Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Time Machine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 27 гласа)

По-долу е показана статията за Машината на времето от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Машината на времето
The Time Machine
Първото издание на Машината на времето
Първото издание на Машината на времето
Автор Хърбърт Уелс
Първо издание 1895 г.
Обединеното кралство
Оригинален език английски
Жанрове Пътуване във времето
Антиутопия
Вид Роман

Издателство в БГ „Георги Бакалов“, Варна (1984)*
Преводач Юлия Бучкова – Малеева
ISBN ISBN 431-5657–66–84

бележки
Машината на времето в Общомедия

Машината на времето (на английски: The Time Machine) е първия научнофантастичен роман на Хърбърт Уелс, издаден през 1895 г.

Историята представя идеята за пътуване във времето с помощта на превозно средство, позволяващо на водача си да пътува целенасочено и избирателно. Едновременно с това авторът разсъждава за социалните взаимоотношения в едно общество отдалечено напред във времето. Художественият герой се сблъсква с обществените порядки на една деградирала човешка цивилизация, условно разделена на две неразделни части – примитивни работници (морлоки) и изнежени консуматори (елои).

По-късно по книгата са направени два филма.

Сюжет

Пътникът във времето представя пред няколко джентълмени, сред които и разказвача на историята, идеята, че човек може да пътува във времето с помощта на специално устройство – Машина на времето.[1] Понеже посетителите на ученият изпитват недоверие към новопредставената теория, след осем дни (четвъртък), те отново гостуват на Пътника, вечерта. Той закъснява за срещата и идва с окаян вид, който разтревожва гостите. Новопристигналият обещава да разкрие всичките си преживелица през изминалите осем дни.[2]

Ученият, от миналия четвъртък до сегашния, сутринта, довършва своята Машина на времето. Когато изобретението е готова, Пътникът във времето се качва в устройството и се пренася напред във времето. Увлечен в пътуването, той се озовава в 802,701 г., в долина близо до р. Темза. Посрещнат е от елои,[3] които отвеждат госта в огромна сграда, където устройват пищна трапеза от плодове.

Погълнат от обкръжаващия го свят, човекът от миналото забравя за Машина на времето[4] и когато се връща при нея вечерта, тя е изчезнала безследно. Пътникът във времето е принуден да остане и да са слее в средата на елоите. Сприятелява се с една жена от расата, която спасява от удавяне, наречена Уийна. Тя подарява на своя приятел необикновени цветя.

Междувременно пътникът не се отказва от задачата да намери своето изгубено изобретение. Открива, че то е откраднато от подземните същества морлоките.[5] Въпреки отвращението и страха, който чувства към тях, той се спука по един кладенец и попада в огромна подземна зала, в която тегне непрогледен мрак и се носи миризмата на човешка кръв. Група морлоки го обграждат и се опитват да го ръзкъсат. Мъжът едва се измъква от ръцете им с помощта на клечки кибрит.[6]

На горния свят Пътникът във времето забелязва, че нощта става все по-тъмна, което ще улесни морлоките да нападнат елоите.[7] Той и Уийна се укриват в един дворец от зелен мрамор и порцелан, който преди е представлявал музей. Пътникът открива в останките няколко приспособления, с чиято помощ може да се защити от подземните същества, както и да отвори бронзовите врати под статуята на сфинкса, където предполага че е скрита Машината на времето.[8]

На сутринта двамата излизат от разрушения музей и тръгват към белия сфинкс. Пренощуват в една гора, където запалват огън, за да държат далеч морлоките. Огънят се разпространява и в пламъците му загиват няколко подземни същества, които се опитват да разкъсат Пътника във времето и неговата спътничка. Уийна загива във схватката.[9]

Оцелелият мъж успява да се добере до статуята. Бронзовите врати под него са отворени и зад тях стои Машината на времето. Пътникът се насочева към устройството и попада в капана на няколко морлоки. Успява да задейства лоста и машината потегля напред във времето, откъсвайки го от ръцете на хищните същества.[10]

