Георги Коновски
Идеалният свят (20)

19.

Не бих казал за себе си, че съм глупав човек… Завършил съм философия, чета, мисля, имам и определени идеи. Основната от които е — да създам нов свят. Идеален. И затова се впуснах в сложната, многостепенна игра — трупане на пари най-напред. Няма начин днес нещо да стане без пари. Дори любовта зависи от тях…

Малко, много малко са тези жени, които биха приели колибката с любимия за рай… Да, де — биха се съгласили на колибка… В специалната зимна градина от няколко декара, с джакузи, басейн, копринени завивки, няколко слуги, френска или китайска кухня, модерен гардероб… И така нататък — да довърша казаното от Айнщайн, заедно с глупостта и Вселената, женските желания са безкрайни…

Не отчетох, че за нормалните хора спасяването от смъртта е ценност. И е благо, заслужаващо благодарност. Ако не вечна — то поне, докато е факт…

За богатите… За богатите спасението си беше нещо нормално. Те имат пари, те си плащат — значи трябва да оцелеят. И не толкова да оцелеят, колкото да получат оцеляването с бонус — непромяна на живота им…

Вярно, бях избрал интелигентни, дейни, инициативни люде. Повечето…

Които — с някои изключения — не бяха наследили парите си. И знаеха как трябва човек да се труди, за да има… Много да се труди. Целенасочено… Понасяйки всякакви удари — от хората и съдбата, че и от себе си…

Само забравих, че този период за повечето от тях беше минал. И на преден план е излязло желанието за застопоряване на живота…

Просто замръзването му в позиция „по мое желание“ …

А животът не спираше…

И човек трябваше да бъде като катерица, за да оцелее и се издига — бърз, планиращ, сменящ посоките, виждащ поне няколко скока напред…

Мъжете и жените с милиардите — добре…

Но бях забравил, че техните близки са самостоятелни хора. Неприличащи — в повечето случаи — на бащите и дедите си, на бабите и майките…

Обаче, искаха да живеят — при това по-добре от онези, благодарение на чиито труд и мисъл се бяха появили направо на тая позиция…

И, ако проблемите с Бийвър и Грей можеха да се предвидят, то проблемите с близките им…

Това бях пропуснал…

Но пък нямаше как да деля семейства, да връщам роднини на акционерите, да подбирам живущите в Дома…

Макар че можеше да променя някои неща…

И се залових точно за това…

Успоредно с останалата работа…

Която беше много… Много…

Направо казано — излъгах се и в това си предвиждане. Смятах, че най-трудно ще е поддържането и правилното функциониране на системите за живот в Дома. Оказа се, че това са технически въпроси.

А истинските…

Истинските се превръщаха в проблеми…

Но поред…

Тия неща си ги мислех, докато в кабинета си гледах кадрите от разузнавателната ракета. Майер ги донасяше почти веднага след получаването на излъчването, но аз исках да проследя всичко. И преборих любопитството, изчаках завръщането на ракетата. Тя кацна на малкия ракетодром до пещерата. Веднага след излитането й, петима служители излязоха, облечени в защитни скафандри, и разчистиха площадката. Ракетата кацна почти безшумно и леко. Имаше някои обгаряния и следи по нея, но това не предизвикваше проблеми. Работниците я забутаха до асансьора, свалиха я на долното ниво, където с нея се заеха специалистите по радиационна защита…

Ракетата беше обработена основно — докато уредите показаха нормално състояние. След което цялата апаратура беше извадена от нея, прибрана в специалната лаборатория, а самият корпус закаран в депото, в готовност за следващ полет…

Измерванията на радиационните специалисти показаха, че навън може да се излиза и в нормален защитен костюм — лек образец. Радиацията постепенно падаше. А и, изглежда, в региона не бяха падали големи ракети. Или поне близо до региона. Така че жертвите бяха повече от лъчевите поражения…

А жертви имаше…

Много…

Труповете никой не беше прибрал. Дори около площадката имаше десетина. Черни, сгърчени, изгубили човешки вид, страшни…

Нашите работници ги откараха на стотина метра и направиха там гробница от плочи и по-едри камъни. Повече нямаше какво да сторим…

Мъртви имаше по цялото трасе на полета. Живи…

Живи също се мяркаха…

Грозно извити тела, с видими отвратителни рани, люлеещи се при движение хора…

А малцина се движеха. Повечето просто лежаха и за жизнения им статус съдех по леките помръдвания или опитите да се изправят…

Не съм специалист, но явно и трите страни бяха използвали куп забранени оръжия. И не само ядрени…

От прегледа на диска — а аз го проучих набързо, за някакви си пет часа, макар записите да обхващаха 36 — разбрах едно. Човечеството умираше…

И не осъзнаваше това…

Някъде имаше и оцелели — забелязах в планините на Азия няколко разрушени, но с живи хора в тях, селища. Възможно е да имаше спасили се и в държавните скривалища — ония, които властта тайно беше изградила за себе си, обявявайки се за елит…

Елит, тласнал света към самоубийство…

И погрижил се за себе си…

Бъдещият идеален свят имаше къде да бъде изграден…

Но се бяха появили и враговете му…

Живи и силни…