Джуд Уотсън
В дълбините (10)

Глава 10

Върху лицето на Изабел нямаше и намек за жестокост. И това беше най-страшното. На него грееше все същата усмивка.

— Ти да не си полудяла? — възкликна Ейми.

Но Изабел не приличаше на луда. Сега вече Ейми забеляза леда под топлината.

— Не ти трябва бански — отбеляза Изабел. — След няколко секунди вече ще е все едно. Или минути. Акулите първо ще похапнат парчетата риба, но накрая ще стигнат и до теб. — Тя подритна леко със снежнобялата си маратонка кофата. — Имам още много. И така. Какво ще кажеш? Ще плуваш ли, или ще говориш?

— Няма да скоча във водата — отсече Ейми, после стана и се насочи към другия край на катера.

— Е, ако не искаш да скочиш сама, мога да те бутна и аз — заяви Изабел. — Раз, два, три и така нататък. Владея бойните изкуства. Няма проблем. Иън може да помогне.

— Мамо! — каза той с глас, който трепереше едва доловимо.

Тя се извърна свирепо към него. Гласът й приличаше на звука от нож, режещ стъкло.

— Не ми викай „мамо“! Колко пъти да ти напомням? Звучи така, сякаш съм стара! — Тя си възвърна самообладанието и сви рамене срещу Ейми. — Е, както личи, този мързелан, синът ми, няма да ми помогне. Но на мен не ми трябва помощ.

Изабел тръгна към Ейми. Тя започна да отстъпва, докато опря в перилата. Сега вече нямаше къде другаде да отиде, освен във водата.

— Малката Ейми и малкият Дан — рече Изабел. — Кой да предположи, че ще намерят начин да обиколят света! Париж, Москва, Венеция, Сеул, Карачи. Хвърлихте в треска бастиона на клана Лусиан.

Карачи ли, учуди се Ейми Въпреки паниката. С Дан не бяха ходили в Карачи.

— Кой ви помогна в Русия? Колко ключа сте намерили?

Изабел сложи мускулести ръце върху перилата, от двете страни на Ейми. Отблизо тя забеляза колко странно изопната и съвършена е кожата й, колко жестоко блестят златистите й очи.

— Хвърли още малко риба във водата — ревна Изабел на сина си.

Той не се помръдна.

— Веднага!

Иън стана и тръгна към кофата. Сърцето на Ейми биеше като обезумяло, тя сякаш беше останала без въздух. Изабел вече не я притискаше до перилата, но беше само на педя от нея и беше готова да й се нахвърли. Ейми се запита дали има вероятност да се измъкне, ако се затича към носа и скочи във водата. Ако плува възможно най-бързо, докъде ли ще стигне, преди някоя акула да я е глътнала цяла?

Изабел се обърна и загледа нетърпеливо Иън, а Ейми забеляза нещо с крайчеца на окото. Пъстроцветен облак в небето, над рамото на Изабел. Над плажа прелитаха парапланери на оранжеви, лилави и розови ивици.

Оранжево-червеният се движеше по-бързо от останалите. Понесе се стремглаво по небето и направи широк лупинг над водата. Ейми разбра, че следва въздушните течения и се приближава все повече към катера. Тя видя, че от парапланера висят два мускулести бели крака. И че за лоста за управление се държат месести ръце.

Хамилтън!

Ейми не трепна, не ахна, не показа с нищо какво е видяла да се задава към тях. Изабел подкани Иън да побърза. Перките на акулите кръжаха около лодката.

Ейми застина — Хамилтън се беше понесъл заедно с въздушното течение надолу. За малко закри слънцето. Стрелна се към тях и Изабел затули с длан очи, за да види какво става.

— Хващай се! — извика Хамилтън на Ейми.

Тя скочи на тапицираната седалка и се вкопчи в глезените му.

— Ехеее! — изпищя той, а Ейми подви крака и се хвана здраво.

Вбесена, Изабел изпищя и се опита да достигне краката на Ейми. Хамилтън зави с парапланера. Той се наклони наляво, затова, когато скочи, Изабел улови само въздуха. През това време Ейми изрита яростно кофата. Тя се преобърна и по палубата се плиснаха вътрешности на риба и кръв. Изабел се подхлъзна и падна. Снежнобелите й маратонки и панталони се изцапаха с кръв и вътрешности. Жената се разпищя.