Пътникът спира в няколко отрязъка от времето, като наблюдава постепенното загиване на планетата Земя.[11] Уморен от отчайващата гледка, той се връща в своето време. Джентълмените не могат да повярват в невероятната история. Ученият обаче не се опитва и да ги убеди, въпреки че е запазил чудноватите цветя, подарени му от Уийна.[12] В следващите дни ученият изчезва безследно, видян последно от разказвача на историята.[13]

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

Име Оригинално име Персонаж Описание
Пътникът във времето The Time Traveller Протагонист Високоинтелигентен учен и джентълмен, живеещ в Ричмънд, Лондон. Искрен е с хората. Притежава едра глава и бледо лице, което при възбуда почервенява.
Морлоки Morlock Антагонисти Еволюирала човешка раса – маймуноподобни човекоядци, живеещи под земята. Кожата им е бледа, очите светещи, приспособили се към мрака. Страхуват се от огъня и светлината.
Елои Eloi Групов персонаж (от страната на протагониста) Еволюирала човешка раса – ангелоподобни същества, които са слабообразовани, наивни и лесно губят интерес. Ниски на ръст, обличат се шарено и ядат само плодове и зеленчуци. Страхуват се от нощта и кладенците, от които излизат Морлоките.
Уийна Weena Поддържащ персонаж (от страната на протагониста) Елоит от женски пол. След като ѝ спасява живота, става приятелка (предполагаемо любовница) на Пътникът във времето. Крайно привързана към главния персонаж. Поведението ѝ е инфантилно, подобно на расата ѝ.
Разказвач, Филби, Психолог, Млад мъж, Медик, Редактор (Бланк), Журналист (Даш), Тих човек (Чоуз) Story Teller, Filby, Psychologist, Young man, Medic, Editor (Blank), Jurnalist (Dash), Quite Man (Chouse) Групов персонаж – епизодичен (от страната на протагониста) Първите трима редовни посетители на Пътникът във времето, а останалите просто гости. Пред първите пет Пътникът за първи път развива представя теорията си за пътуване във времето. Недоверчиви към учения и скептични към теорията.

Елементи от книгата

Пътуване във времето

Пътникът във времето отначало дава пример с всяко действително тяло, което има четири измерения – дължина, ширина, височина и... време. Първите три измерения наричаме три равнини на Пространството, а четвъртото – времето – то е абстрактно и съществува само в нашето съзнание; не му се обръща достатъчно внимание. Пътникът обаче твърди, че между времето и всяко от трите измерения на Пространството няма особена разлика. От тук той си задава въпроса: защо не може да се движим във времето както се движим в другите пространства (по това време е известен аеростатът)? Пътникът във времето казва, че е грешка твърдението, че не може да се излезе от настоящия момент. Нашето мислено съществуване е нематериално, то няма измерения, движим се напред във времето с равномерна скорост – от люлка до гроб – и назад чрез спомените. Нямаме възможност да се задържим в даден момент така като човека в миналото не е бил способен да се задържи футове над земята. За тази цел Пътникът изобретява машината на времето.

Машината на времето се движи във всяка посока на Пространството и Времето в зависимост от решенията на нейния водач. Пътникът във времето отначало представя малък модел на същинската машина, който представлява механизъм, не по-малък от будилник, чиято изящна изработка е отнела две години от живота на пътника. Моделът има причудлив вид – проблясваща метална конструкция, по която личи слонова кост и няколко прозрачни кристала. Открояват се особено малки частица – лостовете, чрез които механизма се предвижва в бъдещето или миналото. Има и седалка предназначена за водача.

По нататък в историята Пътникът във времето усъвършенства своята същинска Машина на времето. Тя е изградена от слонова кост, метал и кристал. Перилата ѝ са от месинг, пръчките от никел и слонова кост, а оста от кристал. Два лоста за тръгване и спиране задвижват механизма на устройството. Скоростта се отчита от миниатюрни стрелки по уред. При първото изпробване на Машината на времето Ученият определя пътуването във времето като пропадане в някаква бездна с кошмарно чувство за неизбежен сблъсък. Пространството около машината постепенно се променя в съгласие със скоростта; в началото то се замъглява, преминава в прозрачно и накрая е съвсем неясно. Докато Машината на времето се движи с висока скорост няма риск да попадне в някаква материя, но при спирането има опасност атомите на Пътника да влязат в такъв тесен контакт със срещната преграда, че да настъпило химична реакция, дори неочакван взрив.

