Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Time Machine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com

Със съдействието на Пеньо Бобев

 

 

Издание:

Хърбърт Уелс. Машината на времето

Романи

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №58

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Людмила Стоянова

Преведоха от английски: Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Ани Иванова

Английска, I издание

Дадена за набор на 29.III.1984 г. Подписана за печат на 13.IX.1984 г.

Излязла от печат месец септември 1984 г. Формат 32/70×100. Изд, №1769. Цена 2 лв.

Печ. коли 19,50. Изд. коли 12,63. УИК 12,21

Страници: 312. ЕКП 95366 23431 5657–66–84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820-31

© Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова, преводачи, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

c/o Jusautor, Sofia

 

H. G. Wells. The Time Machine

© Jancer Books Inc. 1970.

H. G. Wells. The Island of dr Moraus

© Berkley Edition, 1979

История

  1. — Корекция
  2. — Отделяне на предговора като самостоятелен текст (№ 20063)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Машината на времето от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Машината на времето
The Time Machine
Първото издание на Машината на времето
Първото издание на Машината на времето
АвторХърбърт Уелс
Създаване1895 г.
Великобритания
Първо издание1895 г.
Обединеното кралство
Оригинален езиканглийски
Жанрпътуване във времето
антиутопия
Видроман

Издателство в България„Георги Бакалов“, Варна (1984)*
ПреводачЮлия Бучкова – Малеева
ISBNISBN 431-5657–66–84
НачалоThe Time Traveller (for so it will be convenient to speak of him) was expounding a recondite matter to us.
КрайAnd I have by me, for my comfort, two strange white flowers—shrivelled now, and brown and flat and brittle—to witness that even when mind and strength had gone, gratitude and a mutual tenderness still lived on in the heart of man.

бележки
Машината на времето в Общомедия

Машината на времето (на английски: The Time Machine) е първият научнофантастичен роман на Хърбърт Уелс, издаден през 1895 г.

Историята представя идеята за пътуване във времето с помощта на превозно средство, позволяващо на водача си да пътува целенасочено и избирателно. Едновременно с това авторът разсъждава за социалните взаимоотношения в едно общество отдалечено напред във времето. Художественият герой се сблъсква с обществените порядки на една деградирала човешка цивилизация, условно разделена на две неразделни части – примитивни работници (морлоки) и изнежени консуматори (елои).

По-късно по книгата са направени два филма.

Сюжет

Пътникът във времето представя пред няколко джентълмени, сред които и разказвача на историята, идеята, че човек може да пътува във времето с помощта на специално устройство – Машина на времето.[1] Понеже посетителите на учения изпитват недоверие към новопредставената теория, след осем дни (четвъртък), те отново гостуват на Пътника, вечерта. Той закъснява за срещата и идва с окаян вид, който разтревожва гостите. Новопристигналият обещава да разкрие всичките си преживелица през изминалите осем дни.[2]

Ученият от миналия четвъртък до настоящия, сутринта, довършва своята Машина на времето. Когато изобретението е готова, Пътникът във времето се качва в устройството и се пренася напред във времето. Увлечен в пътуването, той се озовава в 802 701 г., в долина близо до р. Темза. Посрещнат е от елои,[3] които отвеждат госта в огромна сграда, където устройват пищна трапеза от плодове.

Погълнат от обкръжаващия го свят, човекът от миналото забравя за Машина на времето[4] и когато се връща при нея вечерта, тя е изчезнала безследно. Пътникът във времето е принуден да остане и да са слее в средата на елоите. Сприятелява се с една жена от расата, която спасява от удавяне, наречена Уийна. Тя подарява на своя приятел необикновени цветя.

