ирина? Може би. Но рускинята я следваше по петите и Ейми знаеше, че и да се опита да изчезне, първо ще я боцне игла.

— Не мисли. Само върви, това не е шега. А сега оттук. Влез.

Ирина я бутна към стара каменна сграда. Вратата беше отключена и Ейми я отвори. Рускинята се шмугна бързо след нея и затвори вратата.

Влязоха в стара пивница. От единия до другия край на помещението имаше дървен барплот с резба по него. Мъждивата светлина се отразяваше по бутилките с кехлибарен цвят, и досега наредени на един от рафтовете. Но от тавана висяха паяжини, Ейми и Ирина бяха вдигнали прах, който се носеше из косата слънчева светлина.

— Насам — подкани жената и бутна Ейми към една вратичка в дъното.

Тя изтръпна от страх. В Храма върху кръвта беше видяла напрегнатото свирепо изражение върху лицето на Ирина. Онази непрогледна нощ тя беше на път да ги убие двамата с Дан.

— Не.

— Бутни вратата, ако обичаш — каза рускинята. Когато Ейми се поколеба, Ирина изрита вратата. Сетне побутна леко момичето. — Ако смятах да те убивам, вече да съм го направила десет пъти. Трябва да си поговорим насаме, далеч от семейство Кабра. Щом не се явиш на срещата, те ще дойдат да те търсят. Затова върви.

Ейми се озова в голям склад. По рафтовете имаше огромни консервени кутии варен боб с домати.

— В склад на „Костко“ ли си ме довела? — попита тя присмехулно.

Трябваше да покаже характер — нека Ирина знае, че не е скована от страх. Въпреки че си беше скована.

— Би трябвало вече да си наясно, че не разбирам от шеги.

Ирина я затика към дъното на склада. В дебелата каменна стена имаше по-малка врата от старо дърво с дълбоки дълги пукнатини по него. Ирина извади голям метален ключ и го пъхна в ключалката. Бутна вратата и я отвори. Единственото, което Ейми видя, беше мрак.

— Сега ще ти покажа една историческа австралийска забележителност. — Рускинята я побутна по гърба. Ейми усети колко остри са ноктите й. — Върви.