Бъдещето според романа

Действието в книгата се развива през 802 701 г., когато човечеството, след дълги борби с Природата, накрая е навлязло в така жадуваната епоха на покой и бездействие. В света вече няма болести, войни и бедствия. На мястото на Лондон се простира прекрасна градина, и макар неподдържана, тя дава изобилие от непознати и прекрасни цветя. Наоколо виреят нови сортове плодове, по-големи и вкусни от обикновеното. Сред разнообразната зеленина се простират огромни сгради с масивни колони, построени от мрамор, бронз и алуминий, украсени с изкусни дърворезби. Други, по нови здания, са дворцови постройки от зелен мрамор с ориенталски декорации. Вътрешната част на по-старите жилищата се състоят от просторни трапезарии и спални помещения. В същото време зданията са занемарени, покрити с прах, изпочупени прозорци и разпокъсани завеси.

Сред райската градина се откроява причудлива бяла статуя на сфинкс, носеща белезите от многото години, вдигнала широко крилете. Монумента е изработен от мрамор, седящ върху бронзов пиедестал. Из поляната се срещат и няколко кръгли безводни кладенци, направени също от бронз и покрити с малък купол. По стените във вътрешната им част са разположени множество метални стъпала и дръжки, които се губят в големите дълбини на шахтата.

Елои

Човечеството се е разделило на две раси: „елои“ и „морлоки“. Елоите са бъдещата аристократична прослойка, облагодетелствана в миналото, и сега потънала в тотално бездействие; не отглеждат култури, нямат противоречия помежду си и не извършват никаква производителна дейност. Живеят в някаква форма на комунален строй. Умът и мисълта им е закърнял и са достигнали до едно инфантилно ниво на поведение. Губят лесно интерес и трудно схващат нещата. Мудни, неспособни да действат в напрегнати ситуации.

Елоите са почти еднакви помежду си. Ниски на ръст с бледа изнежена кожа, която лесно поруменява. Косите им са светли и къдрави, нямат окосмяване по тялото. Трудно се различават по полово отношение. Носят цветни туники от мек плат, препасани на кръста с кожен колан. Обикновено ходят боси. Консумират само плодове. Общуват между тях става на непознат за миналото език, определян като нежен и плавен.

Морлоки

Тяхна противоположност са морлоките – наследници на работническата класа, която в продължение на хиляди години слугува на аристократичната прослойка. Постепенно пропастта между двете класи се увеличава. Накрая работниците, заровена в мини под земята, губи връзка с Горния свят и заживява в така наречения Подземен свят. От липсата на светлина кожата им става мръснобяла, а очите, големи, сивочервени и без клепачи, привикват към мрака и светят на тъмно. Най-големият страх на морлоките е светлината. Непрекъснатата работа, развила се вече като инстинкт, изгърбва фигурите им и те придобиват маймуноподобен вид. Занемаряват до крайност външния си вид, подчертано от дългите им до кръста лененоруси коси.

Подземната раса се храни предимно с човешко месо – елоите, които са тяхна плячка през нощта. Затова горните хора изпитват панически страх от тъмнината, кладенците, както и от бронзовата врата под сфинкса.

Морлоките обитават Подземния свят, състоящ се от система от тунели и огромни зали. Вътре в пещерите им са разположени шумни машини, поддържащи течението в шахтите. Връзката с Горния свят морлоките правят чрез дълбоките кладенци, от които излизат през нощта.

