Към текста

Метаданни

Данни

Серия
39 ключа (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In Too Deep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джуд Уотсън. В дълбините

ИК „Егмонт България“, София, 2010

Превод на стиховете в Глава 24: Владимир Молев

Редактор: Златина Сакалова

Коректор: Танка Симеонова

Използваният откъс от „Отело“ е от изданието на „Народна култура“ от 1983 г., Уилям Шекспир, „Избрани трагедии“ в превод на Валери Петров.

ISBN: 978-954-27-0376-1

История

  1. — Добавяне

Глава 16

След малко, както беше приклекнала, Ейми каза:

— Кен е прав. Тук няма нищо. Оттогава е минало доста време.

Бяха претърсили педя по педя стаята със скромна покъщнина, включително малкия дрешник. От дома, който Боб Тропо си беше направил тук, не бе останало нищо.

— Мразя задънените улици — промърмори Дан. — Бях сигурен, че ще ни провърви.

Изправиха се уморено и се върнаха в коридора с налудничавата украса. Ейми се обърна да погледне за последно и спря като закована. Посочи стената над вратата.

— Виж, виж, Дан!

Сред старите пощенски картички от всички краища на света, безумните картинки и надписи с разкривен почерк имаше странна рисунка.

v_dylbinite_vyzglas.jpg

— Нарисувала го е мама — пророни задъхана Ейми, както сочеше сърцето. — Сигурна съм. С лилаво мастило! И виж, очите са червени, а усмивката — синя. Навремето ни правеше сърцевидни гофрети с ягоди за очи и усмивка от боровинки.

— Правят ги всички майки — възрази Дан.

— Но правят ли къдрава коса от тиквени лентички? Виж! Зелена!

Дан я погледна с болка в очите.

— Обичах да топя тиквичките в сироп.

— ХА — повтори брат й.

— Добре де, знам, че е грубо, но…

— Не, ХА. Сигурно означава „Хоуп и Артър“. Те са били тук!

Дан се разтресе от ледена тръпка, сякаш под земята заедно с тях бяха призраците на родителите им.

— Как мислиш, дали са знаели, че ще дойдем? — прошепна Ейми.

Дан поклати глава.

— И през ум не им е минавало, че ще тръгнем да издирваме ключове. Грейс знаеше ли за гофретите с тиквички?

Сестра му кимна.

— Разбира се. Тя също ми ги правеше.

— Значи съобщението е за Грейс — отсъди Дан. — Казали са й къде да отиде.

— Къде?

Дан посочи последната дума.

— В старата мина.

* * *

Вече беше късен следобед, но още беше чудовищно горещо. Жегата трептеше и сякаш подскачаше. Наложи се Дан да присвие очи, за да успее да разгледа картата, която им беше нарисувал Кен. Бяха застанали на хълма зад къщата му. Или, както се поправи наум Дан, върху къщата му.

— Там отзад има стара мина, виждате ли — беше им обяснил мъжът, — затова внимавайте да не пропаднете в някоя шахта, не всички са отбелязани. Старата вентилационна шахта за стаята на Търсача още си е там, ще я видите при кръга оранжеви флагчета. След първата рудничарска шахта при флагчетата тръгнете надолу. После се върнете, откъдето сте дошли. Фасулско, макар че фасул не се вари никак лесно, хе-хе!

Оставиха саковете и Саладин при Кен, който даваше стаи за нощувка. Наложи се Джеф да се върне на работа и да отиде да посрещне един автобус с туристи.

Шеп, Нели, Ейми и Дан тръгнаха предпазливо през находището. Скоро забелязаха оранжевите предупредителни флагчета, които сякаш блестяха на фона на яркосиньото небе.

— Ето я там и вентилационната шахта — посочи Шеп. — Значи слизаме в следващата рудничарска шахта. Когато се съгласих да ви доведа тук, нямах предвид точно това — добави той, като заобиколи една шахта. — Да, кратко разглеждане на забележителностите, малко почивка. Но аз не си представям почивката като слизане в стара мина.