Междувременно пътникът не се отказва от задачата да намери своето изгубено изобретение. Открива, че то е откраднато от подземните същества морлоките.[5] Въпреки отвращението и страха, който чувства към тях, той се спуска по един кладенец и попада в огромна подземна зала, в която тегне непрогледен мрак и се носи миризмата на човешка кръв. Група морлоки го обграждат и се опитват да го ръзкъсат. Мъжът едва се измъква от ръцете им с помощта на клечки кибрит.[6]

На горния свят Пътникът във времето забелязва, че нощта става все по-тъмна, което ще улесни морлоките да нападнат елоите.[7] Той и Уийна се укриват в един дворец от зелен мрамор и порцелан, който преди е представлявал музей. Пътникът открива в останките няколко приспособления, с чиято помощ може да се защити от подземните същества, както и да отвори бронзовите врати под статуята на сфинкса, където предполага че е скрита Машината на времето.[8]

На сутринта двамата излизат от разрушения музей и тръгват към белия сфинкс. Пренощуват в една гора, където запалват огън, за да държат далеч морлоките. Огънят се разпространява и в пламъците му загиват няколко подземни същества, които се опитват да разкъсат Пътника във времето и неговата спътничка. Уийна загива в схватката.[9]

Оцелелият мъж успява да се добере до статуята. Бронзовите врати под него са отворени и зад тях стои Машината на времето. Пътникът се насочва към устройството и попада в капана на няколко морлоки. Успява да задейства лоста и машината потегля напред във времето, откъсвайки го от ръцете на хищните същества.[10]

Пътникът спира в няколко отрязъка от времето, като наблюдава постепенното загиване на планетата Земя.[11] Уморен от отчайващата гледка, той се връща в своето време.

Джентълмените не могат да повярват в невероятната история. Ученият обаче не се опитва и да ги убеди, въпреки че е запазил чудноватите цветя, подарени му от Уийна.[12] В следващите дни ученият изчезва безследно, видян последно от разказвача на историята.[13]

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

Име Оригинално име Персонаж Описание
Пътникът във времето The Time Traveller Протагонист Високоинтелигентен учен и джентълмен, живеещ в Ричмънд, Лондон. Искрен е с хората. Притежава едра глава и бледо лице, което при възбуда почервенява.
Морлоки Morlock Антагонисти Еволюирала човешка раса – маймуноподобни човекоядци, живеещи под земята. Кожата им е бледа, очите светещи, приспособили се към мрака. Страхуват се от огъня и светлината.
Елои Eloi Групов персонаж (от страната на протагониста) Еволюирала човешка раса – ангелоподобни същества, които са слабообразовани, наивни и лесно губят интерес. Ниски на ръст, обличат се шарено и ядат само плодове и зеленчуци. Страхуват се от нощта и кладенците, от които излизат Морлоките.
Уийна Weena Поддържащ персонаж (от страната на протагониста) Елоит от женски пол. След като ѝ спасява живота, става приятелка (предполагаемо любовница) на Пътникът във времето. Крайно привързана към главния персонаж. Поведението ѝ е инфантилно, подобно на расата ѝ.
Разказвач, Филби, Психолог, Млад мъж, Медик, Редактор (Бланк), Журналист (Даш), Тих човек (Чоуз) Story Teller, Filby, Psychologist, Young man, Medic, Editor (Blank), Jurnalist (Dash), Quite Man (Chouse) Групов персонаж – епизодичен (от страната на протагониста) Първите трима редовни посетители на Пътникът във времето, а останалите просто гости. Пред първите пет Пътникът за първи път развива представя теорията си за пътуване във времето. Недоверчиви към учения и скептични към теорията.

Елементи от книгата

Пътуване във времето

Пътникът във времето отначало дава пример с всяко действително тяло, което има четири измерения – дължина, ширина, височина и... време. Първите три измерения наричаме три равнини на Пространството, а четвъртото – времето – то е абстрактно и съществува само в нашето съзнание; не му се обръща достатъчно внимание. Пътникът обаче твърди, че между времето и всяко от трите измерения на Пространството няма особена разлика. Оттук той си задава въпроса: защо не може да се движим във времето както се движим в другите пространства (по това време е известен аеростатът)? Пътникът във времето казва, че е грешка твърдението, че не може да се излезе от настоящия момент. Нашето мислено съществуване е нематериално, то няма измерения, движим се напред във времето с равномерна скорост – от люлка до гроб – и назад чрез спомените. Нямаме възможност да се задържим в даден момент така като човека в миналото не е бил способен да се задържи футове над земята. За тази цел Пътникът изобретява машината на времето.

