Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Time Machine, 1895 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Бучкова-Малеева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Victor
- Източник
- bezmonitor.com
Със съдействието на Пеньо Бобев
Издание:
Хърбърт Уелс. Машината на времето
Романи
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984
Библиотека „Галактика“, №58
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Рецензент: Людмила Стоянова
Преведоха от английски: Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова
Редактор: Каталина Събева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Ани Иванова
Английска, I издание
Дадена за набор на 29.III.1984 г. Подписана за печат на 13.IX.1984 г.
Излязла от печат месец септември 1984 г. Формат 32/70×100. Изд, №1769. Цена 2 лв.
Печ. коли 19,50. Изд. коли 12,63. УИК 12,21
Страници: 312. ЕКП 95366 23431 5657–66–84
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
Ч-820-31
© Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова, преводачи, 1984
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984
c/o Jusautor, Sofia
H. G. Wells. The Time Machine
© Jancer Books Inc. 1970.
H. G. Wells. The Island of dr Moraus
© Berkley Edition, 1979
История
- — Корекция
- — Отделяне на предговора като самостоятелен текст (№ 20063)
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Машината на времето от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Машината на времето | |
The Time Machine | |
Първото издание на Машината на времето | |
Автор | Хърбърт Уелс |
---|---|
Създаване | 1895 г. Великобритания |
Първо издание | 1895 г. Обединеното кралство |
Оригинален език | английски |
Жанр | пътуване във времето антиутопия |
Вид | роман |
Издателство в България | „Георги Бакалов“, Варна (1984)* |
Преводач | Юлия Бучкова – Малеева |
ISBN | ISBN 431-5657–66–84 |
Начало | The Time Traveller (for so it will be convenient to speak of him) was expounding a recondite matter to us. |
Край | And I have by me, for my comfort, two strange white flowers—shrivelled now, and brown and flat and brittle—to witness that even when mind and strength had gone, gratitude and a mutual tenderness still lived on in the heart of man. |
бележки
| |
Машината на времето в Общомедия |
Машината на времето (на английски: The Time Machine) е първият научнофантастичен роман на Хърбърт Уелс, издаден през 1895 г.
Историята представя идеята за пътуване във времето с помощта на превозно средство, позволяващо на водача си да пътува целенасочено и избирателно. Едновременно с това авторът разсъждава за социалните взаимоотношения в едно общество отдалечено напред във времето. Художественият герой се сблъсква с обществените порядки на една деградирала човешка цивилизация, условно разделена на две неразделни части – примитивни работници (морлоки) и изнежени консуматори (елои).
По-късно по книгата са направени два филма.
Сюжет
Пътникът във времето представя пред няколко джентълмени, сред които и разказвача на историята, идеята, че човек може да пътува във времето с помощта на специално устройство – Машина на времето.[1] Понеже посетителите на учения изпитват недоверие към новопредставената теория, след осем дни (четвъртък), те отново гостуват на Пътника, вечерта. Той закъснява за срещата и идва с окаян вид, който разтревожва гостите. Новопристигналият обещава да разкрие всичките си преживелица през изминалите осем дни.[2]
Ученият от миналия четвъртък до настоящия, сутринта, довършва своята Машина на времето. Когато изобретението е готова, Пътникът във времето се качва в устройството и се пренася напред във времето. Увлечен в пътуването, той се озовава в 802 701 г., в долина близо до р. Темза. Посрещнат е от елои,[3] които отвеждат госта в огромна сграда, където устройват пищна трапеза от плодове.
Погълнат от обкръжаващия го свят, човекът от миналото забравя за Машина на времето[4] и когато се връща при нея вечерта, тя е изчезнала безследно. Пътникът във времето е принуден да остане и да са слее в средата на елоите. Сприятелява се с една жена от расата, която спасява от удавяне, наречена Уийна. Тя подарява на своя приятел необикновени цветя.
