Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Time Machine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

По-долу е показана статията за Машината на времето от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Машината на времето
The Time Machine
Първото издание на Машината на времето
Първото издание на Машината на времето
Автор Хърбърт Уелс
Първо издание 1895 г.
Обединеното кралство
Оригинален език английски
Жанрове Пътуване във времето
Антиутопия
Вид Роман

Издателство в БГ „Георги Бакалов“, Варна (1984)*
Преводач Юлия Бучкова - Малеева
ISBN ISBN 431-5657–66–84

бележки
Машината на времето в Общомедия

Машината на времето (на английски: The Time Machine) е първия научнофантастичен роман на Хърбърт Уелс, издаден през 1895 г.

Историята представя идеята за пътуване във времето с помощта на превозно средство, позволяващо на водача си да пътува целенасочено и избирателно. Едновременно с това авторът разсъждава за социалните взаимоотношения в едно общество отдалечено напред във времето. Художественият герой се сблъсква с обществените порядки на една деградирала човешка цивилизация, условно разделена на две неразделни части — примитивни работници (морлоки) и изнежени консуматори (елои).

По-късно по книгата са направени два филма.

Сюжет

Пътникът във времето представя пред няколко джентълмени, сред които и разказвача на историята, идеята, че човек може да пътува във времето с помощта на специално устройство - Машина на времето.[1] Понеже посетителите на ученият изпитват недоверие към новопредставената теория, след осем дни (четвъртък), те отново гостуват на Пътника, вечерта. Той закъснява за срещата и идва с окаян вид, който разтревожва гостите. Новопристигналият обещава да разкрие всичките си преживелица през изминалите осем дни.[2]

Ученият, от миналия четвъртък до сегашния, сутринта, довършва своята Машина на времето. Когато изобретението е готова, Пътникът във времето се качва в устройството и се пренася напред във времето. Увлечен в пътуването, той се озовава в 802,701 г., в долина близо до р. Темза. Посрещнат е от елои,[3] които отвеждат госта в огромна сграда, където устройват пищна трапеза от плодове.

Погълнат от обкръжаващия го свят, човекът от миналото забравя за Машина на времето[4] и когато се връща при нея вечерта, тя е изчезнала безследно. Пътникът във времето е принуден да остане и да са слее в средата на елоите. Сприятелява се с една жена от расата, която спасява от удавяне, наречена Уийна. Тя подарява на своя приятел необикновени цветя.

Междувременно пътникът не се отказва от задачата да намери своето изгубено изобретение. Открива, че то е откраднато от подземните същества морлоките.[5] Въпреки отвращението и страха, който чувства към тях, той се спука по един кладенец и попада в огромна подземна зала, в която тегне непрогледен мрак и се носи миризмата на човешка кръв. Група морлоки го обграждат и се опитват да го ръзкъсат. Мъжът едва се измъква от ръцете им с помощта на клечки кибрит.[6]

На горния свят Пътникът във времето забелязва, че нощта става все по-тъмна, което ще улесни морлоките да нападнат елоите.[7] Той и Уийна се укриват в един дворец от зелен мрамор и порцелан, който преди е представлявал музей. Пътникът открива в останките няколко приспособления, с чиято помощ може да се защити от подземните същества, както и да отвори бронзовите врати под статуята на сфинкса, където предполага че е скрита Машината на времето.[8]

На сутринта двамата излизат от разрушения музей и тръгват към белия сфинкс. Пренощуват в една гора, където запалват огън, за да държат далеч морлоките. Огънят се разпространява и в пламъците му загиват няколко подземни същества, които се опитват да разкъсат Пътника във времето и неговата спътничка. Уийна загива във схватката.[9]

Оцелелият мъж успява да се добере до статуята. Бронзовите врати под него са отворени и зад тях стои Машината на времето. Пътникът се насочева към устройството и попада в капана на няколко морлоки. Успява да задейства лоста и машината потегля напред във времето, откъсвайки го от ръцете на хищните същества.[10]

Пътникът спира в няколко отрязъка от времето, като наблюдава постепенното загиване на планетата Земя.[11] Уморен от отчайващата гледка, той се връща в своето време. Джентълмените не могат да повярват в невероятната история. Ученият обаче не се опитва и да ги убеди, въпреки че е запазил чудноватите цветя, подарени му от Уийна.[12] В следващите дни ученият изчезва безследно, видян последно от разказвача на историята.[13]

