Джуд Уотсън
В дълбините (13)

Глава 13

Когато Ейми бутна уморено вратата в къщата на Шеп, я посрещна прекрасна миризма — готвеше се нещо вкусно. Беше минал цял час, докато тя се прибере. Предостатъчно време, за да осмисли случилото се. Но страхът й така и не се беше разсеял. Беше заседнал на студена твърда буца на гърлото й.

Веднага щом затвори вратата, Ейми се разтрепери. Сега, когато вече не я застрашаваше нищо, тя осъзна докрай колко ужасно е онова, което се е случило. Ами ако Хамилтън не я беше спасил? Ейми си представи как пада във водата, представи си как акулите кръжат с мъртвешки черните си очи…

Беше й много студено. Тя не можеше да направи и крачка, толкова силно трепереше.

Завързала косата си с пъстра кърпа, Нели готвеше в кухнята. Бъркаше нещо в тиган, а отвън Шеп се въртеше около барбекюто. Дан си играеше сам на настолен футбол, като притичваше ту от едната, ту от другата страна на масата.

Нели вдигна очи. Усмивката й за „добре дошла“ помръкна, когато тя видя как изглежда Ейми.

Изпусна дървената лъжица и по печката се разплиска доматен сос. Ейми видя как той разцъфва като кръв във вода. Зави й се свят, ушите й забучаха. Стаята се завъртя…

Краката й се подкосиха, но Нели я хвана.

— Дан, донеси одеяло!

Гласът на Нели не трепна, но прокънтя в просторното помещение. Тя почти пренесе на ръце Ейми на канапето.

Единственото, което Дан успя да намери, беше коженото яке. Той го донесе и Ейми се загърна признателно.

— Какво се е случило? — попита брат й с угрижено личице.

Ейми го беше уплашила.

— Не ме нараниха. Ако ме бяха хвърлили при акулите във водата с кръв и парчета риба, знае ли човек? Но Хамилтън дойде с един парапланер и…

— Моля? — възкликна Нели в един глас с Дан, който извика:

— Акули ли?

Ейми разказа набързо как Ирина я е превела през тунела и я е предупредила за Изабел, но въпреки това накрая тя се е озовала на катера. Обясни как Изабел е предложила кланът Лусиан да ги закриля и какво се е случило, когато тя е отказала. После описа как Изабел най-хладнокръвно е изсипала вътрешностите на рибите в морето, а Нели пребледня като платно. Но най-странното беше, че докато Ейми разказваше патилата си, тя престана да трепери и страхът й се изпари.

Не пропусна нищо, включително розмарина, ключа, който й беше дала Ирина. Но не им спомена най-важното. Как и Иън, и Ирина, и Изабел са й казали, че Хоуп и Артър са били убити. И че Изабел обвинява за престъплението Мадригалите и Ирина.

— О, ужас! — възкликна Дан и се метна на възглавниците. — Пропуснал съм! Ако бях там, Изабел Кобрата нямаше да има никакъв шанс. Щяхме да бутнем нея във водата. Или щях да намеря отнякъде корда за въдица и да я завържа. Или щях да използвам Иън за таран.

— Дан — скара му се Нели. — Това не е игра.

За брат ти трийсет и деветте ключа към загадката са нещо като игра, нали?

Той скочи от канапето и започна да показва как кръжи с парапланер над тракащи със зъби акули. Докато го гледаше, Ейми взе решение. Нямаше да му казва за майка им и баща им. Дълбоко в себе си брат й беше много чувствителен и го прикриваше с шеги. Защото беше останал сирак съвсем невръстен, още преди да има спомени от майка си и баща си. Налагаше се Ейми да се опита сама да разбули тази загадка. Поне засега.

Тя се пипна по врата — за миг беше забравила, че огърлицата на Грейс вече не е там. От това се почувства още по-самотна. Вътрешното й чувство, че трябва да си спомни нещо, беше много силно и я плашеше. Но тя трябваше да скрие и него от Дан.

Той мрази, когато се държа като голямата сестра. Но аз наистина съм такава.

Нели я потупа по коляното.

— Ела да хапнеш. Имаш нужда точно от това.

Тя стана и се върна в кухнята.

Ейми се загърна още по-плътно с якето. Усети, че подплатата се къса, и простена тихо. Единственото, което имаше от майка си, и да скъса и него! Тя започна да опипва подплатата, за да види къде се е разпорила, и чу, че нещо шумоли. Седна и я разгледа по-внимателно. Якето вече се беше скъсало по шева и беше закърпено. Ейми бръкна в дупката и извади тънък линиран лист, откъснат от бележник.

— Какво е това? — попита Дан, след като се приближи.

— Лист от стар бележник, скрит в подплатата.