Междувременно пътникът не се отказва от задачата да намери своето изгубено изобретение. Открива, че то е откраднато от подземните същества морлоките.[5] Въпреки отвращението и страха, който чувства към тях, той се спуска по един кладенец и попада в огромна подземна зала, в която тегне непрогледен мрак и се носи миризмата на човешка кръв. Група морлоки го обграждат и се опитват да го ръзкъсат. Мъжът едва се измъква от ръцете им с помощта на клечки кибрит.[6]
На горния свят Пътникът във времето забелязва, че нощта става все по-тъмна, което ще улесни морлоките да нападнат елоите.[7] Той и Уийна се укриват в един дворец от зелен мрамор и порцелан, който преди е представлявал музей. Пътникът открива в останките няколко приспособления, с чиято помощ може да се защити от подземните същества, както и да отвори бронзовите врати под статуята на сфинкса, където предполага че е скрита Машината на времето.[8]
На сутринта двамата излизат от разрушения музей и тръгват към белия сфинкс. Пренощуват в една гора, където запалват огън, за да държат далеч морлоките. Огънят се разпространява и в пламъците му загиват няколко подземни същества, които се опитват да разкъсат Пътника във времето и неговата спътничка. Уийна загива в схватката.[9]
Оцелелият мъж успява да се добере до статуята. Бронзовите врати под него са отворени и зад тях стои Машината на времето. Пътникът се насочва към устройството и попада в капана на няколко морлоки. Успява да задейства лоста и машината потегля напред във времето, откъсвайки го от ръцете на хищните същества.[10]
Пътникът спира в няколко отрязъка от времето, като наблюдава постепенното загиване на планетата Земя.[11] Уморен от отчайващата гледка, той се връща в своето време.
Джентълмените не могат да повярват в невероятната история. Ученият обаче не се опитва и да ги убеди, въпреки че е запазил чудноватите цветя, подарени му от Уийна.[12] В следващите дни ученият изчезва безследно, видян последно от разказвача на историята.[13]
Персонажи
Име | Оригинално име | Персонаж | Описание |
---|---|---|---|
Пътникът във времето | The Time Traveller | Протагонист | Високоинтелигентен учен и джентълмен, живеещ в Ричмънд, Лондон. Искрен е с хората. Притежава едра глава и бледо лице, което при възбуда почервенява. |
Морлоки | Morlock | Антагонисти | Еволюирала човешка раса – маймуноподобни човекоядци, живеещи под земята. Кожата им е бледа, очите светещи, приспособили се към мрака. Страхуват се от огъня и светлината. |
Елои | Eloi | Групов персонаж (от страната на протагониста) | Еволюирала човешка раса – ангелоподобни същества, които са слабообразовани, наивни и лесно губят интерес. Ниски на ръст, обличат се шарено и ядат само плодове и зеленчуци. Страхуват се от нощта и кладенците, от които излизат Морлоките. |
Уийна | Weena | Поддържащ персонаж (от страната на протагониста) | Елоит от женски пол. След като ѝ спасява живота, става приятелка (предполагаемо любовница) на Пътникът във времето. Крайно привързана към главния персонаж. Поведението ѝ е инфантилно, подобно на расата ѝ. |
Разказвач, Филби, Психолог, Млад мъж, Медик, Редактор (Бланк), Журналист (Даш), Тих човек (Чоуз) | Story Teller, Filby, Psychologist, Young man, Medic, Editor (Blank), Jurnalist (Dash), Quite Man (Chouse) | Групов персонаж – епизодичен (от страната на протагониста) | Първите трима редовни посетители на Пътникът във времето, а останалите просто гости. Пред първите пет Пътникът за първи път развива представя теорията си за пътуване във времето. Недоверчиви към учения и скептични към теорията. |
Елементи от книгата
Пътуване във времето
Пътникът във времето отначало дава пример с всяко действително тяло, което има четири измерения – дължина, ширина, височина и... време. Първите три измерения наричаме три равнини на Пространството, а четвъртото – времето – то е абстрактно и съществува само в нашето съзнание; не му се обръща достатъчно внимание. Пътникът обаче твърди, че между времето и всяко от трите измерения на Пространството няма особена разлика. Оттук той си задава въпроса: защо не може да се движим във времето както се движим в другите пространства (по това време е известен аеростатът)? Пътникът във времето казва, че е грешка твърдението, че не може да се излезе от настоящия момент. Нашето мислено съществуване е нематериално, то няма измерения, движим се напред във времето с равномерна скорост – от люлка до гроб – и назад чрез спомените. Нямаме възможност да се задържим в даден момент така като човека в миналото не е бил способен да се задържи футове над земята. За тази цел Пътникът изобретява машината на времето.