— Не се налага да идваш и ти — отвърна Дан. — Можеш да ни чакаш в пивницата.

— Няма да ви пусна долу сами — заяви Шеп. — Досега не съм бил до вас, но мога да наваксам. — Той грейна в усмивка. — Тук съм, за да ви пазя от призрака на Амелия Ърхарт. И от директора без лице.

— Заместник-директор — поправи го Дан.

— Пристигнахме — каза Нели.

Тя спря при една шахта. Право към дъното, което не виждаха, водеше желязна стълба.

— Е, да слизаме — подкани Шеп. — Ако не се върнем до час, Джеф ще дойде да ни търси. Освен ако не забрави.

Той стъпи внимателно на стълбата и започна да слиза. Дан го последва. Пръстите му се хлъзгаха по метала и с разтуптяно сърце той го стисна по-здраво. Защо все се озоваваха под земята? Пещери, тунели на метрото, катакомби… Дали хората в рода Кахил не бяха вампири? И мразеха слънцето?

След него тръгна Нели, последна беше Ейми. До дъното се слизаше дълго. Обгърна ги мрак, но от горе проникваше достатъчно светлина, за да виждат пръчките на стълбата. Накрая Дан чу гласа на Шеп.

— Вече съм долу. Сигурно е дълбока към дванайсет метра.

Включи се електрическо фенерче.

Когато накрая стъпи долу, Дан въздъхна треперливо с облекчение. Не че щеше да каже на някого как се чувства. Тръпки го побиваха при мисълта, че се е спуснал толкова надълбоко в тази тясна дупка.

Всички си носеха мощни електрически фенери и Дан включи своя. Светлината озари шахтата. В ъгъла се търкаляше покрит с прах забравен фенер. Самите стени изглеждаха като издълбани и изравнени на ръка.

— И така. Ако вървим по главния тунел и завием наляво, би трябвало да намерим рудника на Боб — каза Шеп.

Дан усети как остава без въздух. С всяка крачка вдигаха все повече прах и той почувства, че гърдите го стягат.

— Добре ли си? — прошепна Ейми.

— Да — отвърна брат й.

Не обичаше да признава, че му е трудно да диша.

Нели пъхна в ръката му инхалатора и той си пръсна бързо в устата. Погледна я признателно. Тунелът се стесни. През няколко метра се натъкваха на поредния участък, обработван от търсач на скъпоценни камъни. Дан беше очаквал стените да проблясват като опали в най-различни цветове, но те бяха мътно, тебеширено бежови.

Нататък тунелът стана още по-тесен и те завиха рязко надясно. Пред един отвор беше струпана купчина ситни камъни.

— Мисля, че е тук — каза Шеп.

Той приклекна и се взря над камъните. Дан погледна над рамото му. Зад отвора имаше стаичка, която приличаше на пещера. Подът беше гладък и равен. В ъгъла беше избутано желязно легло със стар изцапан дюшек.

— Явно, освен в онази стая в къщата на Кен той е живял и в рудника — отбеляза Шеп.

Ейми и Дан влязоха първи. Тук беше малко по-светло благодарение на вентилационната шахта в ъгъла, през която проникваше слаба светлина.

Ейми се наведе и вдигна един вестник. Освети го с електрическото фенерче.

— От Аделаида е. От 1951 година. Явно Търсача е живял тук — каза тя. — Според Кен си е тръгнал оттук в началото на петдесетте години. Щом е бил младеж, когато е нападнал Марк Твен, сигурно е наближавал деветдесет през петдесетте.

Шеп също влезе вътре.

— Какво каза току-що, че е нападнал Марк Твен ли? — Той вдигна ръце. — Както и да е. Не ми обяснявай.

Дан прокара лъча на фенерчето по стената.

— Виж, Ейми — възкликна той. — Писал е по стените.

В началото момчето реши, че това са някакви рисунки, но после си даде сметка, че са думите „огнен кръг“, написани със ситен сбит почерк.

