Георги Коновски
Идеалният свят (18)

17.

Задачата, която си поставяхме, беше лесна за формулиране, трудна за проследяване, възможна за изпълнение…

Облитане на Земята и създаване на мнение за състоянието й…

Ни повече, ни по-малко…

А полетът беше 36 часа… Маршрутът беше определен — директно по паралела. Без отклонения. За тях щяхме да мислим после…

Сега целите бяхме във внимание. Седяхме няколко човека в командния пункт. Както казах — аз и младият Гатлинг в креслата пред пулта, зад нас на преносими столове бяха Майер, Пенлоу и хората им…

На екрана се виждаше земята над нас. Само земята. Нито селища, нито дървета, нито дори трева…

Прах и пепел…

Помъчих се да различа детайли. Бих бил доволен да видя мъртви или поне останки на някакви същества. Не се забелязваха…

Изглежда някъде наблизо имаше поражения, та ракетата минаваше над сива пустош…

Дори огньове не бушуваха…

Картина, много далеч от показваното във фантастичните филми…

Потискащо, страшно…

Така стояхме над един час. После станах и казах:

— Аз отивам при другите. Ако има нещо — веднага ме извикайте. И — подгответе после дисковете, за да ги огледам внимателно…

Те щяха да останат още шест часа поне. После ги сменяха други дежурни. След тях трета смяна… И така — до завръщането на ракетата…

Отново по големия тунел, после с водния асансьор. Той беше малко чудо на строителната мисъл. Движеше се не с ток, а посредством силата на водата, така че дори да спре централата, начин за придвижване към долните етажи имаше…

В заседателната зала се бяха събрали няколко души. Мери и мъжът й, Кристин, Джонатан Рипли и Обадая Хънтър със съпругите си…

— Здравей, Бо-Ян — посрещна ме Руфус — Към ресторанта ли се запъти?

Погледнах го учудено, после се сетих, че отдавна мина времето за обяд, а аз не съм се сетил дори за храна. Пък и след напомнянето нещо не усещах глад. Прекалено напрегнато ми беше…

— А, вие сте се хранили вече?

Руфус се усмихна иронично:

— Някои все още се хранят. Като бебета — на течна храна са…

Учудването ми се увеличи, после се сетих:

— Грей и Бийвър?

— Плюс Хамилтън. Изглежда много се е уплашил. Дойде пийнал, а после остана в ресторанта заедно с тях…

Не се изненадах. Подобна катастрофа смазва бързо хората. Особено тези, които имат паянтови душевни основи и обръщат огромно внимание не на здравината на духа и съзнанието, а на фасадата…

Е, просто при тримата фасадата се лющеше. И се ронеше не само облицовката. Налагаше се да взема някои мерки…

— И сега — какво?

Руфус ме погледна:

— Как какво? Да правят каквото искат… Докато не пречат… Все пак, всички сме равноправни акционери. И те получават алкохол срещу внесените си пари…

Прав беше. Още в съвместния договор бяхме записали, че срещу инвестициите, спасилите се ще получават всичко в рамките на вложенията. А за един ден дори Гаргантюа не би изпил няколко десетки милиона…

За сервиращите им не се и сетих. Те бяха на служба, знаеха какъв е дългът им, не умееха да се оплакват…

Не ми беше приятно. През цялата си бизнес дейност, та дори като преподавател, се стремях да избегна конфликтите. Къде с шега, къде с ирония, къде с намеци, къде с оттегляне от възможния сблъсък…

А сега се налагаше да се хвърля в малката буря. Сам…

В ресторанта беше почти празно. И тихо…

Тримата седяха около масата в едно от сепаретата. Хамилтън беше забил глава в покривката, Грей и Бийвър се гледаха и мълчаха. Отстрани беше застинал сервитьорът-китаец…

— Аааа, авторът на хаоса… — каза Бийвър и ме погледна съвсем не топло — Видя ли какво става? Земята е изпепелена, живот няма, ние умираме бавничко…

— Умирате? Защо? — наивно се поинтересувах…

— Не се прави на глупак, Саркиз — изрева напористият Грей — Ти ни напъха в тая дупка, ти ни водиш към гадна смърт…

— Извинете, но аз съм член на акционерното дружество, както и вие. Заедно решихме, заедно се мъчим да оцелеем…

Обаче, в пияните глави се беше загнездило едно — има виновен… И аз бях пред тях…

Бийвър се надигна:

— Защо не каза, че ще стане така? Сега какво — да чакаме смъртта? От радиация, от глад, от жажда?

Погледнах го внимателно. Познат израз — след малко ще се втурне в бой. Дали ще бие или ще го бият, му е все тая. Нужно му е да разтовари нервите си…

— Мистър Бийвър, Дома е непроницаем за радиация. Вода и храна имаме достатъчно. След година най-много ще сме навън — лъжех спокойно аз — В момента разузнавателната ракета обикаля Земята и предава сведения за обстановката…

— Каква обстановка! — изрева той — Брат ми, племенниците ми, майка ми… Те са мъртви, Саркиз, мъртви са…

— Но, мистър Бийвър, вие имате дял в предприятието, можехте да ги вземете тук…

— Да, де… — презрително каза той по-тихо — Като че ли някой е предполагал какво ще стане… Да, платих тия милиони, но смятах, че е така — за всеки случай… А то…

И, без да повиши дори тон, замахна с дясната си ръка…

Тежък, опасан с три слоя сланина, отдавна зарязал фитнеса, той не успя дори да ме улучи…

Аз успях…

Масата се строши като на филм от стоварилото се отгоре й тяло. Хамилтън се търкулна на пода и продължи да спи, а Бийвър седна до него и заклати глава…

Погледнах Грей:

— Мистър Грей?

— А, не… Аз не участвам… — промърмори той и се наведе да вдигне падналия…

— Тан Юй, — обърнах се към сервитьора, който внезапно се беше озовал зад културната групичка и лекичко раздвижваше пръстите на ръцете си в очакване да ги употреби — помогни на мистър Грей и занесете мистър Бийвър в апартамента му. После вземи още някой и занесете мистър Хамилтън при семейството му…

Тан Юй се поклони мълчаливо…

За днес проблемът беше решен…

За днес…