Машината на времето се движи във всяка посока на Пространството и Времето в зависимост от решенията на нейния водач. Пътникът във времето отначало представя малък модел на същинската машина, който представлява механизъм, не по-малък от будилник, чиято изящна изработка е отнела две години от живота на пътника. Моделът има причудлив вид – проблясваща метална конструкция, по която личи слонова кост и няколко прозрачни кристала. Открояват се особено малки частица – лостовете, чрез които механизма се придвижва в бъдещето или миналото. Има и седалка предназначена за водача.
По-нататък в историята Пътникът във времето усъвършенства своята същинска Машина на времето. Тя е изградена от слонова кост, метал и кристал. Перилата ѝ са от месинг, пръчките от никел и слонова кост, а оста от кристал. Два лоста за тръгване и спиране задвижват механизма на устройството. Скоростта се отчита от миниатюрни стрелки по уред. При първото изпробване на Машината на времето Ученият определя пътуването във времето като пропадане в някаква бездна с кошмарно чувство за неизбежен сблъсък. Пространството около машината постепенно се променя в съгласие със скоростта; в началото то се замъглява, преминава в прозрачно и накрая е съвсем неясно. Докато Машината на времето се движи с висока скорост няма риск да попадне в някаква материя, но при спирането има опасност атомите на Пътника да влязат в такъв тесен контакт със срещната преграда, че да настъпило химична реакция, дори неочакван взрив.
Бъдещето според романа
Действието в книгата се развива през 802 701 г., когато човечеството, след дълги борби с Природата, накрая е навлязло в така жадуваната епоха на покой и бездействие. В света вече няма болести, войни и бедствия. На мястото на Лондон се простира прекрасна градина и макар неподдържана, тя дава изобилие от непознати и прекрасни цветя. Наоколо виреят нови сортове плодове, по-големи и вкусни от обикновеното. Сред разнообразната зеленина се простират огромни сгради с масивни колони, построени от мрамор, бронз и алуминий, украсени с изкусни дърворезби. Други, по нови здания, са дворцови постройки от зелен мрамор с ориенталски декорации. Вътрешната част на по-старите жилищата се състоят от просторни трапезарии и спални помещения. В същото време зданията са занемарени, покрити с прах, изпочупени прозорци и разпокъсани завеси.
Сред райската градина се откроява причудлива бяла статуя на сфинкс, носеща белезите от многото години, вдигнала широко крилете. Монумента е изработен от мрамор, седящ върху бронзов пиедестал. Из поляната се срещат и няколко кръгли безводни кладенци, направени също от бронз и покрити с малък купол. По стените във вътрешната им част са разположени множество метални стъпала и дръжки, които се губят в големите дълбини на шахтата.
Елои
Човечеството се е разделило на две раси: „елои“ и „морлоки“. Елоите са бъдещата аристократична прослойка, облагодетелствана в миналото, и сега потънала в тотално бездействие; не отглеждат култури, нямат противоречия помежду си и не извършват никаква производителна дейност. Живеят в някаква форма на комунален строй. Умът и мисълта им е закърнял и са достигнали до едно инфантилно ниво на поведение. Губят лесно интерес и трудно схващат нещата. Мудни, неспособни да действат в напрегнати ситуации.
Елоите са почти еднакви помежду си. Ниски на ръст с бледа изнежена кожа, която лесно поруменява. Косите им са светли и къдрави, нямат окосмяване по тялото. Трудно се различават по полово отношение. Носят цветни туники от мек плат, препасани на кръста с кожен колан. Обикновено ходят боси. Консумират само плодове. Общуват между тях става на непознат за миналото език, определян като нежен и плавен.
