Хърбърт Уелс
Машината на времето (5)

Пет

Седях и размишлявах върху този безусловен триумф на човека, когато пълната луна, жълта и издута, се показа иззад преливащото сребристо сияние на североизток. Ярките фигури там долу престанаха да се движат, безшумно прелетя бухал, а аз потръпнах от хладината на нощта. Реших да се спусна по пътя и да потърся къде да спя.

Опитах да намеря позната сграда. Погледът ми попадна на фигурата на белия сфинкс върху бронзовия пиедестал, която сега, когато изгряващата луна бе станала по-ярка, напълно се открои. Пред него видях и сребърната бреза. Там бяха и преплетените рододендрони, черни на бледата светлина, там беше и малката поляна. Погледнах пак поляната. Самодоволството ми се смрази от страшно съмнение. „Не — казах си уверено, — това не е същата поляна.“

Беше обаче същата поляна. Защото бялото, прокажено лице на сфинкса бе обърнато към нея. Можете ли да си представите какво изпитах, когато се убедих напълно в това? Не можете. Машината на времето я нямаше!

По лицето като камшик ме шибна изведнъж вероятността да загубя собствената си епоха, да бъда оставен безпомощен в този непознат нов свят. Само мисълта за това представляваше физическо изживяване. Чувствувах как ме стиска за гърлото и как спира дъха ми. След още миг ме обзе влудяващ страх и аз хукнах с нечовешки подскоци надолу по склона. На едно място паднах с главата напред и ожулих лицето си; нямах време да изтрия кръвта и продължих да скачам и бягам, а по страната и брадичката ми потече топла вадичка. Докато бягах, не преставах да си повтарям: „Сигурно са я преместили малко, бутнали са я зад храстите да не пречи.“ Въпреки това тичах с всички сили. И през цялото време бях уверен, както става понякога, когато човек е смъртно застрашен, че всичко това е глупост някаква, инстинктивно сигурен, че машината е скрита от мен. Дишането ми зачести. Стори ми се, че изминах цялото разстояние от върха на хълма до поляната, близо две мили, само за десет минути. А аз не съм млад. Докато тичах, ругаех на глас глупашката си доверчивост да оставя машината, като по този начин още повече губех дъх. Извиках силно, ала никой не отговори. В този осветен от луната свят сякаш не помръдваше ни едно живо същество.

Когато стигнах на поляната, най-лошите ми страхове излязоха верни. От машината нямаше и следа. Загледан в празното пространство сред тъмната плетеница от храсти, усетих, че припадам и се вледенявам. Затичах наоколо освирепял, сякаш машината можеше да бъде скрита в някой ъгъл, после изведнъж спрях, скубейки коси. Над мен се въздигаше сфинксът на бронзовия пиедестал, бял, лъскав, като че болен от проказа, на светлината на изгряващата луна. Стори ми се, че се усмихва подигравателно на моя ужас.

Сигурно бих се успокоил, ако можех да си представя, че малките жители са скрили моя механизъм под някой навес, стига да не бях тъй уверен в тяхната физическа и интелектуална немощ. Това именно ме смайваше: чувството за някаква неподозирана от мен до този момент сила, с чиято намеса бе изчезнало моето изобретение. В едно обаче бях сигурен: машината не можеше да се движи във времето, освен ако някоя друга епоха не произведеше точното й копие. Прикачването на лостовете — след малко ще ви покажа как става това — пречеше на всеки, който би се опитал да тръгне с нея, когато лостовете са извадени. Беше придвижена и скрита само в пространството. Но къде тогава можеше да бъде?

Вероятно съм изпаднал в някаква истерия. Спомням си, че тичах като смахнат напосоки сред осветените от луната храсти около сфинкса, разбуждайки някакво бяло животно, което на неясната светлина бях взел за малък елен. Помня също, късно през нощта, как удрях със свити юмруци храстите, докато от прекършените клони кокалчетата на ръцете ми се изпонарязаха и закървиха. После, хлипащ и съсипан от мъка, се спуснах към огромното каменно здание. Големият салон беше тъмен, утихнал и пуст. Подхлъзнах се по неравния под и паднах върху една от малахитовите маси, като едва не си счупих глезена. Запалих кибритена клечка и запристъпвах покрай прашните завеси, за които вече ви разказах.

Открих втори огромен салон, отрупан с възглавници, по които спяха десетина дребосъци. Без съмнение те много се озадачиха от второто ми появяване, идвайки съвсем ненадейно от тишината на нощта с необясним тропот и мъждиво пламъче на кибритената клечка. Защото те бяха забравили вече кибрита.

