Джуд Уотсън
В дълбините (21)

Глава 21

Ако имаше нещо, което Дан изобщо не беше очаквал да чуе някога през живота си, то това беше „Следващата спирка е Ява“, докато гувернантката му управляваше самолет над море, разпростряло се във всички посоки.

Ако имаше нещо, което изобщо не беше очаквал да почувства някога, то това беше тази самота.

Веднъж, когато беше на седем години, се беше блъснал в плъзгаща стъклена врата. Беше се ударил право в нея, както тичаше стремглаво. Беше отскочил и се беше приземил долу. Още помнеше усещането за внезапен силен удар. И веднага след това болката.

Сега се чувстваше точно по същия начин.

Опитваше се да не мисли за смъртта на родителите си, но се сещаше за това, разбира се, почти всеки ден. Най-вече се стараеше да не мисли за такива тъпи неща като какво е щяло да бъде, ако. Ако баща му и досега е бил с него и го е водел на футболни мачове. Ако майка му е била до него по време на най-страшните астматични пристъпи. Повтаряше си, че само едно бебе ще си мисли такива неща. Пожарът е избухнал. Съдба. Дан не можеше да промени нищо. И виновни нямаше.

Всъщност обаче виновен имаше. Имаше някой, който му беше отнел семейството. Някой, който му беше отнел детството. Една мразовита нощ някой беше влязъл съвсем преднамерено в къща с четирима души, които се обичаха, и я беше подпалил…

Дан тръсна силно глава. Усети, че краката му треперят. Погледна навън, към необятното море. Леля Биатрис все повтаряше: проблемите ни изглеждат съвсем незначителни, ако погледнем нещо голямо, например небето. Това беше нейният начин да утешава две деца, които са останали кръгли сираци. Леля Биатрис беше глупачка.

Но от Индийския океан не му олекна ни най-малко. Щеше да му бъде по-лесно, ако си говореше с Ейми, но той почти беше решил да не й говори никога вече.

Беше й се сърдил много пъти. Прекалено много пъти. Сега й се сърдеше повече и от онзи път, когато тя беше направила куклички за всяка от количките му „Мачбокс“ точно преди да дойде приятелят му Лайъм. Повече и от когато Ейми беше казала на леля Биатрис, че Дан обича Бетовен, та тя да го запише на уроци по пиано. Повече и отколкото в Египет, когато му се беше сторило, че сестра му си присвоява всички спомени за Грейс.

Сега изобщо не можеше да се сравнява с тези пъти.

Ейми беше научила, че майка им и баща им са били убити, и го беше запазила в тайна. Най-важното нещо в живота им!

Пожарът не беше избухнал случайно. Къщата не се беше подпалила, защото баща им не е угасил огъня и на килима е паднала искра. Някой беше влязъл и го беше подпалил умишлено.

И Ейми го знаеше. Онази нощ тя дори беше слязла долу! А изобщо не му беше казала.

А Дан си беше мислил, че са заедно. Във всичко. Той погледна надолу към зелената вода, разпростряла се до хоризонта. Не знаеше как да го преглътне. Не знаеше как да се справи. Майка му и баща му. Грейс. А сега и Ейми.

Не му беше останал никой.

* * *

Още беше светло, когато Нели кацна меко на международното летище „Халим Перданакусума“ на юг от град Джакарта. Тя махна слушалките и въздъхна.

— Изстискана съм като лимон — заяви. Сложи на рамо сака и взе клетката на Саладин. — Ако започнат да ни притискат на митническата проверка, нека говоря аз — рече Нели.

Няма да е трудно, помисли си Ейми. Дан мълчеше като риба.

На всички им олекна, когато минаха набързо проверката. „Халим“ беше по-малко летище за чартърни полети, затова нямаше много хора. След броени минути Нели вече ги беше превела през тълпата таксиметрови шофьори и беше избрала едно синьо такси, което да ги закара до града. Включи мобилния си телефон и запази хотелска стая.

— Пратих на Шеп есемес, че сме здрави и невредими — рече Нели. — Той ще се качи на друг самолет и ще дойде да прибере този. — Тя ги погледна угрижено. — Сигурно сте капнали от умора. Никога досега не съм ви чувала да мълчите повече от трийсет секунди. Освен ако не спите.

