Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Time Machine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 27 гласа)

По-долу е показана статията за Машината на времето от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Машината на времето
The Time Machine
Първото издание на Машината на времето
Първото издание на Машината на времето
Автор Хърбърт Уелс
Първо издание 1895 г.
Обединеното кралство
Оригинален език английски
Жанрове Пътуване във времето
Антиутопия
Вид Роман

Издателство в БГ „Георги Бакалов“, Варна (1984)*
Преводач Юлия Бучкова – Малеева
ISBN ISBN 431-5657–66–84

бележки
Машината на времето в Общомедия

Машината на времето (на английски: The Time Machine) е първия научнофантастичен роман на Хърбърт Уелс, издаден през 1895 г.

Историята представя идеята за пътуване във времето с помощта на превозно средство, позволяващо на водача си да пътува целенасочено и избирателно. Едновременно с това авторът разсъждава за социалните взаимоотношения в едно общество отдалечено напред във времето. Художественият герой се сблъсква с обществените порядки на една деградирала човешка цивилизация, условно разделена на две неразделни части – примитивни работници (морлоки) и изнежени консуматори (елои).

По-късно по книгата са направени два филма.

Сюжет

Пътникът във времето представя пред няколко джентълмени, сред които и разказвача на историята, идеята, че човек може да пътува във времето с помощта на специално устройство – Машина на времето.[1] Понеже посетителите на ученият изпитват недоверие към новопредставената теория, след осем дни (четвъртък), те отново гостуват на Пътника, вечерта. Той закъснява за срещата и идва с окаян вид, който разтревожва гостите. Новопристигналият обещава да разкрие всичките си преживелица през изминалите осем дни.[2]

Ученият, от миналия четвъртък до сегашния, сутринта, довършва своята Машина на времето. Когато изобретението е готова, Пътникът във времето се качва в устройството и се пренася напред във времето. Увлечен в пътуването, той се озовава в 802,701 г., в долина близо до р. Темза. Посрещнат е от елои,[3] които отвеждат госта в огромна сграда, където устройват пищна трапеза от плодове.

Погълнат от обкръжаващия го свят, човекът от миналото забравя за Машина на времето[4] и когато се връща при нея вечерта, тя е изчезнала безследно. Пътникът във времето е принуден да остане и да са слее в средата на елоите. Сприятелява се с една жена от расата, която спасява от удавяне, наречена Уийна. Тя подарява на своя приятел необикновени цветя.

Междувременно пътникът не се отказва от задачата да намери своето изгубено изобретение. Открива, че то е откраднато от подземните същества морлоките.[5] Въпреки отвращението и страха, който чувства към тях, той се спука по един кладенец и попада в огромна подземна зала, в която тегне непрогледен мрак и се носи миризмата на човешка кръв. Група морлоки го обграждат и се опитват да го ръзкъсат. Мъжът едва се измъква от ръцете им с помощта на клечки кибрит.[6]

На горния свят Пътникът във времето забелязва, че нощта става все по-тъмна, което ще улесни морлоките да нападнат елоите.[7] Той и Уийна се укриват в един дворец от зелен мрамор и порцелан, който преди е представлявал музей. Пътникът открива в останките няколко приспособления, с чиято помощ може да се защити от подземните същества, както и да отвори бронзовите врати под статуята на сфинкса, където предполага че е скрита Машината на времето.[8]

На сутринта двамата излизат от разрушения музей и тръгват към белия сфинкс. Пренощуват в една гора, където запалват огън, за да държат далеч морлоките. Огънят се разпространява и в пламъците му загиват няколко подземни същества, които се опитват да разкъсат Пътника във времето и неговата спътничка. Уийна загива във схватката.[9]

Оцелелият мъж успява да се добере до статуята. Бронзовите врати под него са отворени и зад тях стои Машината на времето. Пътникът се насочева към устройството и попада в капана на няколко морлоки. Успява да задейства лоста и машината потегля напред във времето, откъсвайки го от ръцете на хищните същества.[10]

Пътникът спира в няколко отрязъка от времето, като наблюдава постепенното загиване на планетата Земя.[11] Уморен от отчайващата гледка, той се връща в своето време. Джентълмените не могат да повярват в невероятната история. Ученият обаче не се опитва и да ги убеди, въпреки че е запазил чудноватите цветя, подарени му от Уийна.[12] В следващите дни ученият изчезва безследно, видян последно от разказвача на историята.[13]