Ейми прочете с разтуптяно сърце думите на глас:

28 юни 1937 година

Сега всеки бастион, в който успях да вляза, изглежда разклатен. На хоризонта е надвиснала война, от Натал до Карачи нищо не изглежда лесно и безопасно. Те се страхуват от нас и това е добре.

Напуснах Бандунг и прелетях до Дарвин. Тук върнахме парашутите, за да не тежат, затова изпратих и якето. Дж. П. е получил указания да ти го предаде. Утре заминаваме за Лай. Оттам ще прелетим над Тихия океан до Хауланд.

Съжалявам, но трябва да ти съобщя, че не успях да открия нашия убиец Х., както и нещо, което да подскаже къде се намира той. От Бандунг отскочих до Батавия и успях да открия човека за свръзка. Той разказа за „белязания бял мъж“, който според местните жители е избягал в планината. Тялото му било здраво и невредимо, но не и умът му. Онова, което е изтърпял, е много ужасно и го е прекършило.

Тук в Дарвин се оказа, че нашият информатор е кръгла нула. Бързо се разбра, че господинът — употребявам думата доста произволно, защото той си е шарлатанин — просто иска да припечели още. Единственото, което предложи, бяха главоблъсканици. Имаше дори наглостта да се опита да ми продаде един пръстен — каза, че щял да ми донесе късмет — затова го купих с надеждата да се сдобия благодарение на него с някаква информация. Не научих нищо. Когато го попитах отново дали познава Х., мъжът заяви, че и двамата били в дупка, но аз да не съм се притеснявала. После прихна и това беше всичко. Явно злорадстваше, че няма да ми каже нищо… и ще ме накара да му платя за това.

Вече съм волна птица. Няма повече бастиони, в които трябва да прониквам. Само небето. А. Ъ.

— Нищо не разбрах — призна си Дан. — Кой според теб е А. Ъ.? Някой австралиец, който е летял със самолет ли?

— Не е австралиец — отвърна все по-развълнувана Ейми.

Скочи и изтича при библиотеката на Шеп. Вече беше прегледала, разбира се, книгите в нея. Шеп имаше цели лавици, посветени на историята на авиацията. На Ейми не й трябваше много време да открие каквото търсеше. Тя стовари с трясък книгата върху масата от дъска за сърф.

Дан отиде бързо при нея.

— Амелия Ърхарт?

— Няма кой друг да е — потвърди сестра му. — Последният й полет е бил точно по това време. — Сред детските й кумири беше и Амелия Ърхарт. Когато тя беше на осем години, Грейс й даде една биография на авиаторката. — Била е изумителна. Тя е първата жена, която е прелетяла сама над Атлантическия океан. Счупила е рекордите за скорост и височина. Не е позволявала да я спира нищо. — Ейми отвори книгата на показалеца и потърси „последен полет“. Сетне отгърна на страницата и зачете откъде точно е минала Ърхарт. — Виж — посочи тя страницата. — На 28 юни 1937 година е била в австралийския град Дарвин. Опитвала се е да стане първата жена, обиколила света със самолет, при това по най-дългия път. Дан, погледни другите градове, където е спряла!

Ейми сложи листа с маршрута на майка им и баща им до градовете, посетени от Амелия. Родителите й бяха спирали в много от тях.

— Съвпадат — съгласи се брат й. — Но защо мама и татко са вървели по пътя, изминат от Амелия Ърхарт преди милион години?

— Преди около шейсет — поправи го Ейми. Тя почука с пръст по листа хартия. — Изабел ми спомена за бастион на клана Лусиан в Карачи. Обзалагам се, че и във всички останали градове има бастиони на някой от клановете.

— И какво е станало, след като Ърхарт е напуснала Дарвин?

— Заминала е със самолета за Лай в Нова Гвинея, където да зареди гориво. След това е поела към остров Хауланд, прашинка насред Тихия океан, но така и не е стигнала дотам. И досега не са открили самолета й. Ширят се какви ли не слухове, че Амелия Ърхарт се е спасила, но всъщност всички са убедени, че те с щурмана не са успели да открият острова и горивото им е свършило. Ала преди това да се случи, тя очевидно е имала и таен дневен ред. Осъзнаваш ли какво означава това? Амелия Ърхарт е от рода Кахил!

— А кой е Дж. П.? — попита Дан.

Ейми затърси из книгата.

— Сигурно е мъжът й Джордж Пътнам. Върнали са парашутите, защото над водата те са били безполезни. Но човекът, на когото тя е дала да пренесе якето, не го е направил. Дори по онова време то е било ценно като сувенир. Явно е останало в Дарвин. Мама очевидно е знаела къде да го намери…

— „Нашия убиец Х.“ — прочете Дан. — Как мислиш, дали това не е Боб Тропо? Може би Ърхарт употребява думата „убиец“, защото той е ударил с бастуна си Марк Твен. Тя твърди, че е имал белези, точно като на снимката.