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

Име Оригинално име Персонаж Описание
Пътникът във времето The Time Traveller Протагонист Високоинтелигентен учен и джентълмен, живеещ в Ричмънд, Лондон. Искрен е с хората. Притежава едра глава и бледо лице, което при възбуда почервенява.
Морлоки Morlock Антагонисти Еволюирала човешка раса - маймуноподобни човекоядци, живеещи под земята. Кожата им е бледа, очите светещи, приспособили се към мрака. Страхуват се от огъня и светлината.
Елои Eloi Групов персонаж (от страната на протагониста) Еволюирала човешка раса - ангелоподобни същества, които са слабообразовани, наивни и лесно губят интерес. Ниски на ръст, обличат се шарено и ядат само плодове и зеленчуци. Страхуват се от нощта и кладенците, от които излизат Морлоките.
Уийна Weena Поддържащ персонаж (от страната на протагониста) Елоит от женски пол. След като ѝ спасява живота, става приятелка (предполагаемо любовница) на Пътникът във времето. Крайно привързана към главния персонаж. Поведението ѝ е инфантилно, подобно на расата ѝ.
Разказвач, Филби, Психолог, Млад мъж, Медик, Редактор (Бланк), Журналист (Даш), Тих човек (Чоуз) Story Teller, Filby, Psychologist, Young man, Medic, Editor (Blank), Jurnalist (Dash), Quite Man (Chouse) Групов персонаж - епизодичен (от страната на протагониста) Първите трима редовни посетители на Пътникът във времето, а останалите просто гости. Пред първите пет Пътникът за първи път развива представя теорията си за пътуване във времето. Недоверчиви към учения и скептични към теорията.

Елементи от книгата

Пътуване във времето

Пътникът във времето отначало дава пример с всяко действително тяло, което има четири измерения - дължина, ширина, височина и... време. Първите три измерения наричаме три равнини на Пространството, а четвъртото - времето - то е абстрактно и съществува само в нашето съзнание; не му се обръща достатъчно внимание. Пътникът обаче твърди, че между времето и всяко от трите измерения на Пространството няма особена разлика. От тук той си задава въпроса: защо не може да се движим във времето както се движим в другите пространства (по това време е известен аеростатът)? Пътникът във времето казва, че е грешка твърдението, че не може да се излезе от настоящия момент. Нашето мислено съществуване е нематериално, то няма измерения, движим се напред във времето с равномерна скорост - от люлка до гроб - и назад чрез спомените. Нямаме възможност да се задържим в даден момент така като човека в миналото не е бил способен да се задържи футове над земята. За тази цел Пътникът изобретява машината на времето.

Машината на времето се движи във всяка посока на Пространството и Времето в зависимост от решенията на нейния водач. Пътникът във времето отначало представя малък модел на същинската машина, който представлява механизъм, не по-малък от будилник, чиято изящна изработка е отнела две години от живота на пътника. Моделът има причудлив вид - проблясваща метална конструкция, по която личи слонова кост и няколко прозрачни кристала. Открояват се особено малки частица - лостовете, чрез които механизма се предвижва в бъдещето или миналото. Има и седалка предназначена за водача.

По нататък в историята Пътникът във времето усъвършенства своята същинска Машина на времето. Тя е изградена от слонова кост, метал и кристал. Перилата ѝ са от месинг, пръчките от никел и слонова кост, а оста от кристал. Два лоста за тръгване и спиране задвижват механизма на устройството. Скоростта се отчита от миниатюрни стрелки по уред. При първото изпробване на Машината на времето Ученият определя пътуването във времето като пропадане в някаква бездна с кошмарно чувство за неизбежен сблъсък. Пространството около машината постепенно се променя в съгласие със скоростта; в началото то се замъглява, преминава в прозрачно и накрая е съвсем неясно. Докато Машината на времето се движи с висока скорост няма риск да попадне в някаква материя, но при спирането има опасност атомите на Пътника да влязат в такъв тесен контакт със срещната преграда, че да настъпило химична реакция, дори неочакван взрив.