Машината на времето се движи във всяка посока на Пространството и Времето в зависимост от решенията на нейния водач. Пътникът във времето отначало представя малък модел на същинската машина, който представлява механизъм, не по-малък от будилник, чиято изящна изработка е отнела две години от живота на пътника. Моделът има причудлив вид – проблясваща метална конструкция, по която личи слонова кост и няколко прозрачни кристала. Открояват се особено малки частица – лостовете, чрез които механизма се придвижва в бъдещето или миналото. Има и седалка предназначена за водача.

По-нататък в историята Пътникът във времето усъвършенства своята същинска Машина на времето. Тя е изградена от слонова кост, метал и кристал. Перилата ѝ са от месинг, пръчките от никел и слонова кост, а оста от кристал. Два лоста за тръгване и спиране задвижват механизма на устройството. Скоростта се отчита от миниатюрни стрелки по уред. При първото изпробване на Машината на времето Ученият определя пътуването във времето като пропадане в някаква бездна с кошмарно чувство за неизбежен сблъсък. Пространството около машината постепенно се променя в съгласие със скоростта; в началото то се замъглява, преминава в прозрачно и накрая е съвсем неясно. Докато Машината на времето се движи с висока скорост няма риск да попадне в някаква материя, но при спирането има опасност атомите на Пътника да влязат в такъв тесен контакт със срещната преграда, че да настъпило химична реакция, дори неочакван взрив.

Бъдещето според романа

Действието в книгата се развива през 802 701 г., когато човечеството, след дълги борби с Природата, накрая е навлязло в така жадуваната епоха на покой и бездействие. В света вече няма болести, войни и бедствия. На мястото на Лондон се простира прекрасна градина и макар неподдържана, тя дава изобилие от непознати и прекрасни цветя. Наоколо виреят нови сортове плодове, по-големи и вкусни от обикновеното. Сред разнообразната зеленина се простират огромни сгради с масивни колони, построени от мрамор, бронз и алуминий, украсени с изкусни дърворезби. Други, по нови здания, са дворцови постройки от зелен мрамор с ориенталски декорации. Вътрешната част на по-старите жилищата се състоят от просторни трапезарии и спални помещения. В същото време зданията са занемарени, покрити с прах, изпочупени прозорци и разпокъсани завеси.

Сред райската градина се откроява причудлива бяла статуя на сфинкс, носеща белезите от многото години, вдигнала широко крилете. Монумента е изработен от мрамор, седящ върху бронзов пиедестал. Из поляната се срещат и няколко кръгли безводни кладенци, направени също от бронз и покрити с малък купол. По стените във вътрешната им част са разположени множество метални стъпала и дръжки, които се губят в големите дълбини на шахтата.

Елои

Човечеството се е разделило на две раси: „елои“ и „морлоки“. Елоите са бъдещата аристократична прослойка, облагодетелствана в миналото, и сега потънала в тотално бездействие; не отглеждат култури, нямат противоречия помежду си и не извършват никаква производителна дейност. Живеят в някаква форма на комунален строй. Умът и мисълта им е закърнял и са достигнали до едно инфантилно ниво на поведение. Губят лесно интерес и трудно схващат нещата. Мудни, неспособни да действат в напрегнати ситуации.

Елоите са почти еднакви помежду си. Ниски на ръст с бледа изнежена кожа, която лесно поруменява. Косите им са светли и къдрави, нямат окосмяване по тялото. Трудно се различават по полово отношение. Носят цветни туники от мек плат, препасани на кръста с кожен колан. Обикновено ходят боси. Консумират само плодове. Общуват между тях става на непознат за миналото език, определян като нежен и плавен.

