Георги Коновски
Идеалният свят (14)

13.

В течение на няколко часа пристигнаха всички акционери. Естествено, не бяхме в пълен състав — някои бяха тръгнали чак от Чикаго или Маями, други спешно довършваха важни дела…

Макар че…

Какви дела?

Но си е така — оптимисти сме ние, хората. Вечни оптимисти. Над главите ни се събират облаци, студените ветрове на конфронтацията се сгорещяват, огнена буря се задава…

А ние правим планове къде ще изкараме следващото лято…

Да, перспективното мислене е важно — казах ви за моето планиране. Но винаги най-важното е в план А. Останалите са резерви, подкрепа, възможности. План А е този, който трябва да бъде осъществен. После — или в най-добрия случай успоредно с него — са В, С и така нататък…

Пръснахме се по жилищата. Звукоизолацията беше отлична, но по тичащите из общите помещения деца, по веселбата в градината, по шумните (май прекалено демонстративно шумни!) разговори на акционерите се усещаше доброто настроение…

Ние бяхме на сигурно място!

Така мина денят. Често ми се обаждаха от охраната, че е пристигнал нов човек, с някои от тях се срещах и разговарях. Навън все още беше спокойно, макар че се задаваха признаците на войната…

Немалко учреждения бяха приключили работното си време отрано — „по независещи от тях обстоятелства“, както уведомявали в специални обяви на вратите. Пентагонът шумял като кошер — всички висши военни били или там, или с бърза крачка се отправяли към частите си. По кейовете останали самотни бойни кораби. Останалите заемали позиции според плановете. Над страната се носели ята самолети — все военни. А гражданските полети били силно ограничени…

Което предизвика нова тема за разговор — ще успее ли Притън да долети? И как ще се придвижи до Дома?

Привечер на мистър Грей му хрумна да спрем връзките с горния свят — да включим енергията от нашата централа, да насочим в тръбите вода от нашите източници. Както ми обясни — да сме изолирани от възможни външни въздействия…

Изслушах го мълчаливо, приех доводите му и веднага се обадих на Дъглас:

— Време е да започнем самостоятелен живот. Спри постъпващата вода, включи автономните кладенци. И смени постъплението на тока — изобщо, отрежи всичко външно…

— Сър, — учтиво каза той — но нали още на обяд го направих? Лично ми наредихте?

— Точно така! Така трябва да се действа… Давай!

И защо да обяснявам на Грей, че без него слънцето изгрява? Всичко е предвидено, планирано, по график затваряме Дома…

Нека смята, че е фактор… Още малко…

Бяхме нагласили светлината в Дома да отговаря на дневната. Бледа сутрин, после засилваща се, помътняваща привечер… А след 20 часа леко матови лампи създаваха небрежната атмосфера на пролетна вечер…

Точно в момента, когато поставените по общите помещения специални улични фенери засияха, отгоре ни информираха, че Мил Притън е дошъл. Асансьорът, с който слезе той, беше веднага обкръжен от акционерите…

— Мил… — възкликна Грей, който не можеше да пропусне възможността да изпъкне — Мил, къде се губиш? Какво става навън?

Пристън спря, оправи малкото си коса, преметната над черепа, погледна ни и каза:

— Всичко е наред, Ъптон, всичко е наред… Забавихме се, но ето — налице сме. А навън започва хаос. Мисля, че след час или най-много два, нещо ще стане. Ако не ни нападнат — хаосът ще оплете доста неща. Добре, че сме тук…

Забеляза ме:

— Мистър Саркиз, о, уважаеми мистър Саркиз! Вашата идея беше великолепна… И аз, както моето семейство, винаги ще сме ви благодарни…

Заобикаляйки групата посрещачи, Мил, жена му, синът, дъщеря му, както и големият син на Грей, който дойде с тях, ме обградиха, стискаха ми ръцете, младите дори наведоха глави в учтив полупоклон…

Което направи впечатление на акционерите…

И Грей ме загледа изненадан, дори с лек уплах…

А аз се смутих. Е, очаквах го, но… Просто нямаше нужда… В момента…

Както и да е, новодошлите отидоха да се настаняват…

Но само разположиха багажа си по нужните места. Тая нощ никой не заспа…

Дори децата — попритихнали, седнали пред компютърните екрани, си играеха кротко. Само от време на време поглеждаха нагоре…

И възрастните бяхме напрегнати…

Събрахме се в заседателната зала. Якият бетон в Дома беше обработен от изкусни дизайнери. Специално залата изглеждаше като облицована с италиански мрамор — тържествен, отразяващ плавно светлината на скритите лампи, придаващ леко ренесансов вид в цялата модерност на обстановката…

На сутринта семействата се срещнаха в голямата трапезария. Някои пожелаха да закусят в апартаментите си, но не бяха много. Повечето предпочетоха да се срещнат със себеподобни, да разменят някоя дума. Малко фалшиво бодри, с привидна свежест, но… Хора…

Така измина денят — може би най-дългият ден в живота ми…

Вечерта пак почти никой не заспа. А които имаха нерви да си легнат, скочиха на крака нейде след полунощ…

Дома се разлюля…