Думите не спираха. Дребни, на места излинели, другаде прашни, те опасваха цялото помещение и се повтаряха отново и отново като странен тапет, покрил всеки сантиметър от пещерата. Дан и Ейми ги осветиха с фенерчетата.

— Как мислите, колко ли време му е отнело? — попита с приглушен глас Ейми.

— Години — отвърна Шеп и продължи да се оглежда. — Трябва да си доста откачен, за да го направиш — допълни той и подсвирна тихо.

— Огнен кръг — повтори Дан. — Какво ли означава това?

— Дали не е свързано с пръстена с опала? — попита Ейми. — Опалите проблясват в червено и жълто.

Шеп се приближи до стената в дъното и почука по нея.

— Кънти на кухо. Сигурно от другата страна е къщата на Кен. — Той направи още една крачка към стената и без да иска, изрита старо сандъче с инструменти, потънало в прах. Пак почука с кокалчетата на пръстите си по стената. — Точно така, кънти на кухо. Виж ти…

— Ейми! — извика Дан. — Намерих нещо. Дата! Издълбана е върху камъка.

v_dylbinite_nadpis.jpg

— И до нея ясно се вижда буквата „М“ — възкликна сестра му.

— Може би означава, че Амелия Ърхарт е била от Мадригалите — предположи Дан. — Търсача е знаел, че тя го издирва, това е годината, когато Мадригалът е дошъл.

— Не сме сигурни, че е била от Мадригалите — възрази Ейми. Не можеше да приеме такова нещо за кумира от своето детство. — Ами ако е дошла да го защити от Мадригалите?

— Мама и татко със сигурност са попаднали на това място — рече Дан. — Но откъде са влезли? И откъде са излезли?

— Може би са отседнали в стаята от другата страна на стената и през нощта са проникнали през нея — отвърна сестра му. — След това са я поправили.

— Приготвили са пирони и чук — продължи Шеп, — а после са промушили сандъчето с инструментите през отвора. То не изглежда чак толкова старо.

— И Кен не ги е чул — допълни Дан. — Глух е.

— Татко имаше дърводелски умения. Мама също — поясни Ейми. — Направиха ремонт в старата ни къща.

— Ей, ами ако сме от клана Екатерина! — прошепна Дан. Той се приближи до вентилационната шахта и се взря в стената. — Тук има рисунка и някакъв цитат.

Отчасти скрити сред потоците повтарящи се думи, се виждаха:

v_dylbinite_risunka.jpg

— Малко тъжно — каза Ейми.

— Звучи ми като философстване на някой Кахил — прошепна брат й. — Лъже през цялото време.

— Виж рисунката. Прилича на преобърната фунийка сладолед. Със стрелки.

— Лично аз предпочитам сладолед на пръчка — уточни момчето.

— Мисля, че е рисунка на тази стая тук — рече Ейми. — Според мен на празното място ето тук е била вратата.

— Дано не си е бил напуснал постоянната работа — подметна Дан. — Не го е бивало много за художник.

— „Опасно е да бъдеш прям и честен“ — каза сестра му. — Защо ли го е написал?

— Не го е написал той — намеси се Нели. — Написал го е Шекспир. В „Отело“. Последния клас в училище играх Дездемона. Направихме футуристична постановка, бяхме облечени в костюми от алуминиево фолио. Направихме фурор.

— Я чакайте — каза Дан.

Той приклекна и започна да опипва стената.

— Какво търсиш? — попита Ейми.

— Струва ми се странно, че е написал точно там тези думи. Може би има нещо зад стената.

Сестра му също приклекна до него. Двамата прокараха длани по стената в ъгъла.

— Намерих пролука — възкликна развълнувана Ейми. — Трябва ни нещо, което да послужи за лост.

Нели затърси из сандъчето с инструментите и извади длето. Ейми го вкара бавно в процепа. Усети как камъкът започва да поддава. Изведнъж той изскочи и остана в ръката й.

Дан надзърна.

— Има отвор. — Той пъхна ръката си в него. — Напипах нещо.