Бъдещето според романа

Действието в книгата се развива през 802 701 г., когато човечеството, след дълги борби с Природата, накрая е навлязло в така жадуваната епоха на покой и бездействие. В света вече няма болести, войни и бедствия. На мястото на Лондон се простира прекрасна градина, и макар неподдържана, тя дава изобилие от непознати и прекрасни цветя. Наоколо виреят нови сортове плодове, по-големи и вкусни от обикновеното. Сред разнообразната зеленина се простират огромни сгради с масивни колони, построени от мрамор, бронз и алуминий, украсени с изкусни дърворезби. Други, по нови здания, са дворцови постройки от зелен мрамор с ориенталски декорации. Вътрешната част на по-старите жилищата се състоят от просторни трапезарии и спални помещения. В същото време зданията са занемарени, покрити с прах, изпочупени прозорци и разпокъсани завеси.

Сред райската градина се откроява причудлива бяла статуя на сфинкс, носеща белезите от многото години, вдигнала широко крилете. Монумента е изработен от мрамор, седящ върху бронзов пиедестал. Из поляната се срещат и няколко кръгли безводни кладенци, направени също от бронз и покрити с малък купол. По стените във вътрешната им част са разположени множество метални стъпала и дръжки, които се губят в големите дълбини на шахтата.

Елои

Човечеството се е разделило на две раси: „елои“ и „морлоки“. Елоите са бъдещата аристократична прослойка, облагодетелствана в миналото, и сега потънала в тотално бездействие; не отглеждат култури, нямат противоречия помежду си и не извършват никаква производителна дейност. Живеят в някаква форма на комунален строй. Умът и мисълта им е закърнял и са достигнали до едно инфантилно ниво на поведение. Губят лесно интерес и трудно схващат нещата. Мудни, неспособни да действат в напрегнати ситуации.

Елоите са почти еднакви помежду си. Ниски на ръст с бледа изнежена кожа, която лесно поруменява. Косите им са светли и къдрави, нямат окосмяване по тялото. Трудно се различават по полово отношение. Носят цветни туники от мек плат, препасани на кръста с кожен колан. Обикновено ходят боси. Консумират само плодове. Общуват между тях става на непознат за миналото език, определян като нежен и плавен.

Морлоки

Тяхна противоположност са морлоките - наследници на работническата класа, която в продължение на хиляди години слугува на аристократичната прослойка. Постепенно пропастта между двете класи се увеличава. Накрая работниците, заровена в мини под земята, губи връзка с Горния свят и заживява в така наречения Подземен свят. От липсата на светлина кожата им става мръснобяла, а очите, големи, сивочервени и без клепачи, привикват към мрака и светят на тъмно. Най-големият страх на морлоките е светлината. Непрекъснатата работа, развила се вече като инстинкт, изгърбва фигурите им и те придобиват маймуноподобен вид. Занемаряват до крайност външния си вид, подчертано от дългите им до кръста лененоруси коси.

Подземната раса се храни предимно с човешко месо - елоите, които са тяхна плячка през нощта. Затова горните хора изпитват панически страх от тъмнината, кладенците, както и от бронзовата врата под сфинкса.

Морлоките обитават Подземния свят, състоящ се от система от тунели и огромни зали. Вътре в пещерите им са разположени шумни машини, поддържащи течението в шахтите. Връзката с Горния свят морлоките правят чрез дълбоките кладенци, от които излизат през нощта.

Библиография

Източници

  1. Машината на времето Едно, стр. 13-24
  2. Машината на времето Две, стр. 25-32
  3. Машината на времето Три, стр. 33-40
  4. Машината на времето Четири, стр. 41-54
  5. Машината на времето Пет, стр. 55-77
  6. Машината на времето Шест, стр. 78-85
  7. Машината на времето Седем, стр. 86-94
  8. Машината на времето Осем, стр. 95-103
  9. Машината на времето Девет, стр. 104-112
  10. Машината на времето Девет, стр. 113-117
  11. Машината на времето Единадесет, стр. 118-124
  12. Машината на времето Дванадесет, стр. 125-131
  13. Машината на времето Епилог, стр. 132-133

Вижте също

Четири

След миг стояхме един срещу друг с този слабоват представител на бъдещето. Той се запъти право към мен и се усмихна. Изведнъж ме удиви отсъствието на какъвто и да е страх в поведението му. После той се извърна към двамината, които вървяха след него, и им заговори на някакъв непонятен, много нежен и плавен език.