— Къде е моята Машина на времето? — заревах аз с пълен глас като някое сърдито дете, спуснах се върху им и ги разтърсих. Сигурно съм ги стъписал. Някои се разсмяха, но повечето наистина се изплашиха. Като ги видях да ме наобикалят, ми хрумна, че при тези обстоятелства постъпвам крайно глупаво, като се опитвам да събудя чувството им за страх. Защото, съдейки по поведението им денем, бях решил, че сигурно са забравили да се плашат.

Рязко захвърлих клечката и поваляйки някакъв човек пред себе си, тръгнах отново напосоки през просторната трапезария и излязох на лунната светлина. Дочух ужасени викове и малките им крака затупуркаха и се запрепъваха наоколо. Не си спомням точно какво правих, докато луната пълзеше нагоре по небето. Мисля, че ме влудяваше тъкмо неочакваният характер на моята загуба. Чувствувах се безнадеждно откъснат от своя род — едно неизвестно животно в един непознат свят. Трябва да съм се щурал като обезумял напред-назад, с крясъци и викове, отправени към бога и съдбата. В паметта ми е останала някаква страхотна отпадналост, която продължи през цялата тази дълга нощ на безкрайно отчаяние; помня, че надничах от едно невероятно място в друго, опипвах осветените от луната руини и докосвах странни същества в черните сенки; накрая легнах на земята до сфинкса и заридах, абсолютно изнемощял. Не ми беше останало нищо освен безкрайната мъка. А след това заспах, и когато отново се събудих, беше ден и няколко врабчета подскачаха по тревата толкова близо до мен, че можех да ги уловя с ръка.

Седнах, обгърнат от свежото утро, и се опитах да си припомня как съм попаднал тук и защо дълбоко в себе си усещам, че съм изоставен и нещастен. И тогава нещата ясно се подредиха в главата ми. На обикновената, разумна дневна светлина вече бях способен да огледам съвсем добре обстоятелствата. Сетих се за необузданото безсмислие на моята лудост от предната нощ и едва сега се оказах в състояние да размисля. „Ами ако стане най-лошото? — си казах аз. — Ако машината е безвъзвратно загубена или, да речем, унищожена? Ще се наложи да запазя спокойствие и да остана търпелив, да изуча навиците на тия хора, да си изясня характера на моята загуба и да разбера как да си набавя материали и инструменти; така че в края на краищата евентуално да си направя нова машина.“ Това би била единствената ми надежда, но все пак беше по-добре от отчаянието. При това този свят беше красив и интересен.

Може пък машината само да е преместена някъде. Въпреки това трябва да остана спокоен и търпелив, да намеря скривалището й и да си я възвърна силом или с хитрина. Мислейки така, криво-ляво се изправих на крака и се огледах, зачуден, къде бих могъл да се окъпя. Чувствувах се изтощен, вдървен и мръсен. Свежото утро предизвика у мен желание и аз да се освежа. Бях съсипан от емоции, И наистина, когато се заех с работа, аз се изумих от несъстоятелното си безпокойство предната нощ. Внимателно разгледах тревата по полянката. Известно време разпитвах, доколкото можех, който ми попадне от дребосъците, но без успех. Всички те все не смогваха да разберат жестовете ми; някои направо се втрещяваха, други взимаха знаците ми за шега и се смееха. Едва въздържах ръцете си по-далеч от симпатичните им усмихнати личица. Желанието ми беше доста нелепо, ала дяволът, роден от страха и слепия гняв, трудно се обуздаваше и все гореше от нетърпение да се възползва от объркването ми. Меката земя под мен ми даде по-добър съвет. Намерих дълбока бразда, издълбана точно между пиедестала на сфинкса и белезите, оставени от собствените ми крака, когато при пристигането ми се бях мъчил да преобърна машината. Наоколо имаше и други следи от стъпки, чудновати тънки стъпала като, да речем, на ленивец. Това насочи вниманието ми към пиедестала. Беше изработен, както вече споменах, от бронз. Само че не беше обикновен блок, а украсен от четирите страни с дълбоко очертани плочи. Приближих и почуках по тях. Пиедесталът беше кух. Разгледах най-внимателно страничните плочи и открих, че не са отлети заедно с рамката. Дръжки или панти нямаше, но очевидно страничните плочи, ако представляваха врати, както предположих, се отваряха отвътре. Едно нещо обаче ми стана ясно. Не беше нужно кой знае какво умствено усилие, за да проумея, че Машината на времето се намира в този пиедестал. Как беше попаднала там, беше вече друг въпрос.

