Джуд Уотсън
В дълбините (11)

Глава 11

Майка й беше ядосана.

Това не беше хубаво.

Но този път щеше да си го излее на Спаска с нейната кисела физиономия. Това вече беше прекрасно.

Натали се стараеше да седи с изправен гръб на тапицираната седалка, колкото и трудно да беше. Тя все се хлъзгаше напред по сатена. Но и вбесена, майка й пак щеше да забележи смъкнатите й рамене.

До Натали седеше Иън. Когато се беше върнал, му беше лошо от клатенето на катера и лицето му беше с цвета на новата бледозелена чанта на „Прада“, която Натали беше получила.

— Ти си виновна — каза Изабел със студен рязък тон, който Иън и Натали наричаха насаме „скалпела“. Пронизваше те и те оставяше да кървиш. Изабел сновеше напред-назад, оставяйки с високите си токове вдлъбнатинки по дебелия килим в хотелския апартамент. Тежката гривна върху ръката й се клатушкаше в такт с развълнуваните й крачки. — Наложи се да се кисна цял час във ваната, докато махна миризмата. И да изхвърля всичките си дрехи. А бяха на „Шанел“.

Натали потрепери. Едва ли имаше нещо по-страшно от това да съсипеш дизайнерски дрехи.

— Да не говорим пък, че момичето се измъкна!

Изабел се хвана за врата с нефритената огърлица на Ейми, която направо грееше върху бялата й рокля без ръкав. Натали не проумяваше защо майка й е сложила нея, при положение че можеше да носи диаманти.

— Извинявай, но не разбирам защо съм виновна аз — каза Ирина. — Напомням: не съм била на катера.

Иън се вцепени до Натали, която погледна като омагьосана Ирина. Нима тя не знаеше как да излезе на глава с Изабел, ако е разгневена? В такива случаи трябва да се съгласяваш с всичко, което казва Изабел, и да се извиниш, колкото и несправедливи да са обвиненията. Иначе лошо ти се пише.

Изабел се завъртя и се приближи до Ирина. Натали познаваше този поглед. Ирина щеше да си изпати. Изабел щеше да стовари върху нея цялата си ярост. Така й се падаше.

— Ти извинявай — подхвана със смразяващ тон Изабел. — Беше ти възложена проста задача. Да намериш Ейми. Да я доведеш на катера.

— Извинявай още веднъж — отвърна Ирина. — Тя се качи на катера, каквато и беше целта. Не проумявам…

— Не проумяваш, защото си глупачка! — Всяка дума на Изабел беше заредена с презрение. — Трябваше да предадеш Ейми точно в три и дванайсет. И да дойдеш по Аргайл стрийт, така че Иън да те види с бинокъла, а аз да подготвя катера. Не направи нито едното, нито другото. Закъсня с петнайсет минути. С цели петнайсет минути! Така семейство Холт имаха предостатъчно време да се организират. Дори такива тъпанари като тях успяха за нула време да съставят план! — Изабел застана точно пред Ирина. — Следили са ни. А ти отговаряш за контра следенето. Помисли сама, Ирина. Не само че се провали… а се провали с гръм и трясък.

Натали се подсмихна самодоволно. Защо да не покаже на Ирина колко много се забавлява? Тя така и не беше проумяла, че не командва парада. Иън и Натали бяха лични представители на Викрам и Изабел. Всъщност именно те оглавяваха клана Лусиан. Ирина не можеше да го преглътне.

Изабел доближи палец и показалец.

— Ей толкова ми оставаше да я накарам да изброи всички ключове към загадката, до които са се добрали. Ей толкова! Малката мишка се беше вцепенила от ужас.

— А ако не го направеше? — попита Ирина.

— Кое?

— Ако не се съгласеше да сътрудничи? Щеше ли да я хвърлиш на акулите?

— Стига си ми досаждала с тия „ако“ — отсече Изабел, после се обърна и махна с ръка. — За мен са важни резултатите. А сега ние претърпяхме поражение. От клана Томас. Неприемливо!

Тесните, добре оформени рамене на Изабел се вдигнаха, после се смъкнаха. Когато тя се обърна отново, лицето й беше спокойно. Не че и друг път върху него се четяха някакви чувства. Изабел постоянно намираше работа на най-добрите лондонски пластични хирурзи. Те я изглаждаха, опъваха, разкрасяваха. На Натали й се щеше майка й да не е чак толкова обсебена с външния си вид, но ако си прехвърлил четирийсет, вероятно се искат огромни усилия, за да си във форма.

— Лошото, Ирина, е, че не за пръв път не успяваш да постигнеш нашите цели — продължи да й натяква Изабел. — Издънваш се. Честно казано си… стара.