Заприиждаха и другите и не след дълго около мен се насъбра малка група от десетина подобни изящни същества. Едно от тях ми каза нещо. Колкото и чудно да ви се стори, хрумна ми, че моят глас е прекалено груб и плътен за тях. Затова тръснах глава и, сочейки ушите си, отново я тръснах. Той направи още една крачка и нерешително докосна ръката ми. Усетих и други меки пипалца по гърба и раменете си. Очевидно искаха да се уверят, че съм истински. В това нямаше нищо обезпокояващо. Нещо у тези симпатични човечета действително будеше доверие — някаква изискана деликатност, детинска непосредственост. При това те изглеждаха тъй крехки, че си представях как бих разхвърлял дузина от тях като най-обикновени кегли. Все пак направих внезапно движение, за да ги предупредя, когато видях как малките им розови ръце заопипваха Машината на времето и, докато още не беше късно, се досетих за опасността, която до този момент бях забравил: присегнах се над предпазните перила, отвинтих ръчките за привеждане в действие и ги пъхнах в джоба си. После се обърнах пак, за да измисля какво да сторя, та горе-долу да се разбера с тях.

Като се вгледах обаче по-отблизо в чертите им, забелязах някои особености в тези симпатични, подобни на дрезденски порцелан същества. Косите им, неизменно къдрави, завършваха на прави, заострени снопчета както на врата, така и край скулите им; по лицата им нямаше и следа от косми, а ушите им бяха съвършено миниатюрни. Устните им бяха малки, възтънки и яркочервени, а брадичките им заострени и в края заоблени като малко топче. Гледаха ме с големи и добродушни очи и — това навярно ще ви прозвучи малко самолюбиво от моя страна — стори ми се дори, че не проявяват кой знае какъв интерес към мен, поне не както очаквах.

И тъй като те не направиха никакво усилие да установят контакт с мен, а просто стояха наоколо, усмихваха се и разговаряха кротко и напевно помежду си, заприказвах ги аз. Посочих Машината на времето и себе си. После, като се позамислих за момент как да изразя понятието време, протегнах пръст към слънцето. Някаква чудата симпатична фигурка с карирани пурпурно-бели дрехи проследи жеста ми и удивително наподоби гръмотевица.

Останах зашеметен, макар намерението на тази постъпка да беше предено ясно. Тозчас в ума ми се появи въпросът: глупави ли са тези същества? Трудно бихте си обяснили как ме озадачи това. Разбирате ли, винаги съм очаквал, че хората от осемстотин и две хиляди и не знам коя година ще са ни изпреварили неимоверно много по знания, в изкуството, във всичко. И точно тогава един от тях ненадейно ми задава въпрос, който го поставя на интелектуалното ниво на някое днешно петгодишно дете — да ме пита, представете си, дали не съм паднал от слънцето с някоя мълния! Това оправдаваше напълно мнението ми, което си бях създал още като видях дрехите им, нежните им леки крайници и крехките им черти. Умът ми бе обладан от силна вълна на разочарование. За момент изпитах чувството, че напразно съм построил Машината на времето.

Кимнах, посочих слънцето и им демонстрирах тъй изразително гръмотевичния трясък, че направо ги стъписах. Всички отстъпиха крачка назад и се поклониха. После до мен приближи усмихнат мъж, понесъл гирлянд от съвсем непознати красиви цветя и ми го окачи на врата. Идеята му бе посрещната с мелодични ръкопляскания; а след това всички хукнаха да берат цветя и усмихнати да ги мятат по мен, докато накрая едва не ме затрупаха. Вие, които никога не сте виждали такива цветя, трудно можете да си представите колко нежни и прелестни са ги направили безбройните години на култивиране. В този миг някой предложи играчката им да бъде поставена на показ в най-близката сграда и така аз бях поведен покрай беломраморния сфинкс, който като че през цялото време беше наблюдавал с усмивка моето удивление, към едно необятно сиво здание от дялан камък. Докато крачех с тях, дойде ми наум споменът за лековерните ми очаквания за изключително сериозно и интелектуално потомство и това безпределно ме развесели.