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

Име Оригинално име Персонаж Описание
Пътникът във времето The Time Traveller Протагонист Високоинтелигентен учен и джентълмен, живеещ в Ричмънд, Лондон. Искрен е с хората. Притежава едра глава и бледо лице, което при възбуда почервенява.
Морлоки Morlock Антагонисти Еволюирала човешка раса – маймуноподобни човекоядци, живеещи под земята. Кожата им е бледа, очите светещи, приспособили се към мрака. Страхуват се от огъня и светлината.
Елои Eloi Групов персонаж (от страната на протагониста) Еволюирала човешка раса – ангелоподобни същества, които са слабообразовани, наивни и лесно губят интерес. Ниски на ръст, обличат се шарено и ядат само плодове и зеленчуци. Страхуват се от нощта и кладенците, от които излизат Морлоките.
Уийна Weena Поддържащ персонаж (от страната на протагониста) Елоит от женски пол. След като ѝ спасява живота, става приятелка (предполагаемо любовница) на Пътникът във времето. Крайно привързана към главния персонаж. Поведението ѝ е инфантилно, подобно на расата ѝ.
Разказвач, Филби, Психолог, Млад мъж, Медик, Редактор (Бланк), Журналист (Даш), Тих човек (Чоуз) Story Teller, Filby, Psychologist, Young man, Medic, Editor (Blank), Jurnalist (Dash), Quite Man (Chouse) Групов персонаж – епизодичен (от страната на протагониста) Първите трима редовни посетители на Пътникът във времето, а останалите просто гости. Пред първите пет Пътникът за първи път развива представя теорията си за пътуване във времето. Недоверчиви към учения и скептични към теорията.

Елементи от книгата

Пътуване във времето

Пътникът във времето отначало дава пример с всяко действително тяло, което има четири измерения – дължина, ширина, височина и... време. Първите три измерения наричаме три равнини на Пространството, а четвъртото – времето – то е абстрактно и съществува само в нашето съзнание; не му се обръща достатъчно внимание. Пътникът обаче твърди, че между времето и всяко от трите измерения на Пространството няма особена разлика. От тук той си задава въпроса: защо не може да се движим във времето както се движим в другите пространства (по това време е известен аеростатът)? Пътникът във времето казва, че е грешка твърдението, че не може да се излезе от настоящия момент. Нашето мислено съществуване е нематериално, то няма измерения, движим се напред във времето с равномерна скорост – от люлка до гроб – и назад чрез спомените. Нямаме възможност да се задържим в даден момент така като човека в миналото не е бил способен да се задържи футове над земята. За тази цел Пътникът изобретява машината на времето.

Машината на времето се движи във всяка посока на Пространството и Времето в зависимост от решенията на нейния водач. Пътникът във времето отначало представя малък модел на същинската машина, който представлява механизъм, не по-малък от будилник, чиято изящна изработка е отнела две години от живота на пътника. Моделът има причудлив вид – проблясваща метална конструкция, по която личи слонова кост и няколко прозрачни кристала. Открояват се особено малки частица – лостовете, чрез които механизма се предвижва в бъдещето или миналото. Има и седалка предназначена за водача.

По нататък в историята Пътникът във времето усъвършенства своята същинска Машина на времето. Тя е изградена от слонова кост, метал и кристал. Перилата ѝ са от месинг, пръчките от никел и слонова кост, а оста от кристал. Два лоста за тръгване и спиране задвижват механизма на устройството. Скоростта се отчита от миниатюрни стрелки по уред. При първото изпробване на Машината на времето Ученият определя пътуването във времето като пропадане в някаква бездна с кошмарно чувство за неизбежен сблъсък. Пространството около машината постепенно се променя в съгласие със скоростта; в началото то се замъглява, преминава в прозрачно и накрая е съвсем неясно. Докато Машината на времето се движи с висока скорост няма риск да попадне в някаква материя, но при спирането има опасност атомите на Пътника да влязат в такъв тесен контакт със срещната преграда, че да настъпило химична реакция, дори неочакван взрив.

Бъдещето според романа

Действието в книгата се развива през 802 701 г., когато човечеството, след дълги борби с Природата, накрая е навлязло в така жадуваната епоха на покой и бездействие. В света вече няма болести, войни и бедствия. На мястото на Лондон се простира прекрасна градина, и макар неподдържана, тя дава изобилие от непознати и прекрасни цветя. Наоколо виреят нови сортове плодове, по-големи и вкусни от обикновеното. Сред разнообразната зеленина се простират огромни сгради с масивни колони, построени от мрамор, бронз и алуминий, украсени с изкусни дърворезби. Други, по нови здания, са дворцови постройки от зелен мрамор с ориенталски декорации. Вътрешната част на по-старите жилищата се състоят от просторни трапезарии и спални помещения. В същото време зданията са занемарени, покрити с прах, изпочупени прозорци и разпокъсани завеси.