Библиография

Източници

  1. Машината на времето Едно, стр. 13-24
  2. Машината на времето Две, стр. 25-32
  3. Машината на времето Три, стр. 33-40
  4. Машината на времето Четири, стр. 41-54
  5. Машината на времето Пет, стр. 55-77
  6. Машината на времето Шест, стр. 78-85
  7. Машината на времето Седем, стр. 86-94
  8. Машината на времето Осем, стр. 95-103
  9. Машината на времето Девет, стр. 104-112
  10. Машината на времето Девет, стр. 113-117
  11. Машината на времето Единадесет, стр. 118-124
  12. Машината на времето Дванадесет, стр. 125-131
  13. Машината на времето Епилог, стр. 132-133

Вижте също

Шест

Може да ви се струва чудно, но едва след два дена успях що-годе безпогрешно да тръгна по новооткритите следи. Тези бледи тела ме отблъскваха някак особено. Бяха полуизбелели също като червеите и мекотелите, консервирани в спирт в някой зоологически музей. При докосване до тях човек изпитваше усещането за нещо нечисто и студено. Моето отвращение очевидно се дължеше главно на симпатиите ми към Елоите, чиято ненавист спрямо Морлоките сега вече започвах да оправдавам.

Следващата нощ не спах добре. Навярно здравето ми не беше съвсем в ред. Бях потиснат, объркан и разяждан от съмнения. Един-два пъти изпитах дълбок страх, за който не можах да открия определена причина. Спомням си как допълзях безшумно в големия салон, където малките хора спяха на лунната светлина — тази нощ Уийна беше сред тях, — и се почувствувах окуражен от тяхното присъствие. Дори ми дойде наум, че само след няколко дни луната ще излезе от последната си четвърт, нощите ще станат тъмни и тогава навярно от низините ще се появят още по-многобройни групи от тези неприятни същества, тези побелели Лемури, тази нова сган, която бе заменила старата. През следващите два дни усещах неспокойствието на човек, който се дърпа пред неизбежно задължение. Бях уверен, че ако проникна смело в тази подземна загадка, ще намеря Машината на времето. И все пак не можех да се изправя пред загадката. Да имах поне един другар, щеше да е по-различно. Но бях тъй ужасяващо сам, че дори спускането надолу в мрака на кладенеца ме разтърсваше от отвращение. Не зная дали можете да разберете това мое чувство, ала хич не бях сигурен какво се спотайва зад гърба ми.

Именно това безпокойство, тази несигурност може би ме водеха все по-надалеч в моите изследователски експедиции. Когато един път тръгнах на югозапад, към хълмистата местност, която ние сега наричаме Коум ууд, забелязах в далечината, по посока на Банстед от деветнайсети век огромна зелена сграда, на вид различна от всичко, което бях виждал до този момент. Беше по-голяма от най-големите дворци или развалини, които бях срещал там, а фасадата имаше ориенталски декорации: предната стена беше лакирана в резедав оттенък, нещо между синьо и зелено, подобно на китайски порцелан. Тази новост във външния вид предполагаше новост и във функцията и аз реших да разбера каква е тя. Ала денят напредваше, а тази сграда се изпречи пред погледа ми след дълго и уморително скитане, затова реших да оставя приключението за следващия ден и да се върна при уюта и ласките на малката Уийна. На сутринта забелязах съвсем ясно, че любопитството ми към Двореца от зелен порцелан е един вид самозалъгване, което ми дава възможност да отложа с още един ден задължението, от което се боях. Реших да се заема със спускането, без да губя повече време, и рано-рано тръгнах към един кладенец край развалините от гранит и алуминий.

Малката Уийна затича с мен. По пътя към кладенеца тя танцуваше, но като видя как се навеждам над отвора и поглеждам вътре, странно се разтревожи.

