Георги Коновски
Идеалният свят (28)

27.

Предполагам — някои въпроси имате…

И даже зная какви са…

Най-напред — как така успявах да потуша за ден-два искрите на пожарите?

А отде намерих тризнаците, че и всички Клеър?

Поред, поред…

Да се върнем на онази вечер, когато с Дъглас обсъждахме някои неща от подготовката за спасяване на част от човечеството…

Седяхме на Зелената тераса и се любувахме на бавно падащия здрач. Филаделфия блестеше с всичките си светлини, море от танцуващи огънчета…

— Какво показват резултатите от психоформатирането на нашите подопечни? — попитах го тогава, а той отвърна:

— Сър, до седмица ще се заема с промените в човешкото съзнание. Сам ще извърша операцията — техниката е подготвена, обект има, условията съм довел до статус на сигурност и секретност…

Не го попитах върху кого ще е опитът. Хора на планетата много, почти всички излишни. Поне тоя да послужи на науката…

А ставаше дума за революционен метод във физиологията. По-специално — за промени в дейността на мозъка…

Казано направо — като от лаик за лаици, Крейг беше достигнал до необходимите резултати, позволяващи промяна на съзнанието на човека…

А аз бях вложил стотици милиони…

Целта си заслужаваше…

Да, исках да построя идеален свят…

Който с тогавашните хора не можеше да се постигне…

В никакъв случай!

За идеалния свят беше нужно идеално човечество. С една цел, с един морал, с един идеал…

А хората бяха различни…

Разбирам ви — и аз едно време смятах, че именно в това разнообразие е силата на човечеството. Високи, ниски, слаби, пълни, руси, чернокоси, червенокоси, плешиви, къдрави, с прави коси…

По какъвто и критерий да погледнеш — изключително разнообразие…

Макар че…

Приличаха си по едно — всеки искаше доброто за себе си. Понякога за близките. Много рядко за ближните. Изключително рядко за всички…

И всеки разбираше доброто по различен начин — власт, пари, дълъг живот, жени, алкохол, наркотици…

Е, как да се построи идеален свят, когато живущите в него не са идеални?

И как да се върви напред, когато всеки има своя посока?

Налагаше се, значи, да се преформатира мисленето на човечеството…

Но това не можеше да стане изведнъж… Нито за години… Мисля, че и векове не биха стигнали…

Поради което моят шанс беше във войната. Една война — намаляване на хората, създаване на идеален свят в малко общество, което постепенно ще се разраства и по пътя на развитието си ще формира поколенията…

Обаче, да се очаква това да стане по естествен път…

Затова изградих схемата на мислене…

Основен идеал — новият свят. Основен водач — аз, разбира се. Основни ценности — съзнание, че водачът е винаги прав, недемонстративно подчинение, самоотрицание в името на идеала и водача…

Нямаше как да се обяснява, да се внушава, да се възпитава…

На помощ дойде биологията…

Дъглас Крейг беше гений…

Той разработи системата, извърши ред опити — и създаде модели, и пробва върху живи същества (мисля, че ви споменах за кенгуруто), накрая извърши опити върху хора…

Седмица след разговора ни, той преформатира съзнанието на някакъв… Не зная какъв беше, видях само, че е бял. Седеше зад дебелото стъкло, помощникът на Дъглас разговаряше с него, аз и Крейг наблюдавахме реакциите през еднопосочното огледало и върху монитора отпреде ни…

Човекът бавно обясняваше:

— Ние, чернокожите, сме висша раса. Защото тъмното е проявление на слънцето, на вековното въздействие на огъня върху кожата и през нея върху мозъка…

— Но кожата ви е бяла…

— Мисля, че имате проблем със зрението. Това бяло ли е? — и той вдигна ръка — Мисля дори, че това е прекрасен антрацитен цвят — погали голата си глава — Вижте черните къдрици, вижте тъмната брада — посочи обръснатото си лице…

Дъглас ме погледна:

— Сър, аз ви докладвах. В съзнанието му е форматирано всичко това, което говори. Смята се…

— Да, да — махнах аз — Обстоен и великолепен доклад си направил…

Човекът взе острия нож от масата. Трепнах. Знаех за подготвения опит, но в реалността изглеждаше… Страшно…

— Аз съм безсмъртен — каза той…

И заби ножа в гърдите си…

Остана прав. Ножът стърчеше, кръвта се промъкваше през кожата покрай потъмнялото острие, но той не падаше…

— Виждате ли? Не мога да умра…

— Съзнанието му го държи — каза Дъглас, неоткъсващ поглед от ставащото зад стъклото — Да видим…

Човекът се олюля и падна…

— …колко ще издържи — довърши той…

Помълчахме няколко секунди…

— Сър, готов е следващият опит. Тази вечер…

— Дъглас, — казах му — Знаеш, че ти имам пълно доверие. Няма как да присъствам на операцията, ще дойда след два дни, да прослушам следващата беседа. Него също ли ще обявиш за безсмъртен?

— Да, сър… Някак си… предоставям им правото да се премахнат сами. Те повече не са ни нужни, защо да се занимаваме с тях, а и с последиците им…

Потупах го по рамото:

— Правилно…

— А в сряда ще бъде третата операция. Засега ги провеждам сам. Подготвяме обекта, после екипът излиза, аз сам включвам апаратурата…

— Виж, това е интересно — казах аз — Интересно… Хайде, ако имаш време във вторник да ми покажеш как се действа с тая апаратура. Така — като за обща култура…

— Разбира се, сър, разбира се…

— Почакай, май във вторник имам плътна заетост през деня. Пък и наистина — интересно е, но не е чак толкова важно. Нали ти знаеш нещата…

— Да, разбира се, сър…

Погледнах в органайзера си…

— Извинявай, Дъглас, май нещо съм се объркал. В сряда съм зает цял ден. Значи — ще дойда във вторник, а ти ще ми разкажеш как се извършва операцията… Така — накратко, набързо… Няма аз да оперирам, я…