Морлоки

Тяхна противоположност са морлоките – наследници на работническата класа, която в продължение на хиляди години слугува на аристократичната прослойка. Постепенно пропастта между двете класи се увеличава. Накрая работниците, заровена в мини под земята, губи връзка с Горния свят и заживява в така наречения Подземен свят. От липсата на светлина кожата им става мръснобяла, а очите, големи, сивочервени и без клепачи, привикват към мрака и светят на тъмно. Най-големият страх на морлоките е светлината. Непрекъснатата работа, развила се вече като инстинкт, изгърбва фигурите им и те придобиват маймуноподобен вид. Занемаряват до крайност външния си вид, подчертано от дългите им до кръста лененоруси коси.

Подземната раса се храни предимно с човешко месо – елоите, които са тяхна плячка през нощта. Затова горните хора изпитват панически страх от тъмнината, кладенците, както и от бронзовата врата под сфинкса.

Морлоките обитават Подземния свят, състоящ се от система от тунели и огромни зали. Вътре в пещерите им са разположени шумни машини, поддържащи течението в шахтите. Връзката с Горния свят морлоките правят чрез дълбоките кладенци, от които излизат през нощта.

Библиография

Източници

  1. Машината на времето Едно, стр. 13-24
  2. Машината на времето Две, стр. 25-32
  3. Машината на времето Три, стр. 33-40
  4. Машината на времето Четири, стр. 41-54
  5. Машината на времето Пет, стр. 55-77
  6. Машината на времето Шест, стр. 78-85
  7. Машината на времето Седем, стр. 86-94
  8. Машината на времето Осем, стр. 95-103
  9. Машината на времето Девет, стр. 104-112
  10. Машината на времето Девет, стр. 113-117
  11. Машината на времето Единадесет, стр. 118-124
  12. Машината на времето Дванадесет, стр. 125-131
  13. Машината на времето Епилог, стр. 132-133

Вижте също

Седем

Вече действително бях по-зле от преди. До този момент, като не смятам нощта на безмерни терзания по изгубената Машина на времето, бях усещал крепяща надежда, че в края на краищата ще избягам, ала новите ми разкрития разколебаха напълно тази надежда. До този момент бях смятал, че ме спират единствено детинската наивност на тези малки хора и някакви незнайни сили, които бих преодолял, стига само да ги разбера, но към гнусния вид на Морлоките сега се прибавяше нещо съвършено ново — нечовешко и зло. Инстинктивно ги презирах. Преди се бях чувствувал като човек, който е попаднал в капан, интересуваше ме само как да се измъкна от него. Сега се чувствувах като звяр в клетка, чийто враг скоро ще застане пред него.

Врагът, от когото се страхувах, може да ви се стори странен. Това беше мракът при новолунието. Уийна ми го бе внушила с някакви отначало неразбираеми намеци за Тъмните нощи. Сега вече не ми беше трудно да се сетя какво означават Тъмните нощи. Луната изтъняваше: всяка нощ интервалът от мрак ставаше по-голям. Вече разбирах поне донякъде кои бяха причините за страха на малките хора от Горния свят от тъмното. В главата ми витаеха неясни мисли за нечистите дела, които Морлоките биха могли да вършат при новолуние. Бях почти уверен, че втората ми хипотеза е напълно погрешна. Навремето хората от Горния свят навярно са били облагодетелствуваните аристократи, а Морлоките — техни безпрекословни слуги, но това отдавна бе минало. Двата вида, появили се в резултат на еволюцията на човека, се носеха неудържимо надолу или вече бяха стигнали до един съвсем нов вид взаимоотношения. Елоите, също като някои кралски династии, се бяха изродили до красива безсмисленост. По мълчаливо споразумение те все още притежаваха земята, тъй като Морлоките, обитатели на подземията от неизброими поколения наред, най-накрая бяха почнали да се отвращават от сгряната от светлина повърхност. Допусках, че Морлоките произвеждаха облеклата им и задоволяваха обичайните им нужди просто заради оцелелия навик да прислужват. Правеха го също както конят потрепва с копито или както човек изпитва удоволствие да убива животни заради самия спорт: защото далечните и отдавна отживели нужди са оставили своя отпечатък върху организмите. Очевидно обаче старият ред отчасти се беше обърнал. Немезисът на нежните едва-едва лазеше. Преди векове, хиляди поколения назад, човекът бе изтикал себеподобния си брат вън от спокойствието и слънцето. Сега този брат се връщаше — променен! Елоите бяха започнали отново да учат един стар урок. Те отново се запознаваха със страха. Внезапно ми дойде наум споменът за месото, което бях видял в Долния свят. Странно как се носеше той в паметта ми: не раздвижен от потока на размишленията ми, а идещ почти като въпрос отвън. Опитах да си спомня формата му. Не зная защо, имах чувството за нещо познато, но в момента не можех да кажа точно какво.