Сградата имаше просторно преддверие, а размерите й бяха колосални. Аз, естествено, бях зает да наблюдавам растящата тълпа от дребосъци и широко зейналия пред мен портал, здрачен и загадъчен. Първото ми впечатление от света, който съгледах над главите им, беше безкрайна плетеница от живописни храсти и цветя в отдавна изоставена градина, но без бурени. Пред очите ми се простираха множество високи тънки стебла с чудновати бели цветове, чиито восъчни листенца бяха с дължина около един фут. Растяха в безпорядък наоколо, сякаш диви сред пъстрите храсти, но, както казах, в този момент не успях да ги разгледам подробно. Машината на времето беше изоставена на тревата между рододендроните.

Арката над главния вход беше богато украсена с резба, но аз, разбира се, не сполучих да разгледам отблизо резбата, макар като минавах под нея да ми се стори, че напомня стари финикийски орнаменти, и ме изненада колко зле изпочупени и разнебитени бяха те. На входа ме посрещнаха неколцина още по-ярко облечени хора и ние пристъпихме вътре, аз — с изпоцапани одежди от деветнадесетия век, някаква съвсем неуместна гротеска с венец от цветя обкръжен от нарастваща тълпа с пъстроцветни пастелни туники и ослепително бели ръце и крака, сред звънък смях и радостна реч.

Големият портал водеше към обширен салон с кафяви тапети. Таванът тънеше в сянка, а прозорците, донякъде с цветни стъкла, а нагоре изпочупени, пропускаха мека и приятна светлина. Подът представляваше огромни блокове от някакъв много твърд бял метал, но не плочи, нито мозайка, просто блокове, при това тъй изтъркани, навярно от постоянното движение на отминалите поколения, че по най-често използваните места бяха силно вдълбани. Напреко по дължината на салона бяха наредени многобройни маси от плосък полиран камък, на около фут от земята, а върху тях се виждаха купчини плодове. Различих неестествено едри ягоди и портокали, но останалите виждах за първи път.

Между масите бяха пръснати множество възглавници. Моите домакини се настаниха по тях, припявайки ми да сторя същото. Без да се церемонят повече, те се заеха да ядат плодовете направо с ръце и да хвърлят корите, дръжките и прочее остатъци в заоблените отвори по краищата на масите. Не се посвених да последвам примера им, защото усещах жажда и глад. Докато правех това, заразглеждах вече спокойно салона.

Най-силно ме порази, струва ми се, порутеният му вид. Стъклописите по прозорците, които представляваха само геометрични форми, бяха целите изпочупени, а завесите, които се спускаха в долната им половина, бяха покрити с плътен слой прах. С крайчеца на окото долових, че ъгълът на мраморната маса до мен беше пропукан. И все пак общото впечатление беше, че наоколо цари изключителен разкош и красота. В салона се хранеха може би няколко стотици люде и повечето от тях, седнали колкото е възможно по-близко до мен, ме наблюдаваха с интерес, а очичките им бляскаха над плодовете, които ръфаха. Всички бяха облечени с едни и същи меки, макар и очевидно здрави, копринени дрехи. И така, изглежда, плодовете съставляваха единственото им ядене. Тези люде от далечното бъдеще бяха заклети вегетарианци и докато им гостувах, макар и да ме обземаха някои нечисти копнения, се налагаше и аз да стана плодоядец. Наистина впоследствие разбрах, че конете, добитъкът, овцете и кучетата са изчезнали също като ихтиозаврите. Но плодовете се оказаха много вкусни; един особено, който вероятно зрееше през цялото време, докато пребивавах там, някакъв хлебен сорт в тристенна черупка — беше много апетитен и винаги го предпочитах пред другите. Отначало се озадачавах пред всички тези неизвестни плодове и още по-неизвестни цветя, ала след това започнах да осъзнавам тяхното значение.

Досега ви разказвах за плодовия си обяд в далечното бъдеще. Но веднага щом утолих малко апетита си, реших да положа усилия да понауча езика на новите си приятели. Очевидно това трябваше да бъде следващата крачка. Плодовете бяха удобна тема като начало и поемайки в ръка един, заиздавах ред въпросителни звуци и знаци. Сериозно се затрудних да изразя мислите си. Отначало мъчителните ми действия предизвикаха изненадани погледи или неукротим смях, но малко след това някакво светлокосо дребно създание навярно се досети за намерението ми и повтори една дума. Наложи се да се разбъбрят и да си обяснят надълго и нашироко помежду си за какво става дума, а първите ми опити да произнеса изисканите тънички звуци на техния език събудиха невероятно веселие. Аз обаче се чувствувах като учител сред деца и проявих усърдие, затова не след дълго вече имах на разположение поне дузина съществителни имена; после преминах на показателните местоимения и дори на глагола „ям“. Но всичко това ставаше бавно и дребосъците скоро се умориха и поискаха да се измъкнат от въпросите ми, затова реших, по-скоро по необходимост, да им предоставя възможността те да ми предават кратки уроци, щом желаят така. Не след дълго открих, че уроците действително бяха съвсем кратки, защото никога не бях срещал по-лениви и по-неенергични хора.

