Джуд Уотсън
В дълбините (14)

Глава 14

— Станете, изгрейте, хора — извика бодро Шеп. — Ще отида да направя кафе и да приготвя нещо за закуска, след това поемаме на път. Добре ли спахте всички?

Навън още беше тъмно. Шеп беше запалил лампите.

— Хммм — промърмори Нели с глава, заровена във възглавницата.

— Жестоко — рече Дан и седна върху разбърканите завивки.

Докато Нели си слагаше възглавницата на главата, а Шеп включваше кафеварката, Ейми стана вдървено и отиде в банята. Наплиска си лицето със студена вода и се погледна в огледалото.

Онези хора бяха дошли, за да проверят къде са ходили майка й и баща й. Това беше изключително важно. Научеха ли, щяха да разберат нещо. Нещо, заради което един от тях беше подпалил пожара.

Именно тя беше виновна.

Спомни си как, докато Изабел я е държала на ръце, върху лицето й е проблеснало превъзходство. Спомни си, че е имало нещо застрашително дори в начина, по който я е притискала до себе си, докато Ейми се е дърпала.

Изабел беше казала: ще се добера до децата ви.

Ейми затвори очи при спомена как върху лицето на майка й за миг са се изписали страх и гняв. Тя се хвана за мивката и се наведе, докато думите бумтяха вътре в нея…

Аз съм виновна, аз съм виновна, аз съм виновна.

Дан заблъска по вратата.

— Да не заспа вътре?

Ейми отвори вратата и отиде при канапето. Започна да си събира машинално багажа.

Нели я попоглеждаше угрижено, но Ейми все се извръщаше. Не беше в състояние да говори за това. Кажеше ли и дума, щеше да рухне. Щеше да се разплаче и после нямаше да може да спре никога.

Аз съм виновна, че родителите ми са мъртви.

Трябваше да проучи всичко, това винаги й помагаше. Ако се заемеше с нещо и насочеше мислите си към него, щеше да забрави онова, което не искаше да помни.

Докато Шеп правеше палачинки, Ейми отвори лаптопа на Дан и затърси всичко, свързано с Амелия Ърхарт и австралийския град Дарвин. Започна да клика върху снимките и откри една, направена на летището в Дарвин. Амелия Ърхарт се качваше по стълбището на някаква сграда, държеше якето и бележник. Може би същия, в който беше написала писмото! Ейми се взря по-отблизо. Върху кутрето на Амелия се виждаше пръстен с бял камък. Момичето се върна на снимка на Амелия в Бандунг. Там нямаше пръстен. Явно беше пръстенът, който пътешественичката беше описала и който й беше продал онзи непознат.

Ейми се опита да увеличи изображението, но то се превърна в размазано петно. При нея дойде Дан, който се вгледа в екрана.

— Какво правиш?

— И аз не знам — призна си сестра му. — Виждаш ли пръстена на ръката на Амелия? Явно е същият, който тя е купила в Дарвин. Мъча се да го видя отблизо. Защо ли онзи се е опитал да й го продаде?

— Е, със сигурност не й е донесъл късмет — отбеляза брат й. Той издаде звук като от самолет, който пада и се разбива.

Ейми трепна.

— Май е някакъв бял камък — каза тя.

— Сигурно опал — предположи Нели, след като погледна набързо компютъра.

Беше тръгнала към банята.

— Твърде вероятно е — съгласи се Шеп. — Австралия притежава над деветдесет на сто от залежите на опал в света. Предполагам, че дори тогава е имало голям добив.

— Той е казал, че са в дупка, но тя да не се притеснява — припомни Ейми.

Шеп се усмихна.

— В дупка ли? Очевидно е имал предвид Кубър Пиди. На езика на аборигените това означава „бял човек в дупка“.

— Кубър кой?

— Така се казва един град, миличка — уточни Шеп. — Повечето сгради са под земята, тъй като там е ужасно горещо. Дори за Австралия. И по добив на опали градът е на първо място в света.

— Къде се намира? — попита Дан.

— О, малко по̀ на север от Аделаида. На около девет часа път.

Не звучеше като „малко“, но в Австралия може би беше по-различно. Ейми почувства, че се вълнува все повече. Приближаваха се до нещо, тя го усещаше. Знаеше, че го усеща и Дан.

— Колко са останали мама и татко в Аделаида? — попита брат й.

— Чакай да помисля… Качих в Пърт едни туристи и ги откарах в Алис Спрингс и Улуру… или май до залива Шарк и Нингалу… вече не помня, но ми се струва, че ме нямаше три-четири дни. После се върнах със самолета в Аделаида, за да кача Хоуп и Артър и да продължим към Дарвин.

Ейми и Дан се спогледаха. Не се налагаше да говорят на глас. Разбираха се и така. Майка им и баща им бяха отишли в Кубър Пиди. Бяха тръгнали от Аделаида. Просто бяха решили да не забъркват Шеп повече, отколкото е необходимо. За да не го излагат на опасност. Ейми и Дан си кимнаха.

Шеп посочи с лопатката Ейми, после и Дан.

— Как го направихте? Вие двамата проведохте разговор, без да изричате и дума!

Те се спогледаха още веднъж. Не че не му се доверяваме. Но мама и татко са били прави: колкото по-малко знае той, толкова по-добре за него.

— Пак го направихте! Какво си казахте? — възкликна Шеп с ръце на хълбоците. — Я чакайте. Изключете телефона. Искате да ви откарам със самолета до Кубър Пиди, нали?

Дан се усмихна невинно.