В този миг видях да идват към мен откъм храстите и под обсипаните с цветове ябълкови дръвчета двамина мъже с оранжеви одежди. Усмихнах им се и кимнах да приближат. Когато дойдоха, аз посочих бронзовия пиедестал и направих опит да им внуша да го отворят. Но още при първия ми жест да сторя това, те реагираха много странно. Не зная как да ви предам изражението им. Представете си, че трябва да направите нещо крайно неприлично пред една изискана дама — тя би погледнала точно така. Те се оттеглиха, като че ги бях обидил най-жестоко. Опитах и с едно на вид добродушно човече в бяло с абсолютно същия резултат. Поведението им ме караше някак да се почувствувам засрамен. Но, както вече знаете, аз си исках обратно Машината на времето и повторих жеста си пред човечето. Когато и то ми обърна гръб, нервите ми не издържаха. Настигнах го с три скока, хванах го за робата около врата и го задърпах към сфинкса. Тогава съзрях ужас и отвращение по лицето му и тутакси го пуснах.

Все пак не се предадох. Заудрях с юмрук по бронзовите плочи и ми се стори, че дочух нещо отвътре, по-точно някой като че ли се кикотеше, но можеше и да греша. Взех един голям камък от реката и зачуках с него, докато сплесках една извивка от декорацията, а зеленилката захвана да се рони на прашни парчета. Навярно притеснените човечета ме бяха чули как блъскам на чести пристъпи, но нищо не предприеха. Видях по склона малка група да ме наблюдава крадешком. Накрая, разгорещен и отмалял, седнах и огледах мястото. Бях обаче твърде неспокоен, за да разглеждам дълго; прекалено цивилизован съм да съзерцавам без край. Мога да работя с години върху някоя задача, но никак не ми е в характера да стоя и чакам в бездействие двайсет и четири часа.

След известно време станах и се заразхождах безцелно между храсталаците и към хълма. "Търпение — казах си аз. — Щом искаш да си възвърнеш машината, остави сфинкса на мира. Ако те имат намерение да ти вземат машината, едва ли ще спечелиш нещо, като счупиш този пиедестал, ако ли не, ще си я вземеш обратно, веднага щом успееш да си я поискаш. Да седиш така сред всички тези неизвестни неща и да си блъскаш главата с една единствена загадка, е безнадеждно. Това се нарича мономания. Погледни този свят. Изучи го, разгледай го добре, пази се от прибързани оценки за неговия смисъл.

Накрая ще намериш ключа към всичките му тайни. И изведнъж в ума ми нахлу смешната ситуация, в която се намирах: мисълта за годините, прекарани в учение и нечовешки усилия да се придвижа в бъдещето, а сега — страстното ми желание да избягам от него. Бях си измайсторил най-сложния и безнадежден капан, който човек би могъл да измисли. И макар да постъпвах против себе си, не можах да се сдържа. Разсмях се от душа.

Крачейки през огромния дворец, ми се стори, че малките човечета ме избягват. Може би си внушавах, а може би се дължеше на блъскането ми по бронзовите врати. Въпреки това доста осезателно чувствувах изолацията. Внимавах обаче да не издавам тревогата си и се въздържах да ги гоня и само след ден-два нещата се върнаха на обичайните си места. Доколкото можех се оправях с езика, а освен това задълбочих проучванията си. Или бях пропуснал някои тънкости, или езикът им беше безкрайно опростен — почти без изключение съставен от конкретни съществителни и глаголи. Абстрактните термини бяха, изглежда, малко, а в преносен смисъл не се говореше. Изреченията им обикновено бяха прости, с по две думи и аз не успявах нито да изразя, нито да разбера каквото и да било, освен само най-обикновените предлози. Реших да потуля в някое кътче на паметта си мисълта за Машината на времето и тайната на бронзовите врати под сфинкса, докато растящите ми познания не ме върнат при тях по естествен път. И все пак, както сами разбирате, някакво чувство ме теглеше към оня кръг с радиус от няколко мили около точката на пристигането ми.