Дан не каза нищо, само продължи да гледа през прозореца пътя с палми от двете страни. Вече се здрачаваше и лампите на уличното осветление се включваха една по една. Шофьорът криволичеше вещо сред задръстването от автомобили.

Светлините на Джакарта бяха все по-близо. В натежалия от влага въздух проблясваха високи сгради. Небостъргачите изглеждаха невъзможно високи, сякаш бяха от научнофантастичен филм. Шофьорът слезе от магистралата и не след дълго подкара по широк булевард. Около тях се стрелкаха препълнени автобуси, таксита и мотоциклетисти, устремили се към огромен кръг с красив фонтан в средата. Шофьорът зави и покара по по-тясна улица — малко по малко високите сгради останаха зад тях.

Ейми не беше ходила никога в такъв оживен и потискащ град. Беше си мислила, че Кайро е объркващ, но Джакарта представляваше истински лабиринт, давещ се от автомобили, които не спазваха правилата за движение, и от хора, които се промушваха между превозните средства, за да прекосят улиците. Във въздуха се носеха изгорели газове.

Накрая шофьорът спря пред яркооранжевия сенник на бяла сграда. Пиколото се стрелна да отвори вратите и се пресегна да свали багажа. Нели плати с парите, които беше обменила на летището.

Спряха на рецепцията и Нели ги регистрира.

— Бихме искали утре да отидем до Анак Кракатау — каза тя. — Можете ли да ни помогнете да го уредим?

— Обикновено е възможно — отвърна мъжът. — Но точно сега властите са забранили достъпа дотам. Когато вулканът се събуди, е забранено да се ходи на острова.

На Ейми й се доплака. Нима бяха дошли чак тук само за да ударят на камък? Все й се струваше, че е достатъчно да погледнат острова, за да открият нещо, което Робърт Хендерсън е оставил. Тя нямаше представа откъде да започнат да търсят следи от него в Джакарта.

Нели ги погледна през рамо. Усмихна се разбиращо, сякаш знаеше колко разочаровани и уморени са.

— Можем ли да намерим някъде американска храна? — попита тя. — Например чийзбургери?

Ейми си помисли, че Нели явно наистина се тревожи за тях, щом пропуска възможността да опита местната кухня. Но и самата тя беше разтревожена. Дан не беше мълчал никога толкова дълго.

Администраторът се усмихна.

— В Джакарта можете да намерите всичко. Мога да уредя да ви я донесат в стаята.

— Чийзбургери, пържени картофи, чипс… каквото ви се намира — каза Нели.

Отидоха с асансьора в стаята и оставиха саковете. Ейми извади Саладин от клетката. Нели се обърна към тях.

— И така, казвайте сега. Какво се е случило? Защо вие двамата не говорите? Когато споменах чийзбургерите, Дан дори не извика.

— Мълчим си ей така — отвърна той.

— Просто сме уморени — промърмори Ейми в меката козинка на Саладин.

— Да бе, да — каза Нели. — Това с Кракатау не е хубаво, но утре сутринта все ще измислим какво да правим. Предлагам да си поръчаме дивиди и да си стоим тази вечер тук. Не помня някога да съм била толкова уморена. — Тя се прозина. — Сигурно можем да се приближим до острова, но дали ще разберем нещо? — Нели поклати глава. — Готова съм да отидем, но още не съм наясно какво точно търсим.

— И аз — призна Ейми.

— Виж ти! — заяде се Дан. — Пък аз си мислех, че знаеш всичко.

Нели премести поглед от него към сестра му, после отново към Дан.

— Така значи — подметна тя. — Взимам изпълнително решение. Край на разговорите. Хайде да хапнем.

* * *

Когато се събуди, Ейми не знаеше къде е. Беше тъмно като в рог и единственото, което тя чу, беше тихото жужене на климатика. Кой хотел, кой град, коя държава? Писна клаксон. В стаята миришеше леко на… на чийзбургери. На наистина гадни чийзбургери.

Джакарта. Ява.

Имената звучаха толкова чуждо, че тя ги прехвърли отново наум. Съмняваше се, че допреди месец е щяла да ги открие на картата. Бяха излетели със самолета на запад от Дарвин, над Индийския океан. Беше ли възможно да са по-далеч от Бостън, щата Масачузетс? Според нея не.