Все пак, колкото и безпомощни да бяха малките хора във властта на своя загадъчен Страх, аз бях устроен по-различно. Аз идех от нашия век, тази зряла фаза на човешката раса, когато Страхът не парализира, а загадките не всяват ужас. Аз поне можех да се защитя. Без да се бавя, реших да си измайсторя някакво оръжие и да намеря скривалище, където да спя. С такова убежище можех да застана лице в лице с този непознат свят поне с част от самочувствието, което бях загубил, когато разбрах за какви чудовища съм бил достъпен нощи наред. Почувствувах, че никога отново няма да мога да заспя, докато леглото ми не бъде обезопасено. А помислех ли си как вече са ме изучили, тръпки ме побиваха.

Цял следобед бродих по долината на Темза, но не намерих нищо, което да ми се струва непристъпно. Съдейки по кладенците, всички сгради и дървета изглеждаха съвсем лесни за пъргави катерачи като Морлоките. В паметта ми отново изникнаха високите кули на Двореца от зелен порцелан и огледалният блясък на стените, а привечер, вдигайки Уийна като дете на раменете си, аз се изкачих по хълма на югозапад. По моя преценка разстоянието възлизаше на седем-осем мили, но сигурно е било към осемнайсет. Бях видял за пръв път това място през един влажен следобед, когато разстоянията са измамно смалени. Освен това токът на едната ми обувка се клатеше и през подметката усещах пиронче — бяха чифт удобни стари обувки, които носех у дома, — затова накуцвах. Отдавна вече слънцето беше превалило, когато в далечината забелязахме Двореца, черен силует на фона на бледожълтото небе.

Когато я вдигнах на ръце, Уийна се зарадва извънмерно, но след известно време ме помоли да я пусна и затича край мен, приклякайки от време на време да откъсне по някое цвете, което закичваше в предните ми джобове. Тези джобове винаги озадачаваха Уийна, ала накрая тя реши, че представляват някаква чудновата ваза за цветя. Тя поне ги използваше за тази цел. А, спомних си! Когато си сменях сакото, намерих…

Пътникът във времето спря, пъхна ръка в джоба си и без да продума, остави на масата две повехнали цветя, доста подобни на възедри бели слезки. После поднови разказа си.

— Когато смълчаната вечер се спусна над света, ние продължихме по хълмистото било към Уимбълдън, но Уийна се измори и поиска да се върнем в сивокаменния дом. Аз обаче посочих в далечината кулите на Зеления дворец и я склоних да разбере, че там ще потърсим подслон от нейния Страх. Нали можете да си представите как привечер всичко стихва? Дори ветрецът замира сред дървесата. Този вечерен покой за мен винаги излъчва някаква надежда. Небето беше ясно, недостижимо и пусто, с изключение на две-три хоризонтални ивици ниско над залеза. И така тази нощ надеждата се обагри с цвета на моя страх. В притъмняващото спокойствие сетивата ми сякаш се изостриха извънмерно. Въобразявах си, че земята под нозете ми е куха: почти виждах през нея Морлоките да шават насам-натам върху мравуняка и да чакат мрака. Бях развълнуван и си представях как са приели моето нахлуване в бърлогата им като призив за война. А те защо ми бяха отвлекли Машината на времето?