— Очевидно е така — рече Ейми. — Както личи, родът Кахил го издирва отдавна. Защо ли? — Тя прочете още веднъж писмото. — Къде ли е Бандунг?

Шеп я чу от кухнята, където прехвърляше печената на скара риба в голяма чиния.

— На остров Ява, недалеч от Джакарта — поясни той. — В Индонезия.

— Ърхарт е спряла там, преди да поеме със самолета към Дарвин — каза момичето.

— „Те се страхуват от нас“ — прочете Дан. — Кои ли са тези „те“?

Ейми вдигна поглед и очите им се срещнаха.

— От кого се страхуват всички кланове?

— От Мадригалите — отговори Дан.

— Изабел каза, че Мадригалите може би са отрепките в рода Кахил, които са напуснали клановете си и са образували нова група. Нещо като тайно общество. Това обяснява защо всъщност никой не знае кои са… Просто се страхуват от тях. — Ейми се намръщи. — Но не е възможно Амелия Ърхарт да е била от Мадригалите. Просто не е възможно. Тя е била герой. Пътешественица. И не само това, не е била… подла и потайна. Не мога да повярвам, че ще предаде клана си само за да се добере до властта.

И че се е числяла към група, която един ден е щяла да убие майка им и баща им… ако тази част от разказа изобщо беше вярна.

— Може би просто е умеела да крие разни неща — смръщи се и Дан. — Добре де, имаме Амелия Ърхарт, бастионите на клановете и някакъв безименен ненормалник — може да е Х., може и да е Боб, но със сигурност нещо не се връзва — обобщи момчето. — И все пак не проумявам какво правим в Австралия. И какво са търсели тук мама и татко. И защо са идвали в Сидни. Амелия Ърхарт не е дошла в града.

— Е, може би са пристигнали в Сидни, за да се видят с Шеп и да го помолят да ги откара с неговия самолет. Така е имало по-малка вероятност да ги проследят.

Ейми се обърна отново към Шеп и се провикна:

— Шеп, защо мама и татко са ходили в Аделаида? Знаеш ли?

— Разбира се — потвърди той. — Трябваше да заредим гориво, преди да продължим за Дарвин. Можехме да избираме между два-три града и те предпочетоха Аделаида. — Той сложи на масата голямата чиния с рибата. — Не че искам да досаждам — допълни мъжът, — но имам чувството, че не ми казвате всичко. Дотук ни нападнаха едри като планини сърфисти американци, Ейми изчезна сякаш вдън земя за няколко часа и се върна с вид на мъртвец, когото са възкресили, а сега, както гледам, Амелия Ърхарт ви говори от водния си гроб. Ще ми кажете ли какво става? Смятам, че имам право да знам, след като ще ви карам със самолета над половин Австралия и по една случайност съм ви братовчед.

— Разбира се — съгласи се Дан. — Истината е, че сме от банда обиграни крадци, които проникнаха с взлом в Монетния двор на САЩ и откраднаха злато за един милиард долара. Ние с Ейми сме дребнички и успяхме да се промушим през тръбите на климатичната инсталация. Духнахме със златото, затова сега ни гонят. Само едно не знаят, че работим не за друг, а за президента…

— И Амелия Ърхарт…

— … е имала тайната задача да скрие златото на света в свръхповерителна подводна крепост. Търсим и нея.

Шеп кимна.

— Чудесно. Радвам се, че го изяснихме. А сега е време да хапнем.

* * *

Ейми не можеше да заспи. Затвореше ли очи, виждаше свирепия поглед на Ирина, син като пламък в тъмното.

„Нима смяташ, че майка ти те е зарязала сама и се е хвърлила в горящата къща заради съпруга си?“

„Спомни си онази нощ, Ейми. Помисли за нея. Била си там. Била си достатъчно голяма да видиш.“

От цялата тази бъркотия, от тежестта в гърдите й Ейми имаше чувството, че не може да диша. Защо беше толкова уплашена? Защо Изабел й се струваше толкова позната и защо това я изпълваше с такъв страх?

Нели се беше унесла до нея, Дан приличаше на буца, омотана в завивките върху канапето при прозореца. Ейми стана тихо от леглото. Коженото яке беше на креслото до Дан, тя го облече и се загърна в него. Вълнуващата мисъл, че е принадлежало на Амелия Ърхарт, беше изместена от естествената потребност Ейми да докосва нещо, до което се е допирала и майка й. Тя долепи буза до яката.

— Мъчно ми е за тях — каза сънено Дан. — Как е възможно да ти е мъчно за хора, които не помниш?

— И на мен ми е мъчно за тях — пророни сестра му. — Колко странно, че сме тук. Те също са били тук.