Скоро забелязах и нещо много чудновато у домакините ми — липса на интерес. Те идваха при мен с нетърпеливи викове на удивление, като деца, но също като децата много скоро се отказваха да ме разглеждат и хукваха след някоя друга играчка. Едва когато вечерята и усилията ми да разговарям приключиха, видях, че почти всички, които в началото ме бяха наобиколили, си бяха отишли. Чудно колко скоро и аз престанах да уважавам тези дребосъци. Затова още щом задоволих глада си, излязох пред портала отново сред огрения от слънцето свят. Продължих да срещам още такива люде от бъдещето, които тръгваха след мен да си побъбрят и да ми се посмеят и като ми се усмихваха, приятелски махваха с ръка и отново ме изоставяха на собствените ми грижи.

Когато се озовах извън просторния салон, над света се беше спуснал вечерният покой и пейзажът се къпеше в топлите отблясъци на залязващото слънце. Отначало много се обърках. Всичко бе тъй различно от света, който познавах — дори цветята. Голямото здание, от което бях излязъл, се намираше на полегатия склон на обширна речна долина, ала Темза се беше изместила навярно на миля от сегашното си положение. Реших да се изкатеря на върха на едно възвишение, на около миля и половина по-нататък, откъдето щях по-добре да разгледам нашата планета от осемстотин и две хиляди седемстотин и първата година. Защото, нека обясня, тъкмо тази дата отмерваха малките уреди на моята машина.

Вървях и внимателно запомнях всяко свое впечатление, което щеше вероятно да ми помогне да обясня това състояние на прелестна разруха, в която бях заварил света — защото това наистина си беше разруха. Поемайки нагоре, например, съгледах огромна купчина гранит, споен от масивни количества алуминий, един необятен лабиринт от стръмни стени и порутени купища, сред които се виждаха плътни групи много красиви, подобни на пагоди растения — навярно коприва, — но великолепно оцветени в кафяво по листенцата и неспособни да жулят. Това очевидно бяха разрушените останки от някоя огромна постройка, чието предназначение така и не можах да отгатна. И тъкмо тук, малко по-късно, бях осъден да претърпя най-неочаквано премеждие — първите признаци за едно още по-неочаквано откритие, — но за това ще говоря, когато му дойде редът. Изведнъж ми хрумна нещо и аз се огледах, спрял да отдъхна за малко на някаква площадка: наоколо не се виждаха никакви къщурки. Сигурно вече не се правеха отделни къщи, нямаше навярно и отделни домакинства. Тук-там сред зеленината надничаха сгради като палати, а къщите и вилите, тъй характерни за английския пейзаж, бяха изчезнали.

Краят на тази мисъл събуди нова. Погледнах шепата дребосъци, които вървяха след мен. И тогава изведнъж осъзнах, че всички носят еднакви костюми, имат еднакви меки и безкосмени лица и еднаква девическа заобленост на крайниците си. Може би ще ви се стори чудно, че до този момент не бях забелязал това. Ала всичко беше съвършено непознато. Сега този факт ми стана пределно ясен. По своите костюми и по всички белези във физиката и поведението, които сега у нас разграничават половете един от друг, тези хора на бъдещето бяха еднакви. А децата приличаха на миниатюрни копия на своите родители. Така установих, че в това далечно бъдеще децата са безкрайно недоразвити, поне физически, а по-късно открих и изобилие от доказателства в подкрепа на моето мнение.

Виждайки спокойствието и сигурността, в които живееха тези хора, разбрах, че силната разлика между половете можеше все пак да се очаква; защото силата на мъжа и мекотата на жената, семейната институция и разграничението в професиите са извоювана необходимост в една епоха на физическо насилие. Но там, където населението е уравновесено и обилно, повишената раждаемост се превръща в зло, а не в благо за държавата; там, където насилието се проявява по изключение и потомството е осигурено, има по-малка нужда — всъщност няма никаква нужда — от плодовити семейства и специализирането на половете по отношение на нуждата от деца изчезва. Ние виждаме известни такива зачатъци дори в наше време, а в бъдещето това беше доведено докрай. Ето така, напомням ви, размишлявах аз. По-късно обаче щях да осъзная колко далече съм бил от действителността.