Морлоки
Тяхна противоположност са морлоките – наследници на работническата класа, която в продължение на хиляди години слугува на аристократичната прослойка. Постепенно пропастта между двете класи се увеличава. Накрая работниците, заровена в мини под земята, губи връзка с Горния свят и заживява в така наречения Подземен свят. От липсата на светлина кожата им става мръснобяла, а очите, големи, сивочервени и без клепачи, привикват към мрака и светят на тъмно. Най-големият страх на морлоките е светлината. Непрекъснатата работа, развила се вече като инстинкт, изгърбва фигурите им и те придобиват маймуноподобен вид. Занемаряват до крайност външния си вид, подчертано от дългите им до кръста лененоруси коси.
Подземната раса се храни предимно с човешко месо – елоите, които са тяхна плячка през нощта. Затова горните хора изпитват панически страх от тъмнината, кладенците, както и от бронзовата врата под сфинкса.
Морлоките обитават Подземния свят, състоящ се от система от тунели и огромни зали. Вътре в пещерите им са разположени шумни машини, поддържащи течението в шахтите. Връзката с Горния свят морлоките правят чрез дълбоките кладенци, от които излизат през нощта.
Библиография
- Уелс, Хърбърт. Машината на времето. Варна, Георги Бакалов, 1984. ISBN 31-5657–66–84.
Източници
- ↑ Машината на времето Едно, стр. 13-24
- ↑ Машината на времето Две, стр. 25-32
- ↑ Машината на времето Три, стр. 33-40
- ↑ Машината на времето Четири, стр. 41-54
- ↑ Машината на времето Пет, стр. 55-77
- ↑ Машината на времето Шест, стр. 78-85
- ↑ Машината на времето Седем, стр. 86-94
- ↑ Машината на времето Осем, стр. 95-103
- ↑ Машината на времето Девет, стр. 104-112
- ↑ Машината на времето Девет, стр. 113-117
- ↑ Машината на времето Единадесет, стр. 118-124
- ↑ Машината на времето Дванадесет, стр. 125-131
- ↑ Машината на времето Епилог, стр. 132-133
Вижте също
Девет
От Двореца излязохме, докато слънцето още беше над хоризонта. Твърдо бях решил да стигна до белия сфинкс рано на следното утро, а преди здрач имах намерение да навляза в гората, която ме бе спряла при моето предишно пътешествие. Тази нощ ми се щеше да навляза колкото мога по-навътре, а сетне да стъкмя огън и да заспя под закрилата на неговите пламъци. Затова, докато вървяхме, събирах съчки и суха трева и след малко ръцете ми се напълниха с подпалки. Така натоварен, не можех да напредвам много бързо, както бях предвиждал, при това Уийна беше уморена. Безсънието замъчи и мен, затова, когато стигнахме гората, нощта съвсем беше паднала. Преди да навлезем, Уийна понечи да спре на един обрасъл с гъсталаци хълм, уплашена от тъмата пред себе си, но някакво особено чувство за надвиснала опасност, което би трябвало да ми послужи по-скоро като предупреждение, ме тласкаше напред. Бях изкарал една нощ и два дена без сън и сега бях трескав и раздразнителен. Усещах как ме обзема сънят, а заедно с него и Морлоките.
Докато се колебаехме така, съгледах между черните храсти зад нас, неясни на фона на чернотата им, три приклекнали фигури. Навсякъде около нас по земята растяха ниски храсти и висока трева и аз съвсем не се чувствувах в безопасност от неусетното им настъпление. По моя преценка гората беше дълга не по-малко от миля. Прекосехме ли я до голото възвишение насреща, там, както ми се струваше, щяхме да намерим много по-сигурно място; реших, че с моя кибрит и камфора ще съумея да осветявам пътеката през гората. Въпреки това беше очевидно, че ако се наложи да паля кибритените клечки, ще трябва да се откажа от подпалките, затова най-неохотно ги пуснах на земята. Тогава ми хрумна, че мога да изненадам приятелчетата в гръб, като ги подпаля. Щях тепърва да открия зловещата глупост на това дело, но то бе дошло като изобретателен ход за прикриване на нашето отстъпление.