Продължихме пътя си в тишината, а здрачът все повече се сгъстяваше, за да се превърне след малко в нощ.

Прозирната синева в далечината избледня и една след друга започнаха да се появяват звезди. Земята изгуби очертания и дърветата почерняха. Уийна бе обхваната от страховете си и изтощението. Поех я на ръце, заговорих й и я притиснах до себе си. Когато тъмнината се сгъсти, тя обви шията ми с ръце и като затвори очи, сгуши лице в рамото ми. Спуснахме се по дълъг полегат склон към долината и в тъмното едва не нагазих в някакъв поток. Преджапах го и се отправих към отсрещната страна на долината, покрай ред заспали къщи и някаква статуя — фавн или друга подобна фигура без глава. И тук растяха акации. До този момент не бях видял нито един Морлок, но беше още началото на нощта, по-тъмните часове, преди да изгрее тъй скъпата луна, тепърва предстояха.

От гребена на следващото възвишение съгледах гъста гора, която се простираше надлъж и нашир пред нас. Поспрях. Не виждах края й нито наляво, нито надясно. Усещах умора — краката ме боляха особено силно — и като спуснах внимателно Уийна от рамото си, приседнах на тревата. Зеленият дворец вече не се виждаше и аз започнах да се съмнявам в посоката. Напрегнато се взрях в гъстата гора и се замислих какво ли крие тя. Под тази плътна плетеница от клони щяхме да бъдем извън сиянието на звездите. Дори никаква друга опасност да не се спотайваше там, опасност, за каквато възпирах простора на въображението си, щеше да има все пак коренища, в които да се препъваме, и дънери, в които да се удряме.

Вълненията от изминалия ден бяха изтощили и мен, затова реших да не предприемам нищо и да прекарам нощта на открития хълм.

Уийна, както открих с радост, дълбоко спеше. Внимателно я завих със сакото си и седнах до нея да чакам изгрева на луната. Хълмистият склон бе притихнал и пуст, ала откъм почернялата гора от време на време помръдваше нещо живо. Нощта беше ясна и над мен грееха звездите. В тяхното блещукане имаше някакво приятелско успокоение, на небето обаче не се виждаше нито едно от познатите съзвездия: онова бавно движение, което е незабележимо през стотиците човешки животи, отдавна ги бе пренаредило в непознати групички. Млечният път, както ми се стори, беше същият нявгашен поток от звезден прах. На юг, както преценявах, грееше ярка червена звезда, която бе нова за мен; беше по-великолепна дори от нашия зелен Сириус. А сред всички тези искрящи светли точици грееше кротко и равномерно една ярка планета, подобно лицето на стар приятел.

Загледан тъй в звездите, изведнъж тревогите ми и всички тегоби на земния живот ми се сториха нищожни. Замислих се колко неизмеримо далечни бяха те и колко бавно и неизбежно се рееха от неизвестното минало към неизвестното бъдеще. Замислих се за могъщия въртелив цикъл, описван от земния полюс. През всички тези години, които бях прекосил, той се бе превъртал безшумно само четирийсет пъти. И за тези превъртания бяха престанали да съществуват цялата дейност, всички традиции, сложни организации, народите, езиците, литературите, стремежите, дори паметта на Човека, какъвто го познавах аз. Вместо това тук се бяха настанили тези крехки създания, забравили своите прадеди, и ония бели същества, от които бях избягал в погнуса. И тогава си помислих за Великия страх, който съществува между двата вида, и за първи път, внезапно потръпвайки, у мен изплува ясната мисъл за месото, което бях видял там долу. Потресаващо! Погледнах малката Уийна, която спеше до мен, лицето й, бяло като звезда под звездите, и тутакси отхвърлих тази мисъл.