Докато мислех за тези неща, вниманието ми бе привлечено от приятна малка постройка, подобна на кладенец, под някакъв купол. Между другото ми се стори странно, че още съществуват кладенци, но продължих нишката на размишленията си. Нагоре по хълма нямаше ни една по-голяма сграда и тъй като пешеходните ми възможности очевидно бяха станали удивителни, след малко за първи път бях оставен сам. Обзет от странно чувство на свобода и приключения, напрегнах сили да стигна билото.

Там намерих една скамейка от някакъв жълт метал какъвто не бях виждал, на места покрита с възрозова ръжда и почти обвита в мек мъх, а страничните облегалки, отлети и оформени като глави на грифони. Приседнах и заразглеждах необятната шир на стария ни свят под залеза на този дълъг ден. Никога не бях съзирал тъй скъпа и прелестна гледка. Слънцето се бе спуснало вече над хоризонта и западът пламтеше в позлата, прорязан от хоризонтални пурпурни и алени ивици. Долу се разливаше долината на Темза, където реката блестеше като гладка стоманена лента. Вече говорих за огромните дворци, пръснати сред разнообразната зеленина, някои в развалини, други — все още обитавани. Тук-там в тази безлюдна градина от земята се издигаше някоя бяла или сребриста фигура, другаде отведнъж изникваше с отвесните си линии някой купол или обелиск. Огради нямаше, нито какъвто и да е знак за собственост, нито признаци на земеделие; цялата земя се беше превърнала в градина.

Както си разглеждах наоколо, захванах по своему да тълкувам нещата, които бях видял, и същата вечер вече имах що-годе сносно обяснение. По-късно се оказа, че съм стигнал само половината на истината — или само бях зърнал едната страна на многоликата истина.

Струваше ми се, че съм попаднал сред човечеството в неговия упадък. Аленеещият залез ме наведе на мисълта за залеза на човека. За първи път започнах да осъзнавам една странна последица от усилията на обществото, в които всички ние сега вземаме участие. И все пак, ако се замислим, това е съвършено логично. Силата иде в резултат на нуждата; сигурността насърчава слабостта. Работата по усъвършенствуване на житейските условия — истинският цивилизоващ процес, който все повече и повече обезпечава живота — бе вървяла неотклонно към своя връх. Една след друга се бяха трупали победите на съюзеното човечество над Природата. Нещата, които сега са само мечти, се бяха превърнали в проекти, съзнателно осъществени и прокарани напред. И това пред мен беше жътвата!

В края на краищата канализацията и селското стопанство днес са все още в първобитен стадий. Днешната наука атакува една малка част от човешките болести, но дори и така тя разпространява постоянно и настойчиво своите постижения. Нашето земеделие и овощарство унищожават плевелите само на някои места и култивират най-много десетина от всичките растения, като оставят огромния брой да се пребори както намери за добре. Ние облагородяваме любимите си растения и животни — но колко малко са те — постепенно, чрез селективно отглеждане; ту някоя нова, по-вкусна праскова, ту грозде без семе, ту по-уханен и по-едър цвят, ту по-удобна порода добитък. Облагородяваме ги постепенно, защото идеалите ни са смътни и пробни, а познанията ни твърде ограничени; защото и Природата се стеснява и бави в непохватните ни ръце. Един ден всичко това ще бъде организирано все по-добре. Такава е посоката на течението независимо от приливите и отливите. Целият свят ще бъде интелигентен, образован и всички ще си помагат; нещата ще тръгнат все по-бързо към пълното покоряване на Природата. Накрая ще поправим мъдро и внимателно равновесието в животинския и растителния свят, за да го нагодим към човешките си нужди.