Не зная дали някога ви е минавало през ум колко рядко явление е огънят в отсъствието на човек и при умерен климат. Топлината на слънцето рядко е толкова силна, че да възпламенява, дори и фокусирана през капките на росата, както става понякога в тропичните области. Светкавицата може да подпали и овъгли, но рядко дава живот на всеобхватен огън. Гниещата растителност би могла да задими от топлината на собствената си ферментация, но това едва ли предизвиква пламъци. В този период на постепенна гибел изкуството на огъня отдавна бе забравено на нашата земя. Червените езици, които започнаха да ближат купчинката дърва бяха нещо съвършено непознато за Уийна.
Тя понечи да затича към огъня, за да си поиграе. Вярвам, че дори би скочила в него, ако не бях я възпрял. Но аз я хванах и въпреки упорството й я побутнах леко пред мен към гората. Отначало пламъците на моя огън осветяваха пътеката. Но като се обърнах, видях през гъстите стволове, че от купчината съчки огънят се бе разпрострял до някои съседни храсти и по тревата нагоре по хълма вече пълзеше една огнена линия. Разсмях се и отново се извърнах към тъмните дървета пред мен. Мракът беше дълбок и Уийна конвулсивно се притискаше до мен, но докато очите ми привикваха към тъмното, беше още достатъчно светло, за да заобикалям дърветата. Над нас всичко тънеше в непрогледно черно с изключение тук-там на късчета далечно синьо небе. Не палех кибрита, защото ръцете ми бяха заети. От лявата страна прикрепях малката си приятелка, а с дясната стисках железния прът.
Известно време дочувах само шума от стъпканите под краката ни клонки, лекото шушукане на вятъра над нас, собственото си дишане и ударите на кръвта в ушите си. После сякаш започнах да различавам потропването край мен. Свирепо закрачих напред. Потропването стана по-отчетливо, а след малко долових същите странни звуци и гласове, на които бях станал свидетел в Подземния свят. Морлоките сигурно не бяха малко и все повече затваряха кръга около нас. След минута наистина усетих как някой ме подръпва за дрехата, а след това за ръката. Уийна потръпна неистово и притихна.
Време беше да запаля кибрита. Но за да го извадя, трябваше да я пусна. Сторих го и докато бърках в джоба си, в тъмното край коленете ми се поведе борба, съвършено безшумна от нейна страна и със същите специфични гукащи звуци от страна на Морлоките. По дрехата и гърба ми запълзяха меки ръчички, които заопипваха дори врата ми. После клечката драсна и засъска. Вдигнах пламъка нагоре и съгледах белите гърбове на Морлоките да пробягват сред дърветата. Извадих набързо парче камфор от джоба и се приготвих да го запаля веднага, щом клечката почне да догаря. После погледнах Уийна, Тя лежеше вкопчена в краката ми и съвършено неподвижна, с лице към земята. Смутен от уплаха се наведох над нея. Сякаш не дишаше. Запалих бучката камфор, хвърлих я на земята и докато тя пукаше и припламваше, пъдейки Морлоките и сенките, аз коленичих и я повдигнах. Гората зад мен като че ли гъмжеше от Морлоки.
Изглежда, беше припаднала. Внимателно я вдигнах на рамо и се изправих, за да поема нататък, и едва тогава осъзнах нещо ужасно. Докато се занимавах с кибрита и Уийна, се бях завъртял няколко пъти и сега вече нямах никаква представа накъде води пътеката. Спомних си, че бях обърнат гърбом към Зеления дворец. Усетих как ме облива студена пот. Бързо трябваше да измисля как да постъпя. Реших да стъкмя огън и да остана на това място за през нощта. Положих Уийна, все тъй неподвижна, до обрасъл дънер и трескаво засъбирах съчки и листа, защото първата бучка камфор вече гаснеше. Оттук и там из мрака около мен святкаха като гранати очите на Морлоките.