Доколкото виждах, целият свят се простираше наоколо със същото щедро великолепие както долината на Темза. От всеки хълм, който изкачвах, съзирах едно и също изобилие от прелестни сгради, безкрайно разнообразни по отношение на материали и стилове, едни и същи кичести горички от вечнозелени растения, едни и същи отрупани с цвят дръвчета и бухнали храсти. Тук-там проблясваше като сребро вода, а по-нататък земята се гънеше в синкави вълнообразни възвишения и се губеше в лазура на небето. Малко особени ми се сториха и сега привлякоха вниманието ми някакви кръгли кладенци, няколко на брой и, както забелязах, много дълбоки. Един от тях се намираше край пътя към хълма, който бях изкачил по време на първата си разходка. Също като останалите беше обточен с бронз, украсен с чудновати орнаменти и покрит с малък купол, който го предпазваше от дъжда. Седнал отстрани на тези кладенци и взрян в тъмните им дълбини, не виждах да блещука вода, нито различавах отражението на запалена клечка кибрит. Но във всички чувах да кънти все едно: туп-туп-туп, като тътена на някаква голяма машина; по трептенето на пламъка на кибритената клечка открих, че по оста на тези кладенци се движи плътен въздушен поток. Хвърлих парче хартия в гърлото на един от тях и вместо да се спусне бавно надолу, то бе всмукано тутакси навътре.

След време започнах да свързвам тия кладенци с високите кули, пръснати наоколо по склоновете; защото на моменти над тях въздухът се раздвижваше така, както се вижда в горещи дни над огрения от слънчев зной морски бряг. Съпоставяйки тези неща, стигнах до категоричното заключение, че това е широка система от подземна вентилация, чието истинско предназначение трудно може да се обясни. Отначало бях склонен да я свържа със здравния апарат на тези хора. Това на пръв поглед бе най-правдоподобното обяснение, но затова пък абсолютно неправилно.

Тук трябва да призная, че докато се намирах в това истинско бъдеще, научих много малко за канализацията, звънците, способите на пренасяне и подобните устройства. В някои от представите за Утопията и идните времена, които съм чел, се дават огромни количества сведения за строителството, социалните придобивки и тем подобни. Но докато тези подробности могат много лесно да се измислят, когато цял един свят се съдържа във въображението на един човек, те са напълно непостижими за истинския пътешественик сред действителността, каквато аз заварих там. Представете си какво ще разказва за Лондон на своето племе един негър, току що пристигнал от Централна Африка? Какво би могъл да знае той за железопътните компании, за социалните движения, за телефонните и телеграфни проводници, за пощенските служби и за останалите неща? Ние все пак бихме имали желание да му ги обясним! Но колкото и да научи, каква част от това би могъл да предаде на своя непътувал приятел? Помислете само колко малка е пропастта между един негър и един бял от наше време и колко огромна е тя между мен и ония от Златната ера! Съзнавах колко много остава невидимо за мен, без да забравям удобствата, за които то допринасяше; но с изключение на общото ми впечатление за автоматизацията, боя се, че бих могъл да ви разкажа само нищожна част от различията.

По отношение на погребенията например не виждах никакви признаци за кремиране, нито нещо подобно на гробници. Но ми хрумна, че някъде все пак е възможно да има гробници (или крематориуми), които да остават извън обсега на моите наблюдения. Това беше също въпрос, който съзнателно си поставих, но по тази точка отначало любопитството ми претърпя силно поражение. Всичко това много ме озадачаваше, а се наложи да отбележа и още нещо, което ме озадачи докрай: сред тези хора нямаше нито възрастни, нито недъгави. Трябва да призная, че удовлетворението от първите ми теории за автоматизирана цивилизация и декадентствуващо човечество не трая дълго. Въпреки това не можех да измисля нищо друго. Ще ми позволите да изложа затрудненията си. Няколкото големи дворци, които подробно бях разгледал, представляваха обикновени жилища с просторни трапезарии и спални помещения. В тях не можеха да се открият никакви машини, нито някакви уреди. И все пак тези люде бяха облечени в приятни тъкани, които на моменти сигурно се нуждаеха от подменяне, а сандалите им, макар и неукрасени, бяха доста сложни образци на металната индустрия. Без съмнение те се произвеждаха по някакъв начин. А дребните хорица не проявяваха и капчица творчески усет. Наоколо нямаше магазини и работилници, нито някакви признаци за внос. През цялото време те си играеха кротко, къпеха се в реката, любеха се някак игриво, ядяха плодове и спяха. Не можех да разбера откъде идва прогресът.

А сега да се върнем към Машината на времето: нещо, не зная какво, я бе пренесло в кухия пиедестал на белия сфинкс. Защо? Да бяха ме убили, пак нямаше да се сетя. И тези безводни кладенци и блещукащите стълбове. Усещах, че ми липсва, нещо, за което да се заловя.

Усещах… как да ви кажа? Представете си, че откривате някакъв надпис с изречения тук и там на отличен и ясен английски, примесени с други изречения, съставени от съвършено неизвестни вам думи, дори букви. И така ето как ми се представи светът на осемстотин и две хиляди седемстотин и първата година на третия ден от моето пребиваване в него!

