Джуд Уотсън
В дълбините (24)

Глава 24

Алистър отвори едно око. И да беше изненадан от появата им, не го показа с нищо.

— Добре дошли в рая — рече той. Свали крака от хамака и седна на него. — Изглеждате разочаровани.

— Не очаквахме да те видим тук — промърмори Дан.

— Бих могъл да кажа същото — отвърна Алистър. — С тази разлика, че няма да е съвсем вярно. Вече наближавам точката, когато изобщо не се учудвам на внезапните ви появи.

На Дан му идеше да удари с все сила някое дърво. Беше сигурен, че е по следите на най-възрастния човек на света. Вместо него бяха намерили поредния братовчед Кахил.

Момчето и досега не беше наясно какво изпитва към Алистър. Ейми се беше разплакала, когато беше решила, че Алистър е загинал при срутването на пещерата в Корея. Дори Дан се беше размекнал малко. Добре де, беше си поплакал. Малко. После обаче се оказа, че Алистър е жив. Което означаваше, че ги е изиграл. И то не за пръв път. Беше от клана Екатерина и бе решен не по-малко от тях да намери трийсет и деветте ключа към загадката.

Въпреки това им беше помогнал в Египет. Нямаше никаква вина, че подводницата, която беше изобретил, е потънала. Е, може и да имаше вина. Двамата с Ейми за малко да се превърнат в храна за рибите в Нил.

— Какво търсиш тук, Алистър? — попита Ейми.

— Същото, което и вие, предполагам — отвърна той. — Опитвам се да разбера какво е правил тук Робърт Кахил Хендерсън. Блестящ човек. От клана Екатерина, разбира се.

— Досетихме се — заяви Дан. — Издирихме го в Австралия.

— Виж ти! — Очите на Алистър блеснаха. — Ще ми бъде неприятно, ако любопитството ви остане неудовлетворено, след като сте били толкова път до Индонезия. Дали отново да не си разменим информация? Вие ще ми кажете какво сте научили в Австралия, а аз ще ви кажа какво съм разбрал тук. Споразумяхме ли се?

Дан и Ейми се спогледаха. Вече си бяха разменяли информация с Алистър. Обикновено се получаваше.

— Сигурно знаете, че той е бил учен — продължи мъжът. — Подобно на мнозина в клана ни, е притежавал блестящ находчив ум. Издигнал се е много бързо в йерархията на Екатерина и е привлякъл вниманието на водачите на клана. Чакало го е страхотно бъдеще. И точно тогава той е допуснал голяма грешка. — Известно време Алистър мълча. — Влюбил се е в жена от клана Лусиан.

Дан простена.

— О, я стига. Ще се издрайфам. Пак ли любовна история?

— Да, пак. Но много любовни истории са и истории… за предателство. Жената, в която се е влюбил, е била от знатен род, братовчедка на кралица Виктория. Покрай това на хората в клана Екатерина им хрумнало нещо. Ширел се слух… хм, който не бил само слух — че преди около шейсет години друга знатна особа от клана Лусиан в руското царско семейство е събрала почти всички, да не кажем всички трийсет и девет ключа. При внезапно нападение Мадригалите унищожили доказателствата. Но човекът запазил един препис. Някъде през осемдесетте години на XIX век преписът бил отнесен в седалището на клана Лусиан в Лондон. Подозираме, че през 1918 година, докато са търсели списъка, Мадригалите са убили цар Николай II и семейството му. Но това е друга история. Само хората в клана Екатерина са знаели, че списъкът е бил прехвърлен в Лондон.

Ейми не погледна Дан. Той не погледна нея. Бяха намерили в Русия доказателствата, че ключовете към загадката са събрани, нямаха обаче намерение да го казват на Алистър.

— Но съвсем в стила на хората от клана Лусиан, които с хитрост и измами са събрали толкова много ключове, те не са притежавали умението да направят изводите. С това се занимава кланът Екатерина. Ето защо са дали на Робърт Хендерсън възможността да избира. Бащата на годеницата му оглавявал клана Лусиан. Затова заплашили Робърт, че ако не го шпионира, за да разбере дали кланът Лусиан наистина притежава трийсет и деветте ключа, ще бъде изритан завинаги от клана Екатерина.

Ейми ахна.

— Ужас!

Алистър извърна към нея тъмните си очи.

— След толкова време и усилия още не разбираш колко е важно, нали?

— Разбирам. Но…

Той поклати глава.

— Не, не разбираш. Ако наистина разбираше какъв е залогът, щеше да знаеш, че понякога се налага да си безпощаден. При всички положения Робърт Хендерсън бил раздвоен. Явно е бил много влюбен. Но освен това бил и нещо друго — бил учен. Не устоял на изкушението и предизвикателството да намери ключовете към загадката и да ги събере. Затова успял да открадне единствения препис с ключовете, с който кланът Лусиан разполагал. Те, разбира се, знаели прекрасно кой го е направил… и сватбата била отменена. От клана Екатерина го качили на кораб за топлите морета и съчинили някаква история, че той, видите ли, бил последовател на Дарвин. Всъщност обаче Хендерсън отишъл в Индонезия. После, естествено, допуснал пагубна грешка. Построил си лаборатория на известен вулкан. Имал си причини: островът бил необитаем и Хендерсън успял да впрегне геотермалната му вулканска енергия, така че тя да захранва лабораторията му. Все пак бил от клана Екатерина. Поемал риск и го знаел. Изгубил, разбира се.