Не можеше да заспи. Очите й вече бяха свикнали с мрака и тя различи върху канапето издатината под завивките — Дан.

Беше го обидила. Знаеше го. Цяла вечер й се искаше да му обясни. Но за да му обясни, трябваше да си признае. А нямаше сили да се върне към онази нощ. Ако разкажеше за нея на глас, всичко щеше да стане прекалено истинско. Щеше да се наложи да го изживее наново. А ако го направеше, щеше да рухне.

Тя въздъхна и се обърна на другата страна. Нели спеше с възглавница на главата в другия край на широкото легло. От изгряващото слънце краят на пердето беше яркооранжев, като подпален. Сърцето на Ейми заби учестено.

Пожар.

— Изведи децата!

Тя отметна завивките. Запуши си ушите. Разпищя се наум. Мамо! Не ходи там!

Скочи от леглото и прекоси стаята. Дръпна пердетата. Видя как с началото на деня слънцето е окъпало в ярка светлина високите сгради.

Ейми мина на пръсти по килима и седна на канапето.

— Дан — прошепна.

Той продължи да си спи.

— Дан!

Брат й седна объркан.

— Къде отиваме? Къде ми е панталонът?

Ейми се засмя тихо. Но объркването изчезна от лицето му и отново се появи нацупеното изражение.

— Извинявай, че не ти казах — започна сестра му.

— Карай.

— Просто…

— Няма значение.

Дан се зави отново.

— Значи ми прощаваш?

— Не съм споменавал такова нещо. — Отново беше стиснал устни. — Кажи ми какво помниш. Очевидно Ирина знае.

— Не, не знае! А аз не помня много. Само странни проблясъци. Помня, че чух гласове, че слязох долу и се уплаших, защото в къщата се бяха събрали някакви непознати. Говореха злобно. А Изабел Кабра ме взе на ръце… — Ейми преглътна. Не можеше да каже на Дан за коалите. Той още не беше свикнал с мисълта, че майка им и баща им са били убити от свой роднина. Ами ако разбереше, че тя е виновна? — Усетих, че и мама е уплашена. Помня, че по-късно чух как входната врата се затваря и се зарадвах, че са си отишли. Погледнах навън, те стояха под прозореца ми. Изабел каза, че трябвало да действат още онази нощ. Никой друг не се обади.

— Какво помниш за мама и татко? — продължи да настоява Дан.

Ейми поклати глава.

— Не помня много. Помня, че мама ни изведе двамата, а татко сваляше от лавиците някакви книги.

— Търсел е нещо.

— После мама ни остави на тревата, каза ми да се грижа за теб и изтича вътре. Чаках и чаках да излязат. А те не се появиха.

По бузите на Ейми потекоха сълзи. Грижи се за брат си. Звучеше лесно. Но как беше най-добре да го направи?

Дан се смути от сълзите й.

— Не се разкисвай — каза той. — Чака ни работа.

— Още ли ми говориш? — попита, както плачеше, сестра му.

— Предполагам, че да — отвърна Дан. — Продължаваме да издирваме ключовете към загадката. Да се хващаме за работа.

Ейми реши да не се сърди на Дан за хладния му тон. Напрежението между тях може би щеше да се разсее. Брат й не беше злопаметен.

Ейми затърси из раницата си. Намери пакетчета крекери с фъстъчено масло и хвърли едно на брат си.

— Закуска.

Той отвори пакетчето.

— И така. Снощи се опитах да измисля как да открием следи от Хендерсън, но мозъкът ме заболя. Градът е огромен. А ние не разполагаме с нищо, което да ни насочи.

— Още ми се иска да видим Кракатау — каза Ейми. — Ако отидем, където е бил той, сигурно ще се сетим нещо.

— Помниш ли какво каза администраторът, когато Нели го попита за чийзбургерите? — Докато Дан говореше, от устата му се посипа ситен дъждец натрошени крекери, но Ейми реши да не го прави на въпрос. — В Джакарта можеш да намериш всичко. Ако го видим или проверим какво има наоколо… може би ще забележим нещо. — Дан подхвърли последния крекер към устата си. — Няма смисъл да седим тук.