В този ден си намерих и приятелка — така да се каже. Докато наблюдавах как неколцина дребосъци се къпят в една плитчина, един от тях се вцепени и се понесе надолу. Течението по средата на реката беше доста бързо, ала не чак толкова буйно за един що-годе добър плувец. И за да ви дам някаква идея за необикновените недостатъци на тези същества, ще ви кажа, че ни едно от тях дори не понечи да се притече на помощ на слабоватите викове на дребната женица, която се давеше пред очите им. Когато осъзнах това, свалих набързо дрехите си и като нагазих малко по-навътре, подхванах нещастницата и я изкарах на сушата. Малка разтривка на крайниците я доведе в съзнание и доволен от постъпката си, аз си тръгнах. Бях вече тъй разочарован от тях, та не очаквах никаква благодарност. Тук обаче бях сгрешил.

Това се беше случило сутринта. Следобеда отново срещнах дребната женица, както я възприемах, тъкмо когато се връщах от поредната обиколка и тя ме посрещна с викове на радост и ми подари голям венец от цветя — очевидно изплетен специално за мен. Това направо ме смути. Възможно е да съм бил подтиснат. Все пак се постарах да покажа колко съм благодарен за този дар. Скоро седяхме в неголяма каменна ниша, увлечени в разговор, който се състоеше предимно от усмивки. Приятелското поведение на това създание ме трогваше точно както би ме трогнало някое дете. Подавахме си един другиму цветя, а тя ми целуваше ръцете. Същото правех и аз. Сетне се опитах да заговоря и разбрах, че името й е Уийна, което, макар и да не разбирах, някак съвсем й прилягаше. Така започна чудноватото ни приятелство, което продължи седмица и завърши както сега ще чуете!

Тя беше същинско дете. Непрекъснато искаше да е с мен. Опитваше да ме следва навсякъде и когато излязох на нова обиколка, ми се прииска да ме остави и затова избързах напред, а тя се измори и завика жално след мен. Но нали все пак ми се налагаше да се заема с проблемите на този свят. Казах си, че не съм дошъл в бъдещето, за да се занимавам с някакъв маловажен флирт. Независимо от това покрусата й, когато тръгвах без нея, беше тъй голяма, излиянията й при раздяла на моменти стигаха до безумие и според мен в последна сметка нейната преданост бе за мен колкото успокоение, толкова и мъка. Не зная защо, но тя за мен беше все пак голяма утеха. Мислех си, че нейната привързаност се дължи на детинска обич. Твърде късно разбрах обаче колко съм я наранил, като я напуснах. И твърде късно осъзнах напълно какво представляваше тя за мен. Защото, като проявяваше така обичта си и показваше по своему деликатно и незабележимо колко държи на мен, малкото, прилично на кукла създание, придаваше на завръщането ми в района на белия сфинкс усещането, че едва ли не се завръщам у дома; а превалях ли хълма, трескаво търсех с очи мъничката й фигурка в бяло и златисто.

От нея научих също, че светът още не се е отърсил от страха. Денем тя беше достатъчно смела и странно защо много ми вярваше; защото веднъж, в един много особен момент, аз я погледнах заплашително и тя само ми се засмя. Но се боеше от тъмното, боеше се от сенките, от черните неща. За нея тъмнината беше най-страховитото нещо. Като че извикваше у нея единствено по рода си безразсъдно усещане, което ме наведе на някои мисли и наблюдения. Така открих, наред с другите неща, че след здрач тези дребни хорица се събират в големите къщи и спят на многобройни групи. Влизането при тях без светлина ги хвърляше в силен смут. Никога не бях виждал вечер някой навън или сам у дома си. И въпреки това само от глупост не си взех поука от този страх и без да обръщам внимание на безпокойството на Уийна, настоях да спя далеч от тези дремещи тълпи.

Това я разтревожи неимоверно, ала накрая надделя необяснимата й привързаност към мен и в продължение на пет нощи след нашето запознанство, включително и последната, тя спа, положила глава на моята ръка. Разказът ми обаче се отклонява от моите приключения, като говоря сега за нея. Доколкото си спомням, това се случи през нощта преди нейното спасение. Събудих се призори. Бях неспокоен, сънувал бях крайно неприятни сънища — как съм се удавил и как по лицето ме опипват морски анемонии с меки пипала. Стреснах се от съня с особеното усещане, че току-що от стаята е побягнало някакво сивкаво животно. Опитах отново да заспя, но бях напрегнат и нервен. Беше настъпил оня неясен сив час, когато из тъмнината запълзяват всякакви неща, когато всичко е лишено от цвят и очертание и все пак е действително. Станах и слязох в голямата зала, а оттам на плочника пред двореца. Помислих дали не мога да се възползвам от безсънието си, за да погледам изгрева.