Камфорът припламна и угасна. Запалих клечка кибрит и докато вдигна очи, две бели фигури, които се бяха приближили до Уийна, припряно побягнаха. Единият беше тъй заслепен от светлината, че се блъсна в мен и усетих как костите му изпукаха под удара на юмрука ми. Той изохка смаян, залитна и падна. Запалих друго парче камфор и продължих да стъкмявам огъня. След малко забелязах колко сухи са листата край мен, защото от пристигането ми с Машината на времето, някъде преди седмица, не беше валял никакъв дъжд. И така, вместо да събирам нападали клони от дърветата, аз се заех да подскачам и придърпвам клони отгоре. Много скоро запалих огън, изпускащ задушлив дим от суровите пръчки и сухите листа, и по този начин икономисах камфора си. Сетне се извърнах към Уийна, която лежеше до железния ми чук. Направих каквото мога да я съживя, ала тя лежеше като мъртва. Не успях да разбера дори дали диша или не.
Пушекът от огъня обаче започна да бие към мен и изведнъж съм натежал. Освен това във въздуха се носеха изпаренията от камфора. Поне за час нямаше нужда да наглеждам огъня. След всичките ми премеждия през деня сега се почувствувах много изтощен и приседнах. Гората също бе изпълнена с приспивно шушукане, което не разбирах. Като че ли само бях клюмнал глава, когато пак отворих очи. Ала наоколо беше тъмно и Морлоките ме държаха в ръцете си. Отскубвайки се от вкопчените им пръсти, трескаво затършувах в джобовете си за кибрита, но… там го нямаше! Тогава отново затвориха кръга около мен. След миг узнах какво се беше случило. Бях заспал, огънят бе угаснал и сърцето ми се изпълни със смъртна горчилка. Гората беше сякаш напоена с мирис на обгоряло дърво. Някой ме хвана за врата, за косата, за ръцете и ме задърпа надолу! Неописуемо отвращение бе да усетиш в тъмното всички тези меки същества, струпани върху ти. Имах чувството, че се намирам в някаква чудовищна паяжина. Накрая ме повалиха. Усетих как в шията ми се впиват ситни зъбки. Изтърколих се и в миг ръката ми напипа железния лост. Това ме изпълни с нови сили. Помъчих се да стана, отърсвайки човешките гризачи от себе си, и като хванах лоста по средата, замахвах към лицата им. Плътта хлътна под ударите ми, костите изхрущяха и в следващия миг се оказах на свобода.
Обзе ме непозната екзалтация, която тъй често става спътник на непосилната борба. Знаех, че и двамата с Уийна ще загинем, но бях твърдо решен Морлоките да заплатят скъпо за храната си. Облегнах се на едно дърво и размахах железния прът пред себе си. Цялата гора кипеше от щурането и виковете им. След малко гласовете от възбуждение като че се извисиха, а движенията им станаха още по-припрени. Въпреки това никой не смееше да приближи. Стоях и се блещех към мрака. И тогава ненадейно се появи надежда. Нима Морлоките се страхуваха? А непосредствено след тази мисъл стана и нещо друго, много по-необикновено. Тъмнината като че се озаряваше по някакъв начин. Започнах смътно да долавям очертанията на Морлоките около себе си — трима от тях лежаха разгромени в краката ми — и тогава разбрах, невярвайки на очите си от изненада, че другите тичаха в непрестанен поток, както изглеждаше, някъде откъм гърба ми и се впускаха в гората пред мен. Гърбовете им вече не бяха бели, а червеникави. Стоях, зяпнал в почуда, когато изведнъж съгледах малка червена искра да прехвърча между клоните към едно огряно от звездите късче небе и да изчезва. Едва тогава разбрах от какво се носи този мирис на обгоряло дърво, унасящото шумолене, което сега вече прерастваше в плътен рев, и червената заря. и какво бе това бягство на Морлоките.
Отлепих се от дървото и като се обърнах назад, видях между клоните на по-близките дървета алените езици на пламналата гора. Първият огън, който бях запалил, беше тръгнал след мен. Извърнах очи към Уийна, ала нея я нямаше. Съскането и пукотът над мен, припламващите сурови дървета не ми оставяха никакво време за размишления. Все тъй стиснал железния прът, тръгнах след Морлоките. Побягнах с всички сили. В един момент пламъците запълзяха тъй бързо от дясната ми страна, че бях откъснат и се наложи да свърна наляво. Най-накрая се озовах на неголямо открито пространство и докато се опомня, един Морлок се блъсна в мен, залитна встрани и хукна право към огъня!