Сестра му погледна към леглото, където Нели спеше непробудно, с дълбоко равномерно дишане.

— Снощи беше толкова изтощена, че не слуша дори айпода — каза Ейми. — Не бива да я будим. Хайде да проучим още малко нещата.

Тя се пресегна да вземе лаптопа на Дан. Той се свлече отново на леглото.

— Да проучваме ли? Само това ли ти хрумва?

— Искам да проверя дали ще открия още нещо за онзи кораб. Нели ни прекара със самолета през океана. Дължим й малко сън.

— Така ли? — попита брат й. — Не знам дали изобщо й дължим нещо.

— В смисъл?

— Странното е, че постоянно научаваме нещо ново за нея — сниши Дан глас. — Помниш ли какво каза в самолета?

— Мислех, че не слушаш.

— Само не ти говорех. Още не ти говоря, освен ако не се налага. Ти каза, че тя е обучена за тази работа. Права си.

— Знам. И помниш ли онова странно съобщение на мобилния й телефон, което чухме в Русия? Нещо от рода на свържи се, за да докладваш… Наистина Госпожица Тайнствена. — Ейми прехапа устна. — Не че не й вярвам. Все пак това си е Нели. Страхотна е. Само че… коя всъщност е тя?

— Човек никога не знае кой кой е — отбеляза Дан. — Не познаваме дори най-близките си. Поне в това съм сигурен.

Ейми усети, че се изчервява. Беше наясно, че Дан говори не изобщо за рода Кахил. Той имаше предвид и нея.

Брат й стрелна с поглед спящата Нели.

— Мислех си… дали да не хвърлим едно око на имейлите й…

— Как? — попита сестра му. — Знам, че тя ги проверява на твоя компютър, но има парола.

Дан изглеждаше смутен.

— Хм… аз я запомних. — Забелязал учудения поглед на Ейми, той побърза да добави: — Без да искам! Една сутрин тя си проверяваше пощата, аз гледах пръстите й върху клавишите и… просто запомних паролата. — Дан пак погледна бързо спящата Нели. — Значи единственото, което трябва да направим, е да се логнем и да видим писмата.

— Не бива да го правим — прошепна сестра му.

Настъпи кратко мълчание. Ейми въздъхна.

— Жалко, че не се сетих първа.

Тя се логна. Дан се наведе напред и прошепна:

— Виж я ти нашата Нели!

След миг вече бяха в електронната й поща. Имаше съобщение от баща й — agomez — в което той питаше donde estas^[1] сега, и ново писмо от някого с името clashgrrl с електронен адрес в Бостънския университет.

— Виж, има съобщение на clashgrrl до Нели и от вчера — каза Ейми. — В полето „Относно“ пише „Обади се, скъпа“.

— Сигурно е някой неин приятел от колежа.

— Така изглежда. — Ейми кликна върху писмото. На екрана се появи надписът „Парола“. — Странно. Дали всичките й писма са защитени с парола? — Ейми кликна върху писмото на баща й. „Hola^[2], щерко скитнице, не съм те чувал от Сидни. Обади се на стария си баща, че да може да спи нощем. Твой възхитен и както винаги търпелив баща. П. П. Ако си някъде край Тайланд, прати ми лют сос.“ — Ейми се усмихна. — Както личи, Нели се е метнала на баща си.

— Провери другите писма.

Момичето ги прегледа. Нели беше получила куп имейли от приятели и няколко от по-малката си сестра, но единствените, които те с Дан не успяха да отворят, бяха от clashgrrl.

— Защо Нели получава защитени с парола имейли? — попита тя брат си.

И двамата погледнаха своята потънала в сън гувернантка. Виждаше се само горният край на главата й. Сега, когато тя спеше и искрящият й поглед не се виждаше, тя изглеждаше различна и приличаше на човек, когото те не познават.

— Не се доверявайте на никого — прошепна Ейми.

Нима не го знаеха още от самото начало? Но Нели? При мисълта, че тя може да крие нещо от тях, Ейми се разстрои и излезе от равновесие, сякаш земята под тях се движеше.

Дан просто беше ядосан.

— Щом тя не ни казва всичко, защо да го правим ние? — Той смачка на топка обвивката на крекерите и я хвърли в кошчето за боклук. — Хайде да вървим да намерим някой вулкан.