Луната залязваше, гаснещият й блясък и първите бледи признаци на зората се смесваха в някакъв призрачен светлик. Храстите бяха мастиленочерни, земята — мрачносива, небето — безцветно и навъсено. На моменти ми се струваше, че нагоре по хълма съзирам духове. На няколко пъти, докато обхождах с поглед склона, ми се мярнаха бели фигури. Двата пъти ми се стори, че някакво самотно бяло маймуноподобно същество тича, устремено нагоре по хълма, а сетне близо до развалините видях цяла група, понесла тъмно тяло. Вървяха бързо. Не успях да забележа какво стана с тях. Сякаш изчезнаха сред гъсталака. Имайте предвид все пак, че зората още не бе настъпила. Изпитвах познатото и вам вероятно вледеняващо, несигурно чувство на ранното утро. И не вярвах на очите си.

Когато източното небе просветля и денят настъпи с пълна сила, а яркоцветните му багри отново се върнаха на света, аз огледах зорко наоколо. Ала не видях никакви следи от белите си привидения. Навярно бяха само създания на полусенките. „Сигурно са били призраци, — допуснах аз. — Кой знае от коя година са?“ Защото се сетих неизвестно откъде за Грант Алън^[1] и ми стана забавно. Ако всяко поколение измре и остави призраци, твърдеше той, накрая светът ще се препълни с призраци. Според тази теория те сигурно вече бяха нараснали неизброимо за тези осемстотин хиляди години и никак не беше чудно, че срещнах четири наведнъж. Но шегата не ме успокои и цялата сутрин си мислих за тези фигури, докато не ги избих от главата си, когато се наложи да спася Уийна. Необяснимо защо ги свързвах с бялото животно, което бях срещнал при първото си трескаво дирене на Машината на времето. Уийна ги бе пропъдила съвсем навреме. Въпреки това скоро те щяха да обладаят много по-страшно мислите ми.

Вече споменах, струва ми се, колко по-топло беше времето в този Златен век. Не зная на какво се дължеше. Може би слънцето беше по-горещо или земята беше по-близко до него. Нормално би било да предполагаме, че в бъдеще слънцето ще продължи равномерно да изстива. Хората обаче, незапознати с разсъждения, подобни на тези на младия Дарвин, забравят, че накрая планетите една по една ще се завърнат отново в тялото на майката. Когато започнат да настъпват тези катастрофи, слънцето ще заблести с нова сила; такава съдба може да претърпи и някоя вътрешна планета. Независимо от причината налице беше фактът, че слънцето беше много по-горещо, отколкото го познаваме сега.

И така през една много гореща утрин — мисля, четвърта за мен, — докато търсех къде да се скрия от жегата и яркия пек в колосалните развалини край големия дом, където спях и се хранех, се случи нещо странно: препъвах се из купищата мазилка, когато ненадейно открих тесен коридор, чийто край и странични прозорци бяха затрупани от нападали камъни. В контраст с блясъка навън отначало тук ми се стори непрогледно тъмно. Влязох пипнешком, защото промяната от светлото към мрака предизвика черни петна в очите ми. Внезапно спрях онемял. От тъмното ме гледаха две очи, отразяващи като фосфор светлината отвън.

Вкамени ме старият инстинктивен страх от диви зверове. Стиснах ръце и погледнах от упор в разтворените очни ябълки. Боях се да се обърна. Тогава ми дойде наум мисълта за абсолютната сигурност, в която на пръв поглед живееше това човечество. Спомних си за непонятния ужас от тъмното. Преодолявайки донякъде страховете си, пристъпих крачка напред и заговорих.

Признавам, че гласът ми бе дрезгав и разтреперан.

Протегнах ръка и докоснах нещо меко. В миг очите се метнаха встрани и покрай мен притича нещо бяло.

Обърнах се с разтуптяно сърце и съгледах чудновата маймуноподобна фигура с особено наведена напред глава да тича през огряното от слънце пространство зад мен. Тя се блъсна в една гранитна скала, залитна и след миг се скри в черната сянка в подножието на друг куп разрушена зидария.