— Палачинките ще изгорят — подхвърли той.

* * *

След като закусиха леко прегорели палачинки, те качиха багажа в джипа на Шеп и се отправиха към летището. Слънцето тъкмо изгряваше, когато излязоха от предградията на Сидни и поеха по по-малък път, който лъкатушеше като змийче нагоре по възвишенията. Накрая Шеп спря пред телена врата и набра кода. Вратата се отвори и те влязоха с тътен вътре.

— Моите поздравления — каза Шеп. — Току-що минахте проверката на летището.

Той спря автомобила и посочи самолета.

— Хм, вижда ми се… малък — престраши се да отбележи Ейми.

— Малък ли? На този красавец могат да се сместят четиринайсет души — възрази Шеп.

— Ти си добър пилот — намеси се и Нели. — Нали?

Мъжът сви рамене.

— Ако не броим аварийните кацания — засмя се той и отиде в административната сграда.

— Имате си доста странен братовчед — отбеляза, прозявайки се, Нели.

— Елате да разгледаме самолета — подкани Дан.

Те го обиколиха, а Нели се качи в пилотската кабина. Дан я последва. Ейми остана отвън и се опита да си представи какво е да бъде високо в небето. Беше се возила нощем във високоскоростен хеликоптер и това я беше хвърлило в ужас, беше вдигната във въздух на парапланер, но кой знае защо, се притесняваше още повече да пътува с това самолетче. Може би защото имаше време да си помисли колко малко изглежда то и колко широко е небето в Австралия.

Шеп излезе от сградата на летището и тръгна с клатушкаща се походка към тях, от което Ейми се притесни още повече. Нима пилотът не трябваше да е облечен в униформа? А към самолета вървеше Шеп с неговите светли къси панталони и петно от сироп върху фланелката.

— Б-б-безопасен ли е? — попита тя, докато се качваше.

— Ти сериозно ли питаш? — отвърна Дан и заподскача на седалката.

Нели гледаше през прозореца на пилотската кабина. Тя не отговори.

— Нели!

Ейми проследи погледа й. Видя валмо прах, което се издигаше точно зад ниските храсти.

В самолета се качи и Шеп и заради това той изведнъж им се стори още по-малък.

— Торнадо! — извика Дан, като сочеше прашния стълб.

— Не, тук няма торнадо — възрази Шеп и се намести на пилотската седалка. — Според мен това е камион, който се движи бързо по черен път. Всички да си затегнат коланите. Имаме разрешение да излетим.

Той си сложи слушалките.

Дан изглеждаше разочарован, докато пристягаше предпазния колан. Нели си го сложи, без да сваля очи от прахта.

— Не е камион — съобщи тя. — Голям джип е. Потегляме ли? — попита Нели и в гласа й изведнъж прозвуча припряност.

— Трябва да приключим с проверката на самолета преди полета — отвърна любезно Шеп.

Точно тогава джипът влезе шеметно през телената врата. Шеп не го чу заради шума от запаления двигател.

— Може ли да побързаме? — намеси се и Ейми.

Шеп не я чу, но вдигна палци от пилотската кабина.

Зад волана на джипа беше Изабел Кабра. Тя удари рязко спирачки, които изскърцаха. Ейми видя как тя върти глава, взира се в яркото слънце и се опитва да види в кабините на самолетите.

Витлото на самолета на Шеп се завъртя бавно.

— И така, потегляме — оповести той.

Самолетът се насочи към пистата.

Изабел се обърна рязко. Беше с големи тъмни очила, но на Ейми й се стори, че вижда блясъка в очите й.

Самолетът се приближи към пистата.

Ейми, Дан и Нели загледаха как Изабел подкарва със скърцащи гуми джипа. За тяхна изненада тя се устреми в обратната посока. Но когато Шеп излезе на пистата, те видяха Изабел да подкарва в нивата до нея.

— Какво търси тук този проклет автомобил? — попита Шеп.

— Може би хората в него разглеждат забележителностите? — предположи Нели.

Шеп продължи нататък по пистата. Вече набираха скорост. Ейми се отпусна на седалката. Изабел беше изиграна. Сигурно се беше вбесила.

— Пукни се от яд — промърмори Дан.

Точно когато увеличиха скоростта, Изабел завъртя рязко волана и се качи на пистата.

— Ама че… — възкликна Шеп.

Изабел натисна до дупка газта на джипа. Ейми видя ясно ужасените лица на Натали и Иън на задната седалка. Натали беше отворила широко уста, явно пищеше.

— Не мога да спра. Налага се да излетя — кресна Шеп.

— Давай! — извика Нели.

Самолетът се извиси във въздуха и се размина на сантиметри с джипа.

Последното, което Ейми видя, беше лицето на Изабел. Съвсем спокойно. Натали продължаваше да пищи. За да ги спре, Изабел беше готова да изложи на опасност живота на собствените си деца.

Веднага щом се издигнаха достатъчно високо, Шеп свали слушалките.

— Какво беше това? — извика той. — Този побъркан джип за малко да убие всички ни. Видяхте ли кой беше зад волана?

— Видя ли, Ейми? — попита Дан.

— Слънцето ми блестеше в очите — отвърна тя. — Нели?

— Да умреш от ужас — рече момичето.

— Ще се свържа с летището и ще кажа да задържат този глупак — закани се Шеп.

Той си сложи отново слушалките и заговори бързо по микрофона.

Дан и Ейми се спогледаха. Беше изключено някой да задържи под стража Изабел Кабра. А тя беше по петите им.