Хвана с пръсти нещо гладко и хладно. Извади метална кутийка. Отвори я. Вътре имаше кожен плик с кожена връв, омотана около него.

Дан я размота бавно. Отвори плика. Вътре нямаше нищо.

Не е честно! — извика момчето.

Ейми се отпусна разочарована.

— Някой ни е изпреварил!

— Например мама и татко!

Дан захвърли отчаян плика.

— Почакай. — Ейми го вдигна. Беше различила върху него избелели златни букви. — Монограм! РКХ! — Тя погледна брат си. — Амелия е издирвала Х., помниш ли? Това явно е истинското име на Боб Тропо!

— Но как ще разберем за кого става въпрос? — попита Дан. — Не знаем къде е роден и откъде е дошъл…

— Все можем да започнем отнякъде. — Ейми скочи на крака. — Трябва ни лаптопа.

Изведнъж Нели долепи пръст до устните си.

— Чух нещо — прошепна тя. — Там, горе…

Дан се доближи до вентилационната шахта. Застана под нея и погледна. Чу гласове, но не видя никого, само кръг светлосиньо небе.

— Готово — каза някой.

Момчето забеляза сянка и бързо отскочи назад.

— Аууу — изписка някой. — Не ги доближавай до мен.

— Май е Натали Кабра — прошепна Дан.

— Заобиколена съм от глупаци — чу се нетърпелив женски глас. — Подай ми буркана.

— Изабел — прошепна Ейми.

Изведнъж през вентилационната шахта падна нещо. Беше черно, с размерите на чиния за салата. Дан усети да го докосва леко по ръката. Погледна надолу и видя най-големия и най-космат паяк, който беше виждал някога. Той запълзя по ръката на момчето нагоре към лицето му. То изпищя и отскочи при стената. Беше вцепенено и нямаше сили да го докосне.

Шеп се втурна към него.

— Няма страшно — успокои го той. Махна паяка, който запъпли по пода. — Не е отровен.

— М-м-май не е зле да се махнем от тази шахта — рече Ейми.

За миг всички я погледнаха. Сетне бързо отскочиха — на пода се посипа цяла купчина паяци. Не след дълго той се превърна в килим от пъплещи космати твари, размахващи черни паякови крака. Ейми се разпищя.

— Дръпнете се назад — нареди Шеп. Той преглътна и посочи един космат паяк на пода. — Този тук плете фуниевидни паяжини. Има още един…

Дан ахна. Още трепереше от срещата с паяка колкото чиния.

— Най-отровният паяк на света?

— Не се притеснявай, не е агресивен — успокои го Шеп. — Само… не го… стряскай.

— К-к-как не се стряска паяк? — изпищя Ейми.

— Ще го вразумяваме ли? — попита с плах гласец Нели.

— Е, ето я добрата новина. — Шеп огледа бързо пода. — Мисля, че са само два.

— Така ли мислиш? — попита Нели и отскочи от един космат екземпляр.

Паякът с фуниевидните паяжини се беше придвижил при изхода. Постоя там малко, като вдигна космати крачка и огледа плахо обстановката. Вторият му събрат тръгна покрай стената и всички се дръпнаха от него.

— И така — подхвана Шеп, като стрелна с очи отровните паяци, без да сваля поглед от паяците с фуниевидните паяжини. — Те са само два, но май има и няколко червеногърби. Не са смъртоносни, обаче хапят лошо. Трябва да се махнем оттук. Вие само не се притеснявайте. Ще…

В прахта с тих звук се приземи още една твар — змия. Тя се нагъна на руло и надигна глава. През шахтата се чу смехът на Изабел.

— Ехе! — провикна се тя. — Решихме, че ви е самотно там долу. Пратихме ви няколко домашни любимеца.

Дан преглътна.

— Много те моля, не ми казвай, че това е същото, което си мисля…

— Тайпан — потвърди задъхан Шеп. — Най…

— Най-отровната змия на земята — довърши вместо него Дан.