Сред райската градина се откроява причудлива бяла статуя на сфинкс, носеща белезите от многото години, вдигнала широко крилете. Монумента е изработен от мрамор, седящ върху бронзов пиедестал. Из поляната се срещат и няколко кръгли безводни кладенци, направени също от бронз и покрити с малък купол. По стените във вътрешната им част са разположени множество метални стъпала и дръжки, които се губят в големите дълбини на шахтата.

Елои

Човечеството се е разделило на две раси: „елои“ и „морлоки“. Елоите са бъдещата аристократична прослойка, облагодетелствана в миналото, и сега потънала в тотално бездействие; не отглеждат култури, нямат противоречия помежду си и не извършват никаква производителна дейност. Живеят в някаква форма на комунален строй. Умът и мисълта им е закърнял и са достигнали до едно инфантилно ниво на поведение. Губят лесно интерес и трудно схващат нещата. Мудни, неспособни да действат в напрегнати ситуации.

Елоите са почти еднакви помежду си. Ниски на ръст с бледа изнежена кожа, която лесно поруменява. Косите им са светли и къдрави, нямат окосмяване по тялото. Трудно се различават по полово отношение. Носят цветни туники от мек плат, препасани на кръста с кожен колан. Обикновено ходят боси. Консумират само плодове. Общуват между тях става на непознат за миналото език, определян като нежен и плавен.

Морлоки

Тяхна противоположност са морлоките – наследници на работническата класа, която в продължение на хиляди години слугува на аристократичната прослойка. Постепенно пропастта между двете класи се увеличава. Накрая работниците, заровена в мини под земята, губи връзка с Горния свят и заживява в така наречения Подземен свят. От липсата на светлина кожата им става мръснобяла, а очите, големи, сивочервени и без клепачи, привикват към мрака и светят на тъмно. Най-големият страх на морлоките е светлината. Непрекъснатата работа, развила се вече като инстинкт, изгърбва фигурите им и те придобиват маймуноподобен вид. Занемаряват до крайност външния си вид, подчертано от дългите им до кръста лененоруси коси.

Подземната раса се храни предимно с човешко месо – елоите, които са тяхна плячка през нощта. Затова горните хора изпитват панически страх от тъмнината, кладенците, както и от бронзовата врата под сфинкса.

Морлоките обитават Подземния свят, състоящ се от система от тунели и огромни зали. Вътре в пещерите им са разположени шумни машини, поддържащи течението в шахтите. Връзката с Горния свят морлоките правят чрез дълбоките кладенци, от които излизат през нощта.

Библиография

Източници

  1. Машината на времето Едно, стр. 13-24
  2. Машината на времето Две, стр. 25-32
  3. Машината на времето Три, стр. 33-40
  4. Машината на времето Четири, стр. 41-54
  5. Машината на времето Пет, стр. 55-77
  6. Машината на времето Шест, стр. 78-85
  7. Машината на времето Седем, стр. 86-94
  8. Машината на времето Осем, стр. 95-103
  9. Машината на времето Девет, стр. 104-112
  10. Машината на времето Девет, стр. 113-117
  11. Машината на времето Единадесет, стр. 118-124
  12. Машината на времето Дванадесет, стр. 125-131
  13. Машината на времето Епилог, стр. 132-133

Вижте също

Осем

Дворецът от зелен порцелан, когато го наближихме по обяд, беше пуст и потънал в разруха. По прозорците му бяха останали изпочупени стъкла, а от ръждясалата метална конструкция бяха изпопадали големи парчета зелена глазура. Намираше се високо на едно незалесено възвишение и преди да вляза вътре, обърнат на североизток, изненадан съгледах обширно устие или дори река, където според мен едно време се намираха Уандсуърт и Батърсии. Помислих си — макар да не се задълбочих над това — какво ли се бе случило, или в момента ставаше, с живите същества в морето.