— Да. Имам чувството, че всеки момент ще влязат. И аз не знам защо.

Ейми си даде сметка, че и тя се чувства по същия начин. Тук се чувстваше по-близо до родителите си. По-близо, отколкото от доста време насам. И те бяха на половин свят разстояние от всичко, което познаваха.

Дан се прозина.

— Оставили са ни за цял месец. — Гласът му беше сънен и Ейми усети, че брат й е на път да заспи. — Доста време да оставиш децата си.

— Явно е било супер важно — прошепна сестра му.

— Радвам се, че и те като нас са търсели ключовете към загадката — каза Дан. Той се прозина още веднъж. — Нали ще бъде страхотно, ако след всичко това… Шеп ни стане баща? Можем да дойдем да живеем при него…

— Не знам, Дан. Шеп не става за баща.

— Хората не знаят дали стават за бащи, докато не станат бащи. Пък и представяш ли си да се върнеш при Биатрис Кървавата?

Ейми не си го представяше. Не си представяше и какъв ще бъде краят на всичко това. Но още щом Дан го изрече, тя разбра, че брат й е прав. Ейми не си представяше да се върне при леля Биатрис. Не си представяше да се върне на училище и изобщо в Бостън.

Вече нищо не ги свързваше с живота там.

И с живота където и да е.

След малко Дан вече дишаше дълбоко и равномерно. Ейми се върна при разтегателното канапе, което делеше с Нели. Пъхна се отново под завивките и заспа, вкопчена в якето на майка си, с което беше облечена.

* * *

Сънуваше. Майка й я стискаше за ръката. В камината пукаше огън. После огънят плъзна неудържимо навсякъде… и по моравата като сняг се посипа пепел.

— Изведи децата!

Ейми се събуди внезапно. Още беше тъмно. Тя чу как Нели диша тихо до нея.

После паметта освети съзнанието й и сенките се стопиха.

Тя не беше заспала, след като се беше изкъпала. Беше включила малката зелена стъклена лампа и беше взела книга. Понякога четеше, докато се унесе, това беше тайна, която пазеше от родителите си. Грейс знаеше. И винаги й разрешаваше.

Затова и чу, че идват гости. Чу тихи гласове. После най-неочаквано гласовете станаха по-силни. Ейми стана от леглото и нададе ухо. Беше по нощница, онази, с коалите, която майка й й беше донесла от дългото пътуване. Гласовете на родителите й звучаха различно. В тях имаше нещо твърдо, нещо, което проблясваше и дрънчеше като монети.

Ейми слезе крадешком по стълбището и отиде по коридора при кабинета на баща си. Не виждаше нито него, нито майка си. Те бяха заобиколени от непознати. Светеха само някои от лампите, но огънят в камината се беше разгорял.

Ейми чу взривове от думи и стисна очи в опит да си ги спомни.

Проникване в бастионите…

Къде бяхте…

И гласът на баща й: наша работа е къде сме ходили, това вас не ви засяга.

Хайде всички да се успокоим. Искаме само онова, което ни се полага.

Къде бяхте…

Кажете, иначе…

Иначе какво? Намирате се в дома ми, как смеете да ме заплашвате?

Гласът на майка й беше твърд и хладен. Ейми се уплаши. Провря се през обръча.

— Мамо!

Но още преди майка й да я е гушнала, го направи друг. Някой, който миришеше на парфюм и грим. Красива жена с големи очи с цвят на мед. Ейми помнеше, че е видяла как трепкащият огън се отразява в тях.

— Кой е това? Каква красива нощничка! С весели мечета.

— С коали — поправя я Ейми, понеже се гордее, че знае думата.

Жената я стисна по-силно, съвсем малко по-силно. Поглежда над главата й и се усмихва на майка й и на баща й.

— Майка ти и баща ти ли ти я донесоха от пътуването си?

Жената я стиска прекалено силно. Ейми започва да се дърпа, но хватката не се разхлабва.

И майка й изглежда много уплашена…

Ейми седна в леглото. Истината отприщи талази на ужас.

Фактите се посипаха върху нея като удари, които някой й нанася на тялото.

Жената, която я е държала на ръце, беше Изабел Кабра. Кой още беше там? Ейми се помъчи да си спомни. Неколцина души, които по онова време тя не познаваше. Беше я срам да ги погледне в лицето. Те знаеха, че майка й и баща й са се върнали отнякъде, но не бяха сигурни къде са ходили. По някаква причина искаха да разберат. Родителите й бяха крили от тях мястото, където са били… докато едно момиченце не беше дотичало по стълбището по нощница и не беше изрекло думата „коали“.

И тогава враговете на майка й и баща й вече знаеха отговора.

Ейми ги беше предала.