Тази поправка, според мен, навярно вече беше направена и то добре; направена за Времето въобще, през цялото време, изминато от моята машина. Във въздуха нямаше никакви мушици, по земята — никакви плевели и плесен; навсякъде растяха плодове и възхитителни, уханни цветя; наоколо хвърчаха лъчисти пеперуди. Беше постигнат идеалът на превантивната медицина. Болестите бяха заклеймени и унищожени. През целия си престой не бях видял ни едно доказателство за съществуването на заразни болести. И трябва да споделя с вас, че тези промени бяха нанесли силно отражение дори на процесите на гниене и развала.

Влияние имаше и върху постиженията на обществото. Видях човечеството настанено в приказни домове, превъзходно облечено и въпреки това никой не се занимаваше с тежък труд. Нямаше признаци на борба, нито социална, нито икономическа. Магазинът, рекламата, транспортът, цялата търговия, която изгражда корпуса на нашия свят, бяха изчезнали. Съвсем естествено тогава в тази златиста привечер беше да се спра на идеята за социалния рай. Обществото, според мен се бе справило с трудностите по увеличаване на населението и то бе престанало да расте.

Ала с тази промяна на условията неизбежно идва приспособяването към промяната. Ако приемем, че биологията не е купчина от грешки, коя е тогава причината за човешкия интелект и дръзновение? Несгодите и свободата: условия, при които оцеляват активните, силните и мислещи хора, а по-слабите биват изправяни до стената; условия, които поощряват честното сътрудничество между способните, поощряват сдържаността, търпението, решителността. А семейната институция, емоциите, породени от нея, свирепата ревност, нежността към новороденото, родителското себеотрицание, всичко това намира оправдание и подкрепа в грозящите ни беди от младите. Добре тогава, а къде са тези грозящи беди?

Налице е вече едно чувство и то ще се разраства противно на съпружеската ревност, противно на свирепото майчинство, противно на страстта от всякакъв вид; неща, които сега не са ни нужни, и неща, които ни карат да се чувствуваме неловко, като някакви оцелели диваци, отрепки в един пречистен и приятен живот.

Замислих се за физическата слабост на хората, за липсата на интелигентност у тях и за тези огромни руини и изведнъж вярата ми в съвършената победа над Природата се затвърди. Защото след победата настъпва покоят. Човечеството е било силно, енергично и интелигентно и е използвало цялата си жизненост, за да промени условията, в които е живяло. И ето сега се проявява реакцията на тези променени условия.

При новите условия на съвършено охолство и сигурност тази неспокойна енергия, която за нас е сила, ще се превърне в слабост. Дори в наше време известни тенденции и желания, навремето необходими, за да се оцелее, са вече постоянен източник на неуспех. Физическото безстрашие и любовта към битките например не помагат кой знае колко — може дори да представляват пречка за един цивилизован човек. А в състоянието на физическо равновесие и осигуреност няма въобще да е нужна власт — нито интелектуална, нито физическа. Безброй години, мислех аз, не е съществувала опасност от война или индивидуално насилие, опасност от зверове, опустошителни болести, за които да е необходима сила, за да се оздравее, не е бил нужен непосилен труд. За такъв живот са еднакво годни както слабите, така и силните, затова слабите вече съвсем не са слаби. Дори са по приспособени за него, защото силните биха се разяждали вътрешно от енергията, за която вече няма да има излаз. Без съмнение изящната красота на сградите, които виждах, бе постигната вследствие последната вълна на вече безсмислената енергия на човечеството, преди то да се установи в тази съвършена хармония, при която живее — тържеството, с което бе започнал този последен велик покой. Такава е била винаги съдбата на съхранената енергия — тя се захваща с изкуство и с еротика, а след това настъпват леността и развалата.

Накрая дори и този творчески импулс ще отмре — и почти беше отмрял във времето, на което станах свидетел. Да се украсяват с цветя, да танцуват, да пеят на слънцето: това беше останало от творческия дух, нищо друго. Накрая и това щеше да се стопи и да се превърне в доволно бездействие. Нас ни поддържа бодри воденичният камък на мъката и несгодата и, струва ми се, тъкмо тук видях най-накрая разбит този омразен воденичен камък!

Стоях в сгъстяващия се здрач и си мислех, че с това простичко обяснение съм разгадал тайната на света — разгадал цялата мистерия на тези хорица. Навярно контролните мерки, които бяха измислили, за да не расте населението, бяха прекалено сполучливи и броят им беше намалял, вместо да се задържи. Може би на това се дължаха изоставените руини. Обяснението ми беше много просто и естествено уязвимо — както са повечето погрешни теории!