Материалът, от който бе изграден Дворецът, се оказа наистина порцелан, а по фасадата му забелязах надпис от неизвестни букви. Хрумна ми нелепата мисъл, че Уийна може да ми помогне да го разчета, но се досетих, че в главата й едва ли има и най-нищожно познание на писмеността. През цялото време я бях възприемал за по-човекоподобна, отколкото беше, навярно защото чувствата й бяха човешки.

В големите отвори на портала — които бяха разкъртени и широко зеещи — се виждаше дълъг коридор вместо обичайния салон, осветен от множество странични прозорци. На пръв поглед всичко напомняше музей. Покритият с плочки под се губеше под дебел слой прах и в тази сива покривка се валяха предмети от една забележителна колекция. Тогава съгледах, странно и призрачно изправено в центъра на помещението, някакво подобие на долната част на огромен скелет. По продълговатите овални крака познах, че е отдавна изчезнало животно от рода на мегатериите. Черепът и костите от горната част се търкаляха от едната му страна в праха, а на едно място, където през малка пролука в покрива бе прокапала дъждовна вода, скелетът съвсем бе изтънял. По-нататък попаднах на грамаден гръден кош на бронтозавър. Хипотезата ми, че това е музей, се потвърждаваше. Вървейки покрай стената, открих наклонени лавици и като ги почистих от праха, намерих старите познати стъкленици от нашата епоха. Навярно бяха здраво затворени, за което се съдеше по добре запазеното съдържание на мнозина от тях.

Очевидно се намирахме сред развалините на някой Южен Кенсингтън от по-късно време! Тук сигурно се бе помещавала и Секцията по палеонтология, защото станах свидетел на една разкошна сбирка от вкаменелости, макар неизбежният процес на разпадане, временно прекратен поради изтребването на бактериите и гъбичките и загубил деветдесет и девет на сто от своята сила, все пак съвсем неотклонно, макар и бавно, да въздействуваше пак върху всичките тези съкровища. Тук-там открих следи от малките хора, като например разбитите на парчета редки вкаменелости нанизани на въженца по рафтовете. На места витрините бяха буквално разместени — по мое мнение от Морлоките. Наоколо беше много тихо. Дебелият слой прах попиваше стъпките ни. Уийна, която търкаляше някакво морско конче по стъклото на наклонена витрина, ме приближи, докато се озъртах, кротко пое ръката ми и замря до мен.

Отначало бях тъй изненадан от този древен паметник на една интелектуална ера, че не помислих дори за възможностите, които ми предлагаше. За момент на заден план остана дори безпокойството ми за Машината на времето.

Съдейки по размерите на мястото, този зелен Дворец съдържаше много повече от една галерия по палеонтология, а може би тук имаше и историческа галерия, даже библиотека! За мен, поне при обстоятелствата, в които се намирах, те биха били далече по-интересни от този спектакъл на старовремска геология в упадък. Позавъртях се малко и открих друга неголяма галерия, която пресичаше първата. Беше посветена вероятно на минералите и един къс сяра наведе мислите ми тутакси на барута. Селитра обаче не успях да открия и никакви нитрати. Без съмнение се бяха втечнили векове преди това. Все пак сярата не излизаше от ума ми и отприщи ред други мисли. Що се отнася до останалите неща в галерията, макар да бяха, общо взето, най-запазени от всичко дотук, те ме интересуваха малко. Не съм специалист по минералогия, затова продължих нататък към една силно порутена малка зала, разположена успоредно на първия салон. Този дял от Двореца бе посветен очевидно на естествената история, но всичко отдавна бе загубило първоначалния си вид. Неколцина спаружени и почернели останки от препарирани едновремешни животни, изсъхнали мумии в буркани, които сигурно са били пълни със спирт, кафяв прах от нявгашни растения: това бе всичко! Стана ми мъчно, защото с радост щях да проследя обичайната подготовка, с която е била постигната победата над живата природа. Тъй дойдохме до една галерия с колосални пропорции, но безкрайно зле осветена, подът й наклонен надолу, гледано от мястото, откъдето влязохме. От тавана на равни интервали висяха бели глобуси — много от тях изпопадали и разбити, — което предполагаше, че първоначално на това място е имало изкуствена светлина. Тук навлязох в собствени води, защото от едната страна бяха подредени обемисти машини, всичките крайно ръждясали, повечето изпочупени, някои все още запазени. Известна ви е моята слабост към механиката, а и бях готов да поостана по за дълго тук, още повече че болшинството от тях представляваха истински главоблъсканици и можех само да гадая за какво са били предназначени. Предположих, че ако реша загадките им, ще се сдобия със сила, която да ми бъде от полза срещу Морлоките.

