Георги Коновски
Идеалният свят (21)

20.

— Господа — каза Мери, без да изчака Грей да й даде думата. Грей я изгледа недоволно, но не посмя да се обади дори — Господа… И госпожо Лефлай… Мисля, че днес ще е изключително важен ден за нас. По-важен и от Първия ден…

Първи ден нарекохме деня, когато избухна войната. И мерехме времето по календара си от него. Сега беше десети ден и се бяхме събрали на поредното събрание на акционерите. Което трябваше да бъде информационно, но…

Но Мери не дочака Грей да обяви някакъв стандартен дневен ред. И взе думата — разтревожена и нападателна…

— Тук всички сме равни. Акционери. Но сред хората около нас има всякакви. И добри, и лоши, и законопослушни, и опитващи се да вземат в ръце властта над малката група…

Тя се обърна към Мил Притън:

— Знаете вече, Мил, какво стана снощи. Ако някой от останалите не е чул скандала — да повторя…

Всички бяхме разбрали за станалото в големия бар. И аз го чух, включих камерите в бара, проследих всичко до края. Когато дойдоха дежурните и ми донесоха диск със записа, приех го официално — нямаше нужда да знаят за паралелния наблюдателен център. Макар че не беше опасно — моите хора вече бяха само мои…

— Мил, синът ви беше пиян. Много пиян. До степен, че не се контролираше. И в това състояние каза доста неща, които лично мен ме разтревожиха. Не зная дали ви е известно, но…

— Знам — каза Мил, навел глава — И снощи чух, и онзи ден подразбрах нещичко. Казах на Грей, обаче…

— Не, не, не — опита се да стане Ъптон Грей, но под погледа на Мери бавно се смъкна обратно в креслото — Това са детинщини… Някакви детски избивания на комплекси…

Мери погледна към Бойл:

— Вие, мистър Бойл, какво ще кажете?

Бойл махна с ръка:

— Извинете, Мери, виновен съм. Чак сега разбрах някои неща. Може да е нелепо, може да е грешно, но… Тая сутрин поговорих с внука ми и… Съжалявам, но го набих…

Той погледна нейде над нас и повтори:

— Набих го… С пръст не съм го пипал — откакто се роди преди 20 години… Сега го набих… И дори сдържах дъщеря си, защото беше побесняла…

Грей мълчеше. Бийвър също. А имаше какво да кажат — зетят на Бийвър и синът на Грей също бяха вилнели снощи. И особено вторият…

А нещата бяха простички. На кораба зрееше бунт. Ние — възрастните, бяхме се организирали. Акционерно дружество, с разпределени позиции, равенство и взаимна обвързаност…

Налагаше се — разбирахме ситуацията, бяхме наясно, че това не е бизнес — няма как да прекараш съдружника и да заграбиш далаверата…

Принудени бяхме да сме честни… Относително честни…

И взаимнопомагащи си… Доколкото това отговаряше на интересите ни…

Младите хора бяха решили, че войната е премахнала всички граници и условности на миналото. Поради което пожелаха тук и веднага да вземат в ръце властта. Кой какъв ще е — не бяха се уточнявали. Но много желаеха да получат веднага това, което аз — а и другите — бяхме градили доста време, с изключителни усилия…

Просто смятаха, че е дошъл часът им…

Няма да се трудят, да се борят, да градят…

Имаха готов Дом…

Имаха обслужващ персонал…

Имаха възможност да отстранят старците, които им се пречкаха…

И предната вечер бяха започнали… Не, не преврат… А празненство по случай победата си…

Смятаха, че със замисъла нещата са станали реалност…

И някои се бяха понапили. Барманът отказал да им сервира — той имаше строга заповед за ограничаване употребата на алкохол, над бара имаше окачено и предупреждение, че се сервира не повече от 50 грама концентрат или 2 бири на човек…

Но зетят на Бийвър и внукът на Бойл бяха грабнали филипинеца и го хвърлили срещу огледалото. Парче от което срязало вратната му артерия…

След което изтрезнелите превратаджии тръгнали да търсят някакво оръжие…

Но такова в Дома нямаше…

Или поне нямаше на достъпно място…

Веднага Питър вдигнал целият взвод охрана и дори тези 20 обучени бойци видели зор, докато укротят бунтарите…

Най-вече, защото знаеха заповедта ми — със сила, но без поражения. Все пак, понасинили ги и ги затворили в малкото резервно помещение до агрегатната зала…

Между нас казано, така го наричахме всички, но го бях планирал именно като евентуален затвор…

И сега се налагаше да вземем строги мерки срещу всякакви опити за промяна на реда в Дома. Независимо дали преврат или налагане на религиозни догми…

Заседанието продължи няколко часа…

Накрая доведоха виновниците…

Оглеждах ги внимателно…

Трябваше да се вземат бързи мерки. Зетят на Бийвър, синовете на Притън и Грей гледаха все още мътно и нагло…

Внукът на Бойл направо ревеше — като малко дете. Добър знак… Но трябваше да взема мерки…

Оставихме Мери да говори. Тя ги наруга така, както надали навремето е ругала шофьорите от фирмата си. Завърши строго:

— И, ако смятате да променяте правилата според вашите моментни хрумвания, ако не желаете да се подчинявате на общите решения — изход има. Той е на най-горния етаж…

— Нима ще ни изхвърлите на смъртта? — погледна я нагло синът на Мил…

— Не, младежо, вие сами ще излезете. Ние просто ще ви отворим вратата и ще ви дадем възможност да си построите свой свят…

Мил мълчеше с наведена глава, Грей гледаше в тавана, останалите наблюдаваха реакцията на виновните…

— Ще видим… — опита се да демонстрира непукизъм зетят на Бийвър.

Кристин скочи, изтича до него и пъхна малкия си, но стегнат юмрук под носа му:

— Младежо, ако… Само ако… Разбираш ли ме? Да?

Онзи се опита да се дръпне назад, но силната жена го притисна до едно кресло и той се изви на дъга назад…

— Кристин, моля те… — каза едва чуто Бийвър…

— Какво ме молиш? Тук съм с цялото семейство. И няма да позволя близките ми, едва оцелели от смъртта навън, да бъдат заплашени от някакви си…

Кристин се обърна и отиде на мястото си…

— Разбрахте ли? — каза най-после Грей…

Изправените пред нас закимаха…

А аз се взирах в лицата им внимателно…

Ще има, доста работа ще има тия дни…