Джуд Уотсън
В дълбините (12)

Глава 12

Ехото от затръшнатата врата заглъхна. Ирина се вторачи в телефона. Налагаше се да звънне на Доставчика. Може би беше някъде в чужбина по работа, но тя едва ли можеше да се надява чак на такова нещо.

Предполагаше, че във всеки град има по един доставчик, човек, който можеше да набави всичко необходимо. Паспорти, коли, взривни вещества, отрова. Хората в клана Лусиан смятаха такива връзки за ценни. Доставчика беше един от най-добрите. Не се спираше пред нищо, можеше да набави всичко и не задаваше въпроси. Самата Ирина го беше използвала.

Какво ли щеше да поиска този път от него Изабел? Какво ли беше намислила?

Ирина заснова неспокойно из стаята. Беше загубила доверието на Изабел. Вече знаеше не целия план, а само части от него.

Прокара пръсти по хладните зелени камъчета на огърлицата. Обидите на Изабел я бяха плиснали като вълна. Не бяха жилещи.

Ирина пъхна огърлицата в джоба на черното си яке и затвори ципа. Никога не се разчувстваше. Никога. И все пак знаеше какво е това чувства. Да притежаваш нещо, до което се е докосвал любимият човек. Да го държиш до себе си.

Когато преди много години най-сетне беше събрала сили да почисти стаята на Николай, Ирина беше сгънала любимия му панталон и беше открила нещо в джоба. Нейният училищен медал за първо място на шампионата по овчарски скок. Медалът беше потъмнял, лентата му беше опърпана и избеляла. Но Николай го беше носил със себе си. Беше го докосвал всеки ден. Той му напомняше за майка му. Тя отсъстваше много често. Николай имаше нужда от нещо, което да го свързва с нея. А Ирина не бе подозирала.

Не бе подозирала.

Точно в този миг се беше прекършила. Беше притиснала до себе си панталона и се беше разридала. От мъка се беше разпищяла. Дойде на себе си бавно, но така и не стана същата. И досега си беше прекършена. Беше изгубила сина си.

Тя бръкна в другия джоб и докосна медала. Сега беше неин ред да носи нещо за спомен. Да докосва нещо, което е докосвал и синът й.

Ирина, налага се да се заемеш с онзи въпрос в Хелзинки.

Синът ми е болен. Сега не е подходящо да заминавам.

Ирина и досега помнеше пресекливия смях на Изабел.

Децата непрекъснато боледуват.

Не, по-сериозно е. Лекарят каза…

Не ме отегчавай с подробности. Свърши си работата. Билетите те чакат на летището.

И така, Ирина целуна сина си, целуна го по златните къдрици. Прошепна му, че няма да я има само два дни. Щеше да го гледа съседката Ана, която той обожаваше, Ана щеше да бди над него. Ирина щеше да му донесе всичко, каквото поиска.

Маймуна, отвърна Николай и тя се засмя.

Трябваше да се укрие. Никакво обаждане, никакви телефони, нищо. Затова не прочете все по-трескавите съобщения на Ана. Не вдигна и когато й позвъни лекарят. След два дни се прибра в Москва и научи, че деветгодишният й син е починал. Държеше с обнадеждена усмивка плюшената маймунка, когато Ана й каза през хлипове новината.

Сега Ирина се изправи. Навремето Изабел я беше принудила да направи нещо, за което тя щеше да съжалява до края на живота си. Нямаше да го допусне отново.