— Какво се е случило? — попита Ейми. — Знаем, че Кракатау е изригнал, но къде е бил Хендерсън?

— А, изригването на Кракатау. Знае ли човек какво го е причинило? Според някои в клана Екатерина Мадригалите са вдигнали във въздуха лабораторията на Хендерсън и това е отприщило низ от опустошителни геотермални взривове. А Хендерсън? Той извадил късмет. Бил тръгнал да прибира доставка, която бил поръчал за лабораторията. Знаел, че вулканът се е събудил. На острова имало земетресения, пара… Хендерсън бил наясно пред каква опасност се изправя. Но бил съвсем близо. Толкова мъчително близо, че напуснал острова в последния възможен момент — в нощта преди главното изригване. Едва се измъкнал жив, а лабораторията му била пометена при едно от първите изригвания. Точно тогава той се изгорил. На другата сутрин вече се бил прехвърлил през протока и бил в крайбрежния град Анжер, когато се вдигнало цунамито. За да се спаси, Хендерсън избягал в планината. Населението се опитало да изпревари грамадната вълна с височина трийсетина метра, която помитала всичко по пътя си… представяте ли си какъв ужас е било? Стотици били дръпнати навътре в морето или запратени в скалите. Хендерсън се нагледал на страхотии и страдания, но се спасил. Знаем, че е отишъл в Джакарта. Знаем, че след няколко седмици се е качил на кораб за Сидни. След това губим следите му. Смятаме, че разсъдъкът му е бил увреден. Хендерсън просто… е изчезнал вдън земя. — Алистър се извърна към тях. — Е? Намерихте ли го?

— Установихме, че е лежал в затвора — отвърна Ейми. — Наричали са го Боб Тропо. Разбрахме, че е живял в град на име Кубър Пиди, където се хванал да работи в рудниците — там му викали Търсача. Починал е някъде през петдесетте години на XX век. Но изобщо не е говорел. И не е оставил никакви следи. Само някакви драсканици по стените на рудника.

— Не, оставил е все пак следа — възрази Алистър. — Знам, защото тя у мен.

— Откъде я взе?

— О! — възкликна Алистър. Сетне погледна някъде зад тях. — Дали да не оставим това разкритие за друг път?

— Може ли да видим следата?

Алистър извади от джоба на ризата си стар лист хартия.

— Ако разчетете смисъла, си поделяме ключа. Съгласни ли сте?

След като Ейми и Дан кимнаха, той им подаде хартията.

— Е, това изяснява всичко — каза Дан.

— Мисля, че донякъде схващам — рече Ейми. — Зарязал е всичко, изложил е на опасност живота си, само и само да събере трийсет и деветте ключа към загадката. И почти е получил отговора — липсвал е само един ключ. „Едно-едничко не съзрях / и злата орис врече ме на гибел.“

— Тук е грешал — намеси се Алистър. — Знаем, че всъщност не е събрал трийсет и осем ключа. Но е бил близо. Съвсем близо.

— А какво означава, че вълните са пеели позната песен, която била кобна?

— Означава, че вече е бил превъртял — заяви Дан. Той простена. — Връщам се наум в часовете по английски на госпожа Маларки, но пак не се получава нищо. Какво е това „покруса“?

— Тъга — отговори Алистър. — Хендерсън е хвърлил много усилия, трудил се е дълго, бил е съвсем близо, а е изгубил. И точно тук стигаме до частта, която не разбирам. Той е отчаян, затова лежи без сили на брега. После ни в клин, ни в ръкав започва да говори за Нютон. Дали има предвид нещо, което Нютон е открил и което му е трябвало? Знам, че Нютон е формулирал закона за земното притегляне, но какво общо има то с трийсет и деветте ключа?

— „Цената? Подгизнала корона“ — повтори Ейми. — Какво означава това? Че е бил на крачка да стане владетел на целия свят ли?

— На английски „корона“ означава и „глава“ — уточни Алистър. — Например като в „Джак падна и си счупи короната“, но пак не виждам смисъл. Според мен това е препратка към Нютон, който се е замислил за земното притегляне, докато е лежал под едно дърво и на главата му е паднала ябълка. В този смисъл може да се каже, че Хендерсън е получил внезапно прозрение. Но защо не споменава какво? — Алистър въздъхна. — Може би вече е полудявал.

— Така ли мислиш? — попита Дан.

Излезе силен вятър, който зашумоли с хартията. Изведнъж беше станало тъмно. Палмите се огънаха от поривите на вятъра.

— Задава се буря — каза Алистър. — По-добре да се приберем вътре. Не се притеснявайте, тропическите бури отминават бързо. Мога да повикам катер, с който да се приберете за вечеря.