Георги Коновски
Идеалният свят (38)

37.

Бях доста уморен… Меко казано… Изключително тежък ден — каквито бяха станали всичките дни напоследък…

Имах усещането, че дори готвачите се обръщаха с питане към мен — как да нарежат картофките: по дължина или на ширина?

Всеки ме търсеше, всеки искаше моето мнение, моята дума, моето нареждане…

Един-единствен авторитет в Дома…

И се налагаше да обяснявам, че са професионалисти в своята област, че от мен ще чакат само основни насоки, а как да постигнат резултатите — те си знаят…

Но вярата в ЕДИНСТВЕНИЯ…

А в убежището вече бяхме над 500 души. Около 300 в Дома, останалите в Кралската пещера. Бях разделил хората си на отряди и отдели. Начело на всеки имаше поставен специалист — най-добрият в тая област. И, въпреки всичко, хората търсеха мен…

Ирония, бих казал, ако имах време да се присмея на себе си…

Така е — и към Бог се обръщат всякакви с молитвите си. За успех в мача, за добро представяне, за любов, за пари, за…

И на Бог се налага да види всеки случай поотделно…

Или просто да ги пренебрегва…

А най-лесното — да създаде система за обслужване — Църквата…

Където земни хора да предават неговата воля… Или каквото там рекат, че е…

Обаче, Бог беше нейде нависоко, в небесата…

А аз — сред спасените тук…

Разбрах защо великите управляващи са се криели от тълпата. Защо са ръководили отдалеч, зад паравана на властта, посредством видимите си слуги…

Портрет, някоя реч — по радиото или телевизията, минимум контакт с публиката. Пък и контактите все от рода на прегръщане на дете, ръкостискане с награден, снимка с изявени…

Толкова бях капнал от умора, че даже не ми се мислеше за тризначките Клеър…

А пък сетех ли се, че тази нощ ще трябва да проконтролирам преформатирането на трима новоспасени…

Влязох в големия кабинет. Състоеше се от приемна — фактически центърът на Дома, три стаи — за почивка, библиотека и личен кабинет, голяма баня…

Клеър бях освободил. Мисля, че те си бяха намерили любовни утешители — достатъчно млади хора подрастваха и хормонът ги гонеше дори към фаворитката на Бога…

Исках само да се изкъпя и да спя… Много да спя… Цели три часа имах пред себе си…

В кабинета ме очакваше Крейг…

— Дъглас? Защо съм ти пак? — казах недоволно. Сега ще има някакъв проблем, ще загубя половин час, докато го изслушам и дам разпорежданията…

И в този момент видях в ръката му оръжие…

Мозъкът ми се парализира…

Оръжие?

Носеха го стражите — и то само, когато са на пост. Оръжие тук, в дома, беше излишно. Преформатираните мозъци слагаха бариера пред помисли срещу мен. А спорове и кавги отдавна нямаше — хората бяха разбрали, че наказвам жестоко за подобни. И всеки нов клонинг беше се появил с бушони в душата — не можеше, просто не можеше да влиза в конфликт с друг подобен нему…

— Крейг?

Дъглас Крейг се усмихна и кимна:

— Да, аз съм, шефе… Аз… Ако разбираш какво ти казвам…

През главата ми преминаха порой мисли, докато една се закачи в съзнанието ми:

— Искаш да кажеш — не си преформатиран?

Дъглас ми кимна да седна (това — в Моя кабинет!):

— Разбра, значи… Така е — аз съм си. Оригиналният, неформатиран Дъглас Крейг…

— Как така? — гледах явно недоумяващо, дори объркано…

Крейг пак кимна да седна. Отпуснах се в креслото срещу голямото бюро. Той зае моето място и се облегна на огромната, царска облегалка…

— Бо-Ян, аз ти вярвах. Много ти вярвах. Смятах, че ще сме тандем — ти даваш средствата, аз идеите… Оказа се, че си ме използвал. Имах някои предубеждения, но го разбрах в последния момент. Не мога да отрека — хитър си. Да ме използваш до края, да ме преформатираш, а после моят нов вид да ти служи…

— Не, не… Разбери…

— Шефе, нека не губим време… От седем години ние те следим…

— Ние ли?

Крейг погледна към вратата на спалнята:

— Момчета…

Влязоха още двама Крейговци. Високи, слаби, с дълги руси коси, изпити лица, бледи…

Седнаха до входната врата и мълчаливо ме загледаха…

— Аз съм говорителят ни — каза зад бюрото Крейг — Впрочем, не сме само ние тримата. В момента аз съм водачът. Но е безразлично — нали сме едно. Който и да е — все аз съм…

Погледна ме и продължи:

— Когато каза, че няма да присъстваш на преформатирането, се позамислих. Много ти беше интересно, разговаряхме и ти доста неща планираше пред мен… А после изведнъж се оказа зает. И то с някаква среща, която — проверих — не беше нещо особено… Знаеш ли — предупреден значи въоръжен. Е, аз отдавна бях подготвил свой клонинг. Не знаеше? А защо трябва да знаеш всичко? И ето — този клонинг те посрещна. Той очакваше всичко от теб. Но беше готов на каквото и да е. Нали беше заради него? Защото всеки клонинг е част от мен и в едно сме аз…

Кимнах:

— Подценил съм те…

— Именно… Пожертвахме един от нас. И веднага го възстановихме. Сетне изградихме нова база — по коридор Е, в отклонение 8… Минавал си, но не си обърнал внимание — десет врати са там. Девет водят към агрегати и машини, едната е към нашия дом…

— Че колко сте?

— Не бих ти казал онзи ден, Бо-Ян… Днес — може. Всичко свърши. Да, хората тук ще те почитат, ще приемат на вяра всяко твое слово… Което ще им предаваме ние… От твое име…

— А аз?

Крейг се засмя:

— Знаеш ли — още се чудя. Възможно е да те държим като луксозен затворник… А може да ти издигнем паметник, дори да те сложим в мавзолей… сам разбираш — по-спокойни ще сме…

Другите двамата дори не се засмяха…

— И — какво решихте?