Впечатлението ми от това същество е, разбира се, непълно; но съм сигурен, че беше мръснобяло и имаше странни, големи, сивочервени очи; беше с лененоруса коса, която се спускаше по гърба. Но както казах, мина много бързо покрай мен, за да го разгледам подробно. Не мога дори да кажа дали тичаше на четири крака, или предните му крайници висяха ниско. След миг колебание го последвах сред втория куп развалини. Отначало не успях да го открия; но като посвикнах с непрогледния мрак, се озовах пред един от ония овални, подобни на кладенци отвори, за които ви бях разказвал, наполовина закрит от една паднала колона. Изведнъж ми хрумна нещо. Да не би това създание да е изчезнало в шахтата? Запалих клечка кибрит и като погледнах надолу, видях малко, бяло, подвижно същество с големи ярки очи, което вървеше заднишком и неотклонно се взираше в мен. Потръпнах. Приличаше страшно на човек-паяк!

То се спускаше надолу по стената и в този миг забелязах за пръв път множество метални стъпала и дръжки, които образуваха нещо като стълба надолу по шахтата. Клечката догоря, опарвайки пръстите ми, падна и угасна, а когато запалих нова, малкото чудовище беше изчезнало.

Не зная колко време съм стоял, загледан в кладенеца, докато успея да си наложа мисълта, че съществото, което бях видял, е човек. Постепенно пред мен изплува истината: човекът не беше останал Само в един вид, а се бе разграничил в две отличаващи се живи същества; прелестните деца на Горния свят не бяха единствените потомци на нашето поколение; наследници на всички епохи бяха и тези избелели, мръсни, нощни същества, едно от които се бе стрелнало край мен.

Замислих се за тези белеещи в мрака колони и за моята теория за подземната вентилация. Започвах да се досещам какво е истинското им предназначение. А какво ли място заема, чудех се аз, този лемур в моята схема на съвършено балансирана организация? Каква е връзката му с ленивата ведрина на красивите жители на Горния свят? И какво се крие там, на дъното на тази шахта? Седях на ръба на кладенеца и си казвах, че сигурно няма от какво да се боя и че е наложително да се спусна долу, за да намеря ключа към решението на моите затруднения. Въпреки това изпитвах определен страх. Докато се колебаех дали да тръгна, съгледах две същества от Горния свят да се отправят с любимата си спортна крачка от светлината към сянката. Мъжът преследваше жената и както тичаше, я замеряше с цветя.

Те сякаш се разтревожиха, че ме виждат там, опрян с ръка на съборената колона и взрян в кладенеца. Очевидно смятаха за невъзпитано да се наднича в тези отвори; защото когато им го посочих и се опитах да скалъпя някакъв въпрос на техния език, те видимо се разтревожиха още повече и извърнаха лица. Но проявиха интерес към кибрита ми и аз запалих няколко клечки, за да им доставя радост. Направих нов опит да ги заговоря за кладенеца и отново не успях. Затова ги изоставих с намерение да се върна при Уийна и да видя какво мога да откопча от нея. Но мислите ми вече работеха лудо; моите догадки и впечатления се пренареждаха и наместваха в нова хипотеза. Сега вече предполагах какво е предназначението на тези кладенци, на вентилационните кули, на загадъчните призраци; да не говорим, че подразбирах и какво е значението на бронзовите порти и каква е съдбата на Машината на времето! Съвсем смътно започвах да проумявам и как беше решен икономическият проблем, който така ме озадачаваше.

А ето и новата хипотеза. Чисто и просто този втори вид човек живееше под земята. Съществуваха три основни обстоятелства, които ме караха да мисля, че рядката им поява над земята се дължи на намаленото зрение вследствие продължителния живот под земята: това е характерно за много животни, които живеят предимно в мрак — например бялата риба на кентъкските пещери. После тези големи очи и качеството им да отразяват светлината са присъщи на нощните същества — доказателство са бухалът и котката. И последно, това очевидно объркване на светло, този припрян, макар и непохватен бяг към тъмните сенки и особеният наклон на главата денем — всички тези неща подкрепят теорията за изключителна чувствителност на ретината.

Значи под краката ми земята сигурно е чудовищно богата на тунели и тези тунели представляват убежището на новата раса. Наличието на вентилационни шахти и кладенци по високите склонове — всъщност навсякъде освен по поречието — показваха колко универсални са техните укрепления. Съвсем естествено е тогава да приемем, че тъкмо в този изкуствен подземен свят бе създадена мрежа, необходима за спокойствието на расата на светлината. Идеята беше тъй очевидна, че аз тутакси я възприех и продължих да се занимавам с мисълта, по какъв начин се е разкъсала така човешката раса. Сигурно вече очаквате моята теория в цялостен вид; макар лично аз много скоро след това да установих колко далече е тя от истината.