Изведнъж Уийна се доближи плътно до мен. Тъй внезапно, че ме стресна. Ако не беше тя, едва ли щях да забележа, че подът на галерията е наклонен. Краят[1], в който бяхме пристигнали, се намираше на земята и бе осветен от доста малко на брой, подобни на процепи прозорци. Отстрани подът постепенно се издигаше до самите прозорци, където се образуваше малка дупка, също като „дворчетата“ на лондонските къщи, и само тясна ивица естествена светлина проникваше отгоре. Бавно продължих, озадачен от машините и прекалено погълнат от тях, за да забележа постепенното намаляване на светлината, когато вниманието ми беше привлечено от нарастващото безпокойство на Уийна.

Тогава чак видях, че накрая галерията тъне в непрогледна тъмнина. Застинах в колебание и като се огледах, видях, че прахът вече не е тъй обилен и повърхността му не тъй равна. Навътре към неясната тъмнина той сякаш бе насечен от безброй малки тесни стъпки. Непосредственото присъствие на Морлоките събуди съвсем осезателно сетивата ми. Почувствувах как си губя времето с това мое академично разглеждане на машините. Дойде ми наум, че вече е късно следобед и че все още нямам никакво оръжие, никакво скривалище и нищо, с което да запаля огън. И тогава в непроницаемата чернота в дъното дочух странно потропване и същите чудновати шумове, които бях дочул в кладенеца.

Хванах Уийна за ръка. После, озарен от внезапна идея, аз я пуснах и се обърнах към една машина, от която стърчеше лост, донякъде напомнящ на лостове в стрелочна будка. Покатерих се на стъпалото, сграбчих го с ръка и натиснах с всичка сила настрани. Изведнъж Уийна, останала на централната пътека, заскимтя. Бях преценил съвсем правилно здравината на лоста, защото след миг той се откъсна и аз се върнах при нея с чук, повече от достатъчен според мен за всеки морлокски череп, който би ми се изпречил. Ах, как копнеех сега да убия някой и друг Морлок! Много нечовешко, мислите вие, да имаш желание да убиеш собствените си потомци! Но беше някак невъзможно да си хуманен към тези противни същества. Единствено нежеланието ми да оставя Уийна и убеждението, че ако взема да утолявам жаждата си за мъст, ще пострада Машината на времето, ме въздържаха да не се втурна напред към дъното на галерията и да убия зверовете, които чувах да потропват.

И така с чук в едната ръка и хванал Уийна с другата, излязох от галерията, за да вляза в нова, още по-голяма, която в първия миг ми напомни за някакъв военен параклис, обвит в съдрани знамена. Едва след малко разбрах, че кафявите и овъглени дрипи, които се спускаха отстрани, са разпадащи се останки от книги. Те отдавна се бяха разронили и от тях бе изчезнала всяка прилика с нещо напечатано. Тук-там обаче се виждаха пропаднали лавици и изкривени метални скоби, които най-красноречиво говореха сами за себе си. Ако бях някой литератор, навярно щях да изнеса морализаторска проповед за безполезността на всяка амбиция. Ала това, което най-силно ме порази, беше неимоверното похабяване на труд, за което свидетелствуваше тази печална пустош от гниеща хартия. Признавам, че в оня момент мислех само за „Философските трудове“ и за моите седемнайсет доклада върху физическата оптика. След това се изкачихме по широка стълба и се озовахме в зала, която навремето вероятно е била сектор по приложна химия. Тук вече се надявах сериозно, че ще открия нещо полезно. Като се изключи единият край, където покривът се беше продънил, галерията изглеждаше добре запазена. Нетърпеливо спирах пред всяка здрава витрина. Накрая в една от наистина плътно затворените стъкленици намерих кибрит. Трескаво се заех да запаля. Оказа се превъзходен. Дори не бе навлажнен. Обърнах се към Уийна.

— Танцувай — викнах на нейния език. Защото сега вече наистина се бях сдобил с оръжие срещу отвратителните същества, от които се страхувахме. И тъй, в този запокитен музей, върху дебелия мек килим от прах, за голямо удоволствие на Уийна, аз тържествено изпълних някакъв доста смесен танц, като си подсвирквах колкото можех по-весело „Земите на Лийл“. Това беше малко скромен канкан, малко степ, малко дамски танц (доколкото позволяваха полите на фрака ми), малко нещо съвсем мое си. Защото, както ви е известно, по природа съм твърде изобретателен.