— Само така, Ейми! — прихна Хамилтън.

Но излезе вятър, който ги тласна встрани, и Изабел успя да се вкопчи с кървава ръка с парчета риба по нея в глезена на момичето. То изписка и зарита.

— Ау! — изкрещя Хамилтън, когато парапланерът се наклони.

Изабел се подхлъзна и отново падна върху парчетата риба. Ейми подви още веднъж крака и двамата с Хамилтън прелетяха над перилата на катера. Сега момичето беше само на хвърлей от водата. Видя на сантиметри под повърхността тъмната грамада на акулата.

— Х-х-хамилтън…

— Ти само се дръж! — извика той.

Маратонката на Ейми заора по водата. Акулата се завъртя рязко.

— Хамилтън!

— Няма страшно! Този красавец си има и моторче.

— Ами включи го!

Моторчето запърпори. Парапланерът се издигна на сантиметри над водата. Започна да се качва все по-нависоко и нависоко. Не след дълго те вече се рееха над залива.

— Чудесно! — извика Хамилтън. — Мисля, че вече знам да го управлявам.

Ръцете на Ейми я заболяха.

— Хамилтън, не мога да се държа повече! — изкрещя тя.

Паднеше ли от толкова високо, едва ли щеше да се справи.

— Не се притеснявай, Ейми — отвърна Хамилтън. Той само подви мускулести крака и я издърпа по-нависоко. — Хвани се за дръжката — каза й. Ейми се вкопчи в дръжката на парапланера и те се наклониха на една страна. — Ей, малкият — рече Хамилтън на парапланера и го намести. — Разминахме се на косъм — допълни той. — Извинявай. За пръв път съм на такова нещо.

— И се спусна да ме спасиш? Не те ли беше страх?

— Нас от семейство Холт не ни е страх от нищо — отвърна момчето. — Не си ли чувала?

Другите парапланеристи се издигаха към тях. Ейми видя червеното лице на Айзенхауър. Той крещеше.

— Какво казва баща ти? — попита тя.

— Не знам — отговори Хамилтън. — Изключил съм си радиостанцията. Сигурно иска да се приземя, за да те разпитаме. Няма представа защо сте в Австралия. Ще превърти. Но ти се престраши да ми дадеш онзи ключ към загадката. Задължен съм ти. — Той се извиси към другия край на плажа и се приближи до плитчините. — В края на плажа има път — обясни Хамилтън на момичето. — Оттам ще намериш пътя за вас.

— Сега вече май аз съм ти задължена — отбеляза Ейми.

— Определено. Някой ден ще си взема каквото ми се полага. Не забравяй Чука. Бригадата на Холт е зад онзи хълм, няма да те видят, ако тичаш бързо. Когато скочиш, подвий колене, после — изчезвай. А аз ще политна отново. — Хамилтън насочи полека парапланера надолу. — Хайде! — извика той и Ейми се пусна.

Подви колене, преди да се приземи на мекия пясък, после се изправи. Хамилтън се издигна и не след дълго се понесе с въздушното течение високо над нея.

Краката й трепереха, но тя успя да дотича до пътя. Щом реши, че е в безопасност, спря да тича и тръгна по-бавно. Опита се да не мисли за акулите и за окървавената вода.

Ръцете й също трепереха, затова Ейми бръкна в джобовете си и продължи нататък. Като градушка върху нея се сипеха образи: пожар, кръв, акули, начервената уста на Изабел, която приличаше на белег. Слънцето около главата й, което сякаш беше пожар…

Влажна трева до голите й крака. Пушек. Пламъци. Майка й, която се е надвесила над нея и я държи за лицето…

Ейми тръсна силно глава. Не й трябваше да си спомня. Тя не искаше! От образите й призляваше, те я зашеметяваха и я плашеха.

Не помниш онова, което не би трябвало да забравяш никога.

Ами ако тя не искаше да го помни? Ами ако искаше да заключи веднъж завинаги спомена?