Изхождайки от проблемите на нашата епоха, отначало ми се струваше ясно като бял ден, че ключът към цялото това положение е постепенното увеличаване на сегашната социална разлика между Капиталиста и Работника. Това без съмнение ще ви се види прекалено гротескно — и неизмеримо невероятно! — макар още отсега да съществуват обстоятелства, които сочат натам. Има такава тенденция да се използват подземните пространства за не тъй декоративни цели на цивилизацията. Градската железница на Лондон например, новите електрически железници, метрата, подземните работилници и ресторанти, всички те се увеличават и множат. Очевидно, мисля си аз, тази тенденция е растяла, докато промишлеността постепенно е загубила правото си да съществува на открито. Имам предвид, че тя все повече е потъвала във все по-дълбоки и по-големи подземни фабрики, изисквайки по този начин все повече време, докато най-накрая…! Нима сега един работник от източните квартали на Лондон не живее при такива изкуствено създадени условия, които практически го откъсват от естествената повърхност на земята? И отново склонността към разкош на по-богатите хора — която се дължи несъмнено на растящото усъвършенствуване на тяхното образование и разширяващата се пропаст между тях и грубата сила на бедните вече води до затваряне съобразно интересите им на значителни площи от повърхността на земята. Около Лондон например близо половината от по-добрите земи са забранени за външни лица. И същата тази увеличаваща се пропаст — която се дължи на продължителността и разходите на процеса на висшето образование и увеличените улеснения и изкушения за по-изискан начин на живот от страна на богатите — ще направят все по-рядка размяната между класите, насърчаването на смесените бракове, което в момента забавя разцепването на нашия вид по линията на социалните пластове. И така накрая над земята ще останат Имащите, които ще се интересуват от удоволствията, удобствата и красотата, а под земята — Нямащите, работниците, които ще продължат да се приспособяват към условията на своя труд. Попаднали там, те несъмнено ще трябва да плащат данък, и то немалък, за вентилирането на своите пещери, а ако откажат, ще умрат от глад или ще се задушат от неизплатени дългове. Тези от тях, които не са способни да се приспособят и се разбунтуват, ще умрат, накрая, тъй като равновесието ще трябва да се поддържа, оцелелите ще съумеят да се нагодят към условията на подземния живот, ще станат щастливи по своему, също като хората от Горния свят. И разбира се, съвсем естествено ще настъпят изисканата красота и линеещата бледина.

Голямото тържество на човечеството, за което бях мечтал, прие нов вид в мислите ми. Това не беше тържеството на нравственото възпитание и всеобщото сътрудничество, каквото си бях представял. Вместо това виждах истинската аристокрация, въоръжена с усъвършенствувана наука и извеждаща до логически край днешната индустриална система. Нейното тържество не беше просто тържество над природата, а тържество над природата и над нашия брат. Такава, искам да ви предупредя, беше моята теория в оня момент. Нямах убедителен екскурзовод според модела на утопичните книги. Моето обяснение може би е абсолютно погрешно. Но още си мисля, че е всъщност най-правдоподобното. Дори и при такова предположение уравновесената цивилизация навярно отдавна беше превалила своя зенит и сега вече гниеше. Прекалено съвършената сигурност на обитателите на Горния свят ги бе довела до бавна деградация, до всеобщо смаляване на ръста, на силата и интелекта. Това личеше съвсем ясно. Още не подозирах какво се бе случило с обитателите на Подземния свят; но от онова, което бях видял от Морлоките — така между другото се наричаха тези същества, — можех да си дам сметка за още по-безмерната модификация на човешкия тип от Елоите, красивата раса, която вече познавах.

И тогава заприиждаха тревожните съмнения. Защо Морлоките ми бяха откраднали Машината на времето? Защото бях сигурен, че именно те я бяха взели. Защо, след като Елоите са господари, не могат да ми възвърнат машината? И защо се страхуваха толкова от тъмнината? Продължих, както ви казах, да разпитвам Уийна за Подземния свят и пак останах разочарован. Отначало тя не искаше да разбере въпросите ми, а сега направо отказа да отговаря. Трепереше, като че ли темата беше непоносима. А когато настоях, навярно малко по-грубо, тя се разрида. Това бяха единствените сълзи освен моите, на които станах свидетел в тази Златна епоха. Когато ги видях, незабавно престанах да я тормозя за Морлоките и се заех да прогоня тези признаци на човешкото наследство от очите на Уийна. Много скоро тя се усмихна и запляска с ръце, докато аз тържествено палех клечка кибрит.