— Довиждане, малка моя Уийна — казах аз и я целунах, после се обърнах и захванах да опипвам парапета, за да открия стъпалните куки. Сторих го доста припряно, признавам, защото се боях да не се изпари смелостта ми! Отначало тя ме гледаше изумена. После нададе жален вик и като затича към мен, ме задърпа с малките си ръце. Мисля, че тъкмо упорството й ме накара да продължа действията си. Отскубнах се от нея, навярно малко по-грубо от нормалното, и след миг се озовах в отвора на кладенеца. Видях разкривеното и лице над парапета и се усмихнах, за да я окуража. После отместих поглед надолу към тънките куки, в които се бях вкопчил. Наложи се да слизам по шахта, дълбока близо двеста ярда. Спускането извършвах, като се опирах на металните пръчки, които се подаваха от стената на кладенеца, и тъй като бяха пригодени за същества, много по-малки и леки от мен, съвсем скоро се изтощих. И не само това! Една от пръчките се огъна надолу към черната бездна. За момент увиснах на една ръка, а след този случай повече не посмях да се отпускам. Ръцете и гърбът ми се сковаха, но аз продължих колкото може по-бързо да стъпвам по отвесната стена. Обърнах очи нагоре и видях отвора, малък син диск, в който грееше една звезда, докато главицата на малката Уийна стърчеше като обла черна издатина. Някаква машина под мен боботеше все помощно и тягостно. Всичко освен този малък диск горе беше абсолютно тъмно, а когато отново вдигнах очи, Уийна беше изчезнала.

Изпаднах в мъчително безпокойство. Мина ми през ум да опитам отново да се изкача по шахтата и да захвърля този Подземен свят. Но докато мислех така, продължих да се спускам. Накрая с върховно облекчение видях да се откроява неясно в тъмното, на един фут от мен, неширока дупка в стената. Извих се нататък и открих, че това е отвор на тесен хоризонтален тунел, където можех да си полегна и почина. Но все не стигах до него. Ръцете ме боляха, гърбът ми беше схванат, а аз треперех от непрекъснат страх да не падна. А и непрогледната тъмнина дразнеше неимоверно очите ми. Въздухът се тресеше от тътена и бръмченето на някакви машини, които навярно поддържаха течението в шахтата.

Не зная колко дълго съм лежал. Събудих се от допира на мека ръка по лицето ми. Сепнах се в мрака и припряно извадих клечка кибрит: когато я запалих, съгледах три прегърбени бели създания, подобни на онова, което бях срещнал горе сред развалините и което бързо бе побягнало от светлината. Тъй като живееха в тази според мен непроницаема тъмнина, очите им бяха ненормално големи и чувствителни също като зениците на рибите от дълбините и отразяваха светлината по същия начин. Не се съмнявах, че ме виждат в този абсолютен мрак и като че изобщо не се страхуваха от мен. Но щом запалих кибрита, за да ги огледам, те хукнаха стремглаво и изчезнаха в тъмните канали и тунели, откъдето очите им необикновено се блещеха към мен.

Опитах да ги повикам, но езикът им очевидно беше различен от този на горните люде, така по неволя си останах само с този опит и още тогава в мен се загнезди мисълта да избягам, преди да завърша експедицията си. Но си казах: „Вече си се захванал“ и като поех пипнешком през тунела, усетих как шумът от машините се усилва. След малко стените край мен изчезнаха и аз се озовах в голямо открито пространство, запалих нова клечка и забелязах, че съм влязъл в огромна сводеста пещера, която тънеше в мрак отвъд кръга на моето пламъче. Това, което съгледах вътре, беше точно колкото може да се види, докато гори една клечка кибрит.

Паметта ми, както разбирате, е неточна. Големи силуети на някакви огромни машини се откроиха в тъмата, от тях падаха изкривени черни сенки, в които се спотайваха от блясъка неразличими призрачни Морлоки. Между другото наоколо беше душно и потискащо, а във въздуха се носеше слаб дъх на прясна кръв. Малко по-нататък, по централната пътека, се намираше малка маса от бял метал, а върху й се виждаше някаква храна. Значи Морлоките ядяха сурово месо. В оня момент се почудих какво ще е това голямо оцеляло животно с такава едра червена става? Но почти нищо не се различаваше: тежката миризма, грамадните форми, лишени от всякакво съдържание, мръсните фигури, спотаени в сенките, чакащи само отново да бъда обгърнат в мрак! Клечката догоря, опърли пръстите ми и падна, сгърчена червена точка в чернотата.

