Джуд Уотсън
В дълбините (2)

Глава 2

Раницата на Дан се удряше в гърба му. На него му беше приятно да тича, след като беше прекарал милион часове в самолет. Единственият проблем на толкова много пътуване беше… пътуването.

А също това, че по самолетите не даваха сладолед „Чери Гарсия“.

Нели го изпревари с лекота, въпреки че в едната й ръка се клатушкаше клетката със Саладин, на гърба й беше претъпканата раница, а при всяка стъпка в хълбока я удряше сака. Уж Нели не правеше друго, освен да си подремва и да яде, а беше в страхотна форма. Беше прекрасно да имаш за гувернантка един командос.

Стигнаха на автобусната спирка, където беше слязла старицата. Огледаха се трескаво, но от нея нямаше и следа. Около тях се носеше вихрушка от пешеходци, които крачеха забързано, усмихваха се, смееха се и си бъбреха. Покрай спирката мина висока елегантна жена със зелени велурени обувки на висок ток, която отиде да разгледа една интересна сграда. Никой наоколо не куцукаше и не размахваше карта.

Дан забеляза в храстите червено петно. Забърза към него.

Извади червения куфар на старицата. Той беше изненадващо лек. Дан го отвори — вътре нямаше нищо.

По бледите страни на Ейми се появиха две червени петна, сякаш някой й беше ударил плесница. Дан знаеше какво означава това. Сестра му полагаше усилие да не се разплаче.

— И-и-изгубих огърлицата на Грейс. Направо не мога да повярвам!

Ейми се свлече на стълбището пред една каменна сграда.

— Може пък да се намери — опита се да я успокои Дан.

Разбираше как се чувства сестра му. Когато беше изгубил в тунела на парижкото метро снимката на родителите им, беше ревнал като малко дете. Направо пред всички.

Дан погледна сградата, пред която седеше Ейми. Видя върху табелата думата „музей“. При обичайни обстоятелства щеше да се изпъпчи само при мисълта, че Ейми ще го замъкне вътре, но може би тя щеше да се поразсее в музея. За да не се разплаче, сестра му мигаше толкова бързо, че чак правеше вятър.

— Ей, виж, виж, музей — каза й той. — Искаш ли да влезем?

— Хм, Дан! Не си ли забелязал? Това тук е музей — рече Нели. — Ако не ме лъже паметта, веднъж заяви, че предпочиташ паяци да ти изпият очите, отколкото да влезеш пак в музей.

Дан посочи с глава сестра си, която съвсем беше оклюмала, с надеждата Нели да разбере какво е намислил. Тя му кимна признателно.

— Я не говори глупости — отвърна той. — Паяците не могат да ти изпият очите. — Момчето се позамисли. — Въпреки че нищо чудно в Австралия и да могат. Страхотно, това тук е Музей на правосъдието и на полицията. Сигурно е много интересно. Хайде, Ейми, ела да поразгледаме. Ами ако крадлата се е пъхнала вътре, за да ни се изплъзне? Ти умееш да четеш табелите — продължи да я убеждава той.

Нели седна на стълбите.

— Аз ще чакам тук. Бездруго едва ли ще ме пуснат със Саладин. — Тя отвори речника на австралийския сленг и си сложи тъмните очила. — Ако се забавите, сте трупове.

— Ясно. Хайде, Ейми, сигурен съм, че вътре има оръжия.

Дан се завтече нагоре по стъпалата, а сестра му тръгна по-бавно след него. Поне беше решила да влезе.

След като платиха входа, Дан се поспря при една стена със снимки на престъпници от деветдесетте години на XIX век. Всичките изглеждаха така, сякаш щяха да ти излапат лицето за закуска. Страхотно.

— Чуй, Ейми. Един прекрасен ден този тип изчезнал безследно, после акулата в някакъв аквариум изплюла ръката му! Тук ми харесва!

Но сестра му беше отишла да разгледа една съдебна зала.

Дан се надвеси, за да види отблизо посмъртната маска на капитан Мунлайт. Ето че поне веднъж беше открил музей, който му се струваше смислен.

* * *

Ейми не разбираше брат си. Малко ли бяха безумията в живота им? Защо това място тук му се струваше толкова интересно?

Тя забеляза как елегантната жена със зелените велурени обувки се навежда, за да види по-добре снимките от полицейски досиета по стената. Взря се в тях, но Ейми така и не разбра какво толкова разглежда. Каквото и да беше то, явно й се струваше много интересно.

Жената се обърна и бръкна в дамската си чанта, а Ейми застана нащрек — нещо в движението й се стори познато… тя сякаш познаваше жената. Но Ейми нямаше познати в Австралия.

Вече беше свикнала да се осланя на шестото си чувство, колкото и странно да й се струваше онова, което й подсказваше то. Щом жената излезе в коридора, Ейми тръгна след нея. Но когато зави зад ъгъла, жената беше изчезнала.