— Напомням — обади се Ирина. — Връстници сме.

— Мислиш като стар човек — обясни Изабел. — Изоставаш. Навремето беше най-добрата шпионка. Не мога да не ти го призная. Но ако не влезеш във форма, си аут. Разбра ли? Крайно време е. За Кабра не съществува такова нещо като провал.

— Сигурно имаш предвид, че за клана Лусиан не съществува такова нещо като провал, нали? — поправи я Ирина.

За миг Изабел изглеждаше разколебана.

— Разбира се, че имам предвид това.

— Защото участваме в надпреварата, та властта да отиде в клана Лусиан от рода Кахил, а не в семейство Кабра — напомни другата жена. — Освен ако не са ме информирали погрешно.

— Да, естествено.

Изабел забарабани с пръсти по крака си. Ирина беше успяла да я извади от равновесие. Изабел махна от роклята си едно конче така, сякаш е ракета с ядрен заряд. Натали се надяваше майка й да унищожи Ирина, иначе ги чакаше много тежък следобед.

— Освен това ще напомня, че семейство Кабра познава и провали — продължи все така любезно Ирина. — Например децата ти.

Гадна вещица, помисли си Натали. Зачака Иън да каже нещо, но той седеше като истукан до нея.

Ирина се усмихна.

— Както личи, Ейми и Дан Кахил се представят на всяка крачка по-добре от тях. Колко ключа сте събрали вие двамата? — попита тя. — Сами. Колко? — Ирина допря пръст до слепоочието си. — Я да помисля… о, спомних си. Един!

— Мамо! — почти се изправи Натали. — Тя не може да разговаря така с нас!

Ирина се обърна отново към Изабел.

— Истината е, че Ейми и Дан се оказаха много по-умни, отколкото очаквахме. Ами ако разберат какво всъщност се е случило с майка им и баща им? Сега са изобретателни. Ако имат още по-големи основания да победят — ако решат да си отмъстят, тогава вече ще станат и опасни.

Най-неочаквано Изабел разкопча нефритената огърлица и я хвърли в краката на Ирина.

— Ето какво мисля за Ейми и Дан Кахил. Да не говорим пък за нелепата ти обсебеност с Грейс Кахил. Дърта кукумявка, която си въобразяваше, че е най-умната. Е, няма да допуснем тя и внуците й да ни се изпречат на пътя, колкото и да знаят.

Ирина вдигна огърлицата. Прокара пръсти по дракона в средата.

— Мислеше, че е важна — продължи Изабел. — Поредната ти грешка. Сутринта дадох да я проверят много внимателно. Най-обикновена огърлица. Евтина дрънкулка, за която момичето се е вкопчило от сантименталност. Само си губих времето да я крада. Е, вече нямам намерение да го губя. А сега дано успееш да свършиш нещо съвсем просто. — Изабел подхвърли на Ирина мобилния си телефон. — Обади се на Доставчика.

Кой ли е този Доставчик, запита се Натали.

Ирина се прокашля.

— Вече не съм сигурна, че можем да разчитаме на него.

— Разбира се, че можем — възрази Изабел. — Използвали сме го многократно. Кажи му, че съм в Сидни и имам нужда от някои неща. По-късно ще се свържа с него и ще му предоставя списък. — Изабел взе дамската си чанта. — Иън, Натали. Идвайте. Отиваме по магазините. — Натали скочи на крака. Най-накрая! — После си върви, Ирина.

Вратата зад тях се затръшна. Наложи се Натали да подтичва, за да не изостава от майка си, толкова бързо вървеше тя.

— Ирина просто ти завижда — каза момичето. — Иска тя да ръководи, а не става за нищо.

— Точно така — рече Иън.

Натали го стрелна с поглед. Той би трябвало да говори по-въодушевено. Изабел разчиташе на подкрепата им.

Натали очакваше майка им да се усмихне и да се съгласи, но тя само натисна с все сила копчето на асансьора.

— Млъквай, Натали, опитвам се да мисля — тросна се Изабел.

Натали прокара пръсти по пуловера си. Кашмир. Майка й й беше купила по един от всички цветове. Ако се разстроеше, момичето си представяше как те са подредени на купчинка в огромния гардероб у тях в Лондон. Имаше най-добрата майка на света.

Изабел натисна още веднъж с все сила копчето на асансьора.

— Повикай пиколото, Иън — ревна тя. — Първо, да поръча кола. И, второ, кажи им да си поправят асансьорите.

— Добре, мамо.

— И не ми говорете и двамата — допълни Изабел, когато вратите на асансьора се отвориха. — Трябва да помисля.