През тази дълга нощ отбягвах да се сещам за Морлоките, доколкото можех, и за да се разсея, правех опити да намирам знаците на отколешните съзвездия в новия хаос. Небето беше все така ясно, с изключение на един мъгляв облак. На моменти без съмнение съм задремвал. Трудно ми беше вече да бодърствувам, а на изток небето бе започнало да изтънява като отражението на някакъв безцветен огън и луната се появи, тънка, островърха и бяла. Скоро след това настъпи и зората, която я обгърна и заля, отначало бледа, а сетне все по-розова и топла. Нито един Морлок не ни доближи. Вярно, че на хълма тази нощ не бях забелязал жива душа. И предоверен на новия ден, стори ми се, че всички мои страхове са лишени от разум. Изправих се и видях, че изкълченият ми глезен се е подул, а петата ме боли, затова отново седнах, свалих си обувките и ги захвърлих.

Събудих Уийна и се отправихме към гората, вече зелена и прохладна, а не черна и заплашителна. Намерихме дребни плодове, колкото да залъжем глада си. Скоро намерихме и по-вкусни зрънца, разсмяхме се и затанцувахме на слънцето, сякаш в природата нямаше нищо подобно на нощ. И тогава отново се сетих за месото, което бях видял. Вече бях съвсем сигурен от какво беше и сърцето ми се изпълни със съжаление за това последно, попресъхнало ручейче, останало от мощния поток на човечеството. Очевидно много отдавна, в един момент на човешкото разложение, храната на Морлоките рязко намаляла. Възможно е да са започнали да ядат плъхове и подобни гадини. Днес човек съвсем не е тъй придирчив и капризен по отношение на храната си, както е бил преди — много по-малко от маймуните например. Предразсъдъците му относно човешкото месо едва ли се дължат на някакъв дълбок инстинкт. И така тези нечовешки синове на човека…! Опитах да разгледам този факт от научна гледна точка. В края на краищата те са по-далеч от човека и съвсем не приличат на него така, както нашите канибалоподобни прадеди отпреди три-четири хиляди години. При това разумът, за който това положение на нещата би било изтезание, беше изчезнал. За какво тогава се тревожа? Тези Елои са обикновен добитък за угояване, който мравоподобните Морлоки вардят и дебнат — а навярно се грижат и за отглеждането им. А тук Уийна си танцува!

Опитах да се спася от ужаса, който бе започнал да ме обзема, и погледнах на всичко това като на едно жестоко наказание за човешкия егоизъм. Човек е бил доволен да живее леко и охолно за сметка на труда на своите събратя, приемайки нуждата като извинение и призив, а след известно време нуждата наистина дошла при него. Опитах дори като Карлайл да презра тази нещастна загниваща аристокрация. Ала такова отношение беше невъзможно. Колкото и бездънна да беше умствената им деградация, Елоите бяха запазили прекалено много човешката си форма, за да не предизвикат у мен съжаление и да не ме накарат по неволя да стана техен събрат в деградацията и страха им.

В този момент още не знаех как да постъпя.. Преди всичко трябваше да си намеря сигурно място за пренощуване и да си измайсторя метално или каменно оръжие. Това беше най-належащата ми задача. Освен това имах надеждата да се сдобия с някакво средство за палене на огън, за да имам подръка факел, защото нищо друго не беше според мен по-сигурно срещу Морлоките. Щеше ми се също да измисля и уред, с който да разбия бронзовите врати под белия сфинкс. Хрумна ми мисълта за стенолом. Бях убеден, че ако успея да вляза през тези двери и пренеса разпаления факел пред себе си, ще намеря Машината на времето и ще избягам. Не можех да си представя, че Морлоките са чак толкова силни, та да я отнесат много далеч. Решил бях да взема Уийна със себе си в нашата епоха. И докато тези мисли се въртяха в главата ми, продължих да вървя към сградата, която въображението ми беше определило за наше убежище.