Все си мисля колко странно беше, че тази кибритена кутийка се бе съхранила от помитащия порой на времето в течение на незапомнени години, и какъв късмет бях имал да я намеря. Но колкото и да е чудно, аз открих нещо много по-необичайно: камфор. Намерих го в един запечатан буркан, който по някаква случайност според мен е бил херметически затворен. Отначало реших, че е парафинов восък, и съответно счупих стъкленицата. Но миризмата на камфор беше безспорна. В това всеобщо разпадане летливата субстанция бе имала шанса да оцелее, навярно в разстояние на хиляди векове. Напомни ми за една рисунка в сепия, направена от чернилото на вкаменен белемнит, който бе загинал и се бе вкаменил сигурно преди милиони години. Тъкмо се готвех да захвърля парчето камфор, когато се сетих, че е възпламеним и гори с доста хубав ярък пламък — и всъщност беше отлична свещ, — и го сложих в джоба си. Не намерих обаче нито експлозиви, нито каквото и да било, с което да разбия бронзовия портал. За сега най-доброто си оставаше моята желязна тояга. Въпреки всичко напуснах галерията силно въодушевен.

Не мога да ви разкажа всичко., за оня продължителен следобед. Би ми струвало голямо усилие на паметта да си спомня подред всички свои наблюдения. Идва ми наум за дългата галерия с ръждясали военни доспехи и как се колебаех между моя железен прът и една брадвичка, или меч. Не можех обаче да помъкна и двете, при това моят прът май беше най-подходящ за бронзовия портал. На това място имаше и множество топове, пищови и пушки. Повечето от тях се бяха превърнали в купища ръжда, ала не бяха малко и такива от непознат нов метал, при това съвсем запазени. Всякакви патрони или барут обаче, каквито сигурно е имало едно време, се бяха превърнали на прах. Видях, че в един ъгъл всичко бе обгорено и разбито, помислих си, че сред експонатите сигурно е избухнала експлозия. На друго място съгледах огромна сбирка от идоли — полинезийски, мексикански, гръцки, финикийски, от всяка страна на земята, за която ми дойдеше наум. Тъкмо тук, поддавайки се на някакъв неустоим импулс, написах името си на носа на едно стеатитово чудовище от Южна Америка, което особено силно ме заинтригува.

С наближаването на нощта интересът ми поотслабна. Минавах от галерия в галерия, една от друга по-прашни, по-притаени, често порутени, на места експонатите направо купчини ръжда и въглени, другаде — по-запазени. В един кът внезапно се озовах до модел на калаена мина, а след това съвършено случайно открих в херметична касета два патрона с динамит! Изкрещях „Еврика!“ и от радост ударих силно касетата. А после се усъмних. Замислих се. И като си избрах едно странично коридорче, направих опит. Никога не съм изпитвал такова разочарование, чакайки пет, десет, петнайсет минути за експлозия, която така и не настъпи. Естествено, това бяха само модели, както би трябвало да се досетя, щом се намираха тук. И наистина вярвам, че ако не бяха такива, щях да се втурна стремглаво да разбивам и сфинкса, и бронзовия портал, а (както се оказа) и шансовете си да намеря Машината на времето, и тъй да ги запратя в небитието.

Едва след това, струва ми се, стигнахме до неголяма открита площ в Двореца. Беше покрита с мека пръст и три плодни дръвчета. Починахме и се освежихме. Към залез слънце се заех да преценявам положението. Нощта бавно пълзеше към нас, а моето недостижимо скривалище още чакаше да бъде открито. Но сега това много малко ме тревожеше. Вече притежавах нещо, което беше може би най-доброто от всички оръжия срещу Морлоките — имах кибрит! В джоба ми се намираше и парчето камфор, стига да ми дотрябваше по-силен пламък.. За нас щеше да бъде най-добре да прекараме нощта на открито, защитени от огъня. А на сутринта щяхме да намерим Машината на времето. За тази цел засега имах само железния чук. Сега обаче, попълвайки все повече познанията си, усещах как се променят и чувствата ми към бронзовия портал. Що се отнася до него, до този момент се бях въздържал да го насилвам, преди всичко заради тайната от другата му страна. Никога не ми беше правил впечатление на много здрав и се надявах, че железният ми лост ще бъде съвсем подходящ за тази работа.

Бележки

[1] Възможно е не подът да е бил под наклон, а музеят да е бил построен на склона на хълм. англ. ред.