Беше ме спохождала неведнъж мисълта колко зле подготвен бях тръгнал на тази експедиция. Когато полетях с Машината на времето, бях обладан от абсурдната мисъл, че хората на Бъдещето сигурно ще са далече по-напред от нас по отношение на всички свои уреди. Бях дошъл без оръжие, без лекарства, без нищо за пушене — на моменти страшно ми се допушваше, — дори без достатъчно кибрит. Да бях се сетил поне за фотоапарата! Бих ги щракнал като нищо, пък след това щях да си ги разглеждам. Но уви, сега стоях там с единствените оръжия и сили, които ми бе дала Природата — ръцете, краката и зъбите; това и четирите кибритени клечки, които ми бяха останали.

Боях се да продължа пътя си сред всичката машинария в тъмното и едва при последната искрица светлина открих, че запасът ми от клечки съвсем бе намалял. До този момент не ми беше хрумвало да ги пестя и бях изхабил почти половин кутия за изумление на обитателите на Горния свят, за които огънят беше нещо нечувано. Сега, както ви казвам, ми бяха останали само четири и докато стоях в тъмното, някаква ръка докосна моята, мършави пръсти заопипваха лика ми и аз усетих особена, неприятна миризма. Счу ми се, като че ли край мен диша цяла тълпа такива страшни малки същества. Усетих как някой леко подръпва кутията кибрит от ръката ми, а зад мен други ръце затеглиха дрехата ми. Съзнанието за тези невидими същества, които ме разучават, беше неописуемо неприятно. Внезапно разбрах колко малко зная за техния начин на мислене и поведение и това ясно изпъкна пред мен в тъмата. Разкрещях се колкото мога по-силно. Те се стреснаха и побягнаха, а сетне почувствувах как отново ме наобикалят. Впиха се още по-смело в мен, нашепвайки помежду си странни звуци. Разтърсих мощно тяло и отново креснах — съвсем неистово. Този път не се изплашиха толкова много и когато отново приближиха, сред тях се разнесе чудноват смехоподобен шум. Ще призная, че бях обезумял от страх. Реших да запаля нова клечка и да избягам под защитата на пламъка. Сторих го, удължавайки пламъчето с парче хартия от джоба си. Оттеглих се бързо към тесния тунел. Но тъкмо бях влязъл в него, когато пламъкът угасна от струята въздух и в черния мрак чух как Морлоките зашумоляха като листи, пометени от вятъра, и се понесоха към мен.

В миг бях сграбчен от няколко ръце, които без съмнение се опитваха да ме върнат назад в пещерата. Запалих нова клечка и я размахах в заслепените им лица. Едва ли можете да си представите колко противно нечовешки изглеждаха те — тези бледи лица без брадички и големи, розовосини очи без клепачи! — когато се опулиха в своята слепота и почуда. Хич и не спрях да ги гледам, честна дума: отново хукнах и когато и втората клечка угасна, запалих трета. Когато стигнах отвора на шахтата, тя почти догаряше. Полегнах до ръба, тъй като от тътена на огромната помпа долу ми се зави свят. После опипах стената за куките и тъкмо когато ги намирах, някой хвана краката ми отзад и здравата ме затегли навътре. Запалих последната клечка… и тя тутакси угасна. Но вече бях хванал напречните стъпала и като ритнах с всичка сила, освободих се от клещите на Морлоките и припряно се закатерих нагоре по шахтата, докато те останаха да назъртат и да мигат към мен, освен един малък нещастник, който тръгна след мен, ала най-доброто, което успя да направи, бе да плени едната ми обувка.

Изкачването ми се стори безкрайно. Последните двайсетина фута ми се догади до смърт. С най-невероятни усилия се сдържах. А няколко ярда преди края се борих яростно да не припадна. На няколко пъти ми се зави свят и изпитах всичките симптоми на стремглаво падане. Накрая обаче се прехвърлих някак през парапета на отвора и се запрепъвах сред развалините под ослепителното слънце. Паднах възнак. Дори почвата ухаеше сладостно и чисто. Помня после как Уийна ме целуваше по ръцете и ушите и как до мен долетяха гласовете на други Елои. А след това съм изпаднал в безсъзнание.