Георги Коновски
Идеалният свят (26)

25.

Този път изпратихме кораба със специалистите по-спокойно. Избрах същия екипаж — бяха летели, видели, знаеха доста за маршрута…

Само един смених — оставих човек от охраната в Дома и тръгнах сам…

Нямаше риск…

И наистина — риск нямаше, но и нужда нямаше. Картината от камерите ни показваше черна, опустошена, изпепелена земя…

Отделни оазиси се забелязваха тук и там, но пък наоколо им не се виждаше жива душа…

На някои кадри зърнахме подозрителни фигури — като че от пещера надничаше човек, като че в морската вода имаше някого, като че самотен огън не беше остатък от конфликта, а запален от току-що избягали при звука на кораба хора…

Да, единици по всяка вероятност имаше… Добре, да речем — стотици или хиляди…

Но човечеството го нямаше…

Светът беше наш…

Мой…

Да кажа, че живеехме щастливо — лъжа ще е…

Добре — да, така беше…

Имахме осигурено убежище, имахме достатъчно място за нормален живот (но съжителите не бяха свикнали на такъв!), имахме всички условия, за които в ред бедни държави можеха само да мечтаят…

Зимната градина се превърна в своеобразен център на Дома. Сутрин доста хора се събираха там. Кой кога се събуждаше, кога закусваше — това си беше лична работа. В ресторантите и кафенетата се сервираше непрекъснато, имаше осигурена работна сила за постоянно дежурство…

Макар че във всеки апартамент бяхме монтирали огромни и по-малки телевизори, немалко от нас посещаваха киносеансите, устройвани от неуморимия Руфус. Той отначало дразнеше някои с афинитета си към филмовата класика и нежеланието да поднася на публиката в киносалона така обичаните безмислени филми от края на миналия век и началото на тоя. После публиката му започна да се вглежда в показваното, да се замисля, появиха се желания за повторение на някои класики — „Казабланка“, „Отнесени от вихъра“, „Треска за злато“, „Великият диктатор“…

А един ден, когато намерих малко време за отдих и отидох в луксозния салон, заварих там почти всички деца и младежи, потънали в историята на скитника и детето…

Тишина… И дори похлипвания — от момичетата, разбира се…

В специалния сектор се отглеждаха животните — за месо, яйца, мляко…

Крейг вършеше чудеса с клонирането, успяваше да осигури винаги прясно месо (веднъж, когато семейство Кристофърсен се сети за някога опитани далеч на изток овнешки шишове, Дъглас им донесе веднага овнешко месо. Кога е отгледал добичето, защо — хич не го попитах. А овнешките шишове бяха вкусни, впрочем, и сетне неведнъж ни бяха предлагани…), кухнята разполагаше и с всевъзможни плодове и зеленчуци…

Е, не беше Едем, но все пак…

И какво като не беше Раят? Човек преживява някак си дори в Ада. Пък ние бяхме в Дома…

Случваха се неприятности…

Например, голяма повреда в канализационната система на петия етаж. Започнала от апартамента на Хамилтън, заляло отсрещния — на Рипли. Наводнението — ако може евфемистично да нарека грозният и смърдящ поток — не проникна надолу. Едно, че бетоновите основи на всеки етаж бяха плътни (готови да спрат дори радиация в известни дози), второ — че веднага се намесиха нашите техници…

Наложи се да подменим обстановката в двата апартамента. Бях предвидил нещо такова и в зона Е имаше склад с резервно оборудване — мебели, апаратура, дори оръжие…

Но, все пак, това подейства като предупреждение и за известно време всички бяха много загрижени за състоянието на Дома. Понякога дори прекаляваха. Но никому не се искаше да оцелява в атмосфера на студ, мръсотия, миризми…

Навън беше много студено — истинска ядрена зима…

При нас — нормално топло, по желание на живущите. Всяка стая имаше термостат, температурата се регулираше по желание, а енергията беше достатъчно… От битова гледна точка животът ни беше нормален. Дори нещо повече…

От психологическа…

От психологическа се появяваха заплахи за спокойствието и реда, но постепенно и неотклонно аз с помощниците си решавах проблемите…

Докато един ден се успокоих — моят идеален свят като че беше реалност…

Засега — в Дома…