И тогава станах свидетел на най-зловещата и ужасяваща картина от всичко според мен, което бях срещнал в тази бъдеща ера. Цялата местност сияеше като през деня от отблясъците на огъня. В центъра се издигаше висока купчина или облак дим, от чийто връх се извисяваше недогорял глог. Отвъд него се виждаше друга част от горящата гора, над която вече се извиваха жълти езици, изцяло обгърнали пространството в огнен пръстен. Нагоре по хълма трийсет-четирийсет Морлоки, заслепени от блясъка и жегата, се лутаха насам-натам напълно объркани. Отначало не можех да разбера слепотата им и ги заудрях без пощада с моя прът, обезумял от страх, всеки път, щом наближеха; така убих един и раних още неколцина. Но когато спрях да погледам как един се щура пипнешком под глога, на фона на аленото небе и когато дочух стенанията им, се уверих в тяхната абсолютна безпомощност и агония сред този пъкъл и не ударих повече нито един.
Все пак от време на време някой от тях се устремяваше към мен, дал воля на разтърсващия го ужас, и това ме подгонваше далеч от него. По едно време пламъците като че стихнаха и аз се побоях да не би гнусните същества отново да ме видят. Мислех си как ще започна борбата още преди да стане това, като убия неколцина, ала огънят отново лумна и аз сдържах ръката си. Бродех по хълма сред тях, стараейки се да ги избягвам, и търсех следи от Уийна. Но Уийна беше изчезнала.
Накрая седнах на билото и загледах тази странна, невероятна компания от слепци, които блуждаеха незрящи напред-назад и издаваха немощни стонове, шибани от свирепите лъчи на пожара. Към небето бълваха кълба дим, а сред прокъсаната на места алена верига, далечни, сякаш принадлежаха на чужда вселена, блещукаха звездици. Двама-трима Морлоки се блъснаха в мен и аз ги прогоних с юмруци, неистово разтреперан.
През по-голямата част от нощта бях убеден, че сънувам кошмар. Хапех се и крещях в горестното си желание да се събудя. Удрях с ръце по земята, ставах и отново сядах, сновях наоколо и пак сядах. После разтърквах очи и молех господа да ме разбуди. На три пъти виждах как Морлоките свеждат глави в агония и се устремяват към пламъците. Ала накрая, над замиращата червенина на пожара, над извиращите маси черен дим и побеляващите дънери на дърветата, над оределите редици на тези призрачни същества започна да се спуска белотата на деня.
Заех се отново да търся следи от Уийна, но не намерих нищо. Очевидно бяха оставили нещастното й телце в гората. Не мога да опиша как се успокоих при мисълта, че е избягнала печалната съдба, на която вероятно беше обречена. Докато разсъждавах така, усетих почти пълна готовност да изтребя докрай тази безпомощна отвратителна пасмина около себе си, но се сдържах. Хълмът, както вече обясних, беше като остров сред гората. От билото му вече съзирах сред димната завеса Зеления дворец, а от него можех да се ориентирам и за белия сфинкс. И като обърнах гръб на останките от тия осъдени души, които продължаваха да обикалят без цел и да стенат, докато денят ставаше все по-светъл, омотах малко суха трева около краката си и закуцуках през димящата пепел и черните дънери, които още пулсираха от огъня, към скривалището на Машината на времето. Вървях бавно, защото бях почти изтощен и окуцял, и чувствувах непреодолима мъка заради ужасната смърт на малката Уийна. Това беше някакво невъзвратимо бедствие. Сега, в тази позната стая, то ми прилича повече на тъга по един сън, отколкото на действителна загуба. Но през онази утрин бях останал пак абсолютно самотен — страшно сам. Замислих се за тази моя къща, за тази камина, за вас и с тези мисли у мен се зароди копнеж, който се превърна в болка.
Но докато вървях по димящата пепел под яркото утринно небе, направих откритие. В джоба на панталона ми имаше няколко кибритени клечки. Навярно, преди да се изгуби, кутийката се бе отворила.