Вниманието й беше привлечено от възстановената стара затворническа килия. Ейми влезе в нея. Щеше да бъде много удобно да разполага и тя с такава килия, за да заключва в нея брат си, ако започне да й досажда. А това щеше да се случва през пет минути…

Най-неочаквано Ейми чу вратата отзад да щраква и да се затваря. Тя се обърна рязко. Жената й се усмихваше мило през пръчките на килията. Беше красива, с огромни кехлибарени очи и лъскава черна коса, обрамчила като облак лицето й. Кожата й беше гладка и съвършена като на порцеланова кукла.

— Не се притеснявай. Само така можех да поговоря с теб — каза тя с британски акцент. Гласът й беше плътен и мазен, сякаш държеше в устата си лъжица гъсто кисело мляко. Тя се приближи, като че ли искаше да довери нещо на Ейми. — Ние от рода Кахил знаем как да се изплъзваме един на друг, нали?

Жената намигна. На Ейми й идеше да се изрита. Непознатата беше от рода Кахил! Момичето започна да се озърта нехайно — за друг изход.

— Както винаги, се притесняваш, виждам — продължи да се усмихва жената. — Никога не си се доверявала на смелостта си. Грейс все го повтаряше.

При тези думи Ейми усети как я пронизва болка. Тя вдигна брадичка.

— Н-н-не ми говорете за баба ми. Коя сте вие?

С все същата мила усмивка непознатата наведе настрани глава и се взря в Ейми.

— О, царственият поглед! Сега вече виждам в теб Грейс. Аз съм Изабел Кабра.

— Майката на Иън и Натали ли?

Тя кимна.

— Исках да не се забърквам в издирването на трийсет и деветте ключа. Опитах се да убедя Иън и Натали също да не участват. За съжаление… — Тя сви изискано рамене. — Те слушат повече баща си. Но нещата стигнаха твърде далеч. Децата ми имат нужда да се включа и аз. Затова ги проследих и дойдох тук.

— В Сидни ли са?

Новината не беше добра.

— Отседнали са в хотел „Обзървътъри“. Натали сигурно разглежда геловете за вана, а Иън… колкото до Иън, той вероятно си мисли за теб.

На Ейми й стана неприятно, че сърцето й се е разтуптяло от радост. Въпреки че тя изобщо не повярва. Завъртя очи.

— О, стига.

— Признавам, държал се е позорно. Страхува се от чувствата си. Сподели с мен, че ти се възхищава.

— На паднала от небето ли ви приличам?

Очите на Изабел Кабра проблеснаха.

— Какъв прелестен израз. Иън не сваля маската. Зад високомерната фасада всъщност се крие момче като всички други, което също страда от своите съмнения. Имам… сложни деца. — Жената махна с ръка с добре поддържани нокти. — Повярвай, исках да ги държа настрана от това безумие на рода Кахил. Ние живеем толкова добре в Лондон. Коли, дрехи, частен самолет. Какво повече могат да искат?

— Очевидно да станат най-могъщите хора на земята — отвърна Ейми.

— И какво точно означава това? — попита Изабел. — Замисляла ли си се?

Ейми беше мислила по този въпрос. Но още нямаше отговор. Всичко изглеждаше толкова нереално, като на кино или във видеоигра.

— Откъде ще идва тази власт? — попита тихо Изабел. — И как ще я упражнявате? Ами да — засмя се тя, — едно четиринайсетгодишно момиче и единайсетгодишният му брат управляват света? Трябва да признаеш, че е нелепо.

— Еха! — възкликна Ейми. — Бихте да го направили още веднъж? Да ме обидите изтънчено?

Ейми направо не повярва, че този хладен хаплив глас наистина е нейният.

— Не исках да те обидя — възрази добродушно Изабел. — Просто разсъждавам реалистично. Нима смяташ, че и да победиш в надпреварата за ключовете, вече няма да си изправена пред опасност? — Тя поклати глава. — Това ще бъде само началото. Достатъчно е да погледнеш историята, за да се убедиш. Децата ми са слаби ученици. Но ти си много добра в проучванията. Знаеш, историята е доказала, че всеки победител търпи и поражение.

Откъде знае толкова много за мен, учуди се Ейми. А аз не знам за нея нищо.

— Обичах много майка ти и баща ти — продължи Изабел. — Бяха толкова красиви, даваха такива надежди… Бях сломена, когато научих за пожара. Може би, ако бяха живи, днес нещата щяха да изглеждат различно. И родът Кахил щеше да бъде малко по… малко по-цивилизован. Но при сегашното положение можем да се уповаваме само на едно. На клана Лусиан.

Ейми изсумтя.

— Виж ти! Значи сте от клана Лусиан.

— Естествено, смятам, че хората от клана Лусиан са най-подготвени да упражняват върховната власт. Ние съчетаваме най-добрите качества в рода Кахил. Притежаваме лидерски качества. Разполагаме с мрежа, обхванала целия свят. Докато вие с брат ти… вие сте съвсем самотни. Майка ви и баща ви си отидоха, отиде си и Грейс, нямате си никого, който да ви закриля. Просто мисля доброто на момиченцето, което помня, момиченцето по нощница, което преди толкова време съм държала на скута си. Само да знаеше…

Изабел се поколеба.

— Какво?

В коридора прокънтяха стъпки. Жената се обърна към шума.

— Довери ми се — прошепна тя.

После забърза и се отдалечи.