Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Time Machine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

По-долу е показана статията за Машината на времето от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Машината на времето
The Time Machine
Първото издание на Машината на времето
Първото издание на Машината на времето
Автор Хърбърт Уелс
Първо издание 1895 г.
Обединеното кралство
Оригинален език английски
Жанрове Пътуване във времето
Антиутопия
Вид Роман

Издателство в БГ „Георги Бакалов“, Варна (1984)*
Преводач Юлия Бучкова – Малеева
ISBN ISBN 431-5657–66–84

бележки
Машината на времето в Общомедия

Машината на времето (на английски: The Time Machine) е първия научнофантастичен роман на Хърбърт Уелс, издаден през 1895 г.

Историята представя идеята за пътуване във времето с помощта на превозно средство, позволяващо на водача си да пътува целенасочено и избирателно. Едновременно с това авторът разсъждава за социалните взаимоотношения в едно общество отдалечено напред във времето. Художественият герой се сблъсква с обществените порядки на една деградирала човешка цивилизация, условно разделена на две неразделни части – примитивни работници (морлоки) и изнежени консуматори (елои).

По-късно по книгата са направени два филма.

Сюжет

Пътникът във времето представя пред няколко джентълмени, сред които и разказвача на историята, идеята, че човек може да пътува във времето с помощта на специално устройство – Машина на времето.[1] Понеже посетителите на ученият изпитват недоверие към новопредставената теория, след осем дни (четвъртък), те отново гостуват на Пътника, вечерта. Той закъснява за срещата и идва с окаян вид, който разтревожва гостите. Новопристигналият обещава да разкрие всичките си преживелица през изминалите осем дни.[2]

Ученият, от миналия четвъртък до сегашния, сутринта, довършва своята Машина на времето. Когато изобретението е готова, Пътникът във времето се качва в устройството и се пренася напред във времето. Увлечен в пътуването, той се озовава в 802,701 г., в долина близо до р. Темза. Посрещнат е от елои,[3] които отвеждат госта в огромна сграда, където устройват пищна трапеза от плодове.

Погълнат от обкръжаващия го свят, човекът от миналото забравя за Машина на времето[4] и когато се връща при нея вечерта, тя е изчезнала безследно. Пътникът във времето е принуден да остане и да са слее в средата на елоите. Сприятелява се с една жена от расата, която спасява от удавяне, наречена Уийна. Тя подарява на своя приятел необикновени цветя.

Междувременно пътникът не се отказва от задачата да намери своето изгубено изобретение. Открива, че то е откраднато от подземните същества морлоките.[5] Въпреки отвращението и страха, който чувства към тях, той се спука по един кладенец и попада в огромна подземна зала, в която тегне непрогледен мрак и се носи миризмата на човешка кръв. Група морлоки го обграждат и се опитват да го ръзкъсат. Мъжът едва се измъква от ръцете им с помощта на клечки кибрит.[6]

На горния свят Пътникът във времето забелязва, че нощта става все по-тъмна, което ще улесни морлоките да нападнат елоите.[7] Той и Уийна се укриват в един дворец от зелен мрамор и порцелан, който преди е представлявал музей. Пътникът открива в останките няколко приспособления, с чиято помощ може да се защити от подземните същества, както и да отвори бронзовите врати под статуята на сфинкса, където предполага че е скрита Машината на времето.[8]

На сутринта двамата излизат от разрушения музей и тръгват към белия сфинкс. Пренощуват в една гора, където запалват огън, за да държат далеч морлоките. Огънят се разпространява и в пламъците му загиват няколко подземни същества, които се опитват да разкъсат Пътника във времето и неговата спътничка. Уийна загива във схватката.[9]

Оцелелият мъж успява да се добере до статуята. Бронзовите врати под него са отворени и зад тях стои Машината на времето. Пътникът се насочева към устройството и попада в капана на няколко морлоки. Успява да задейства лоста и машината потегля напред във времето, откъсвайки го от ръцете на хищните същества.[10]

Пътникът спира в няколко отрязъка от времето, като наблюдава постепенното загиване на планетата Земя.[11] Уморен от отчайващата гледка, той се връща в своето време. Джентълмените не могат да повярват в невероятната история. Ученият обаче не се опитва и да ги убеди, въпреки че е запазил чудноватите цветя, подарени му от Уийна.[12] В следващите дни ученият изчезва безследно, видян последно от разказвача на историята.[13]

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

Име Оригинално име Персонаж Описание
Пътникът във времето The Time Traveller Протагонист Високоинтелигентен учен и джентълмен, живеещ в Ричмънд, Лондон. Искрен е с хората. Притежава едра глава и бледо лице, което при възбуда почервенява.
Морлоки Morlock Антагонисти Еволюирала човешка раса – маймуноподобни човекоядци, живеещи под земята. Кожата им е бледа, очите светещи, приспособили се към мрака. Страхуват се от огъня и светлината.
Елои Eloi Групов персонаж (от страната на протагониста) Еволюирала човешка раса – ангелоподобни същества, които са слабообразовани, наивни и лесно губят интерес. Ниски на ръст, обличат се шарено и ядат само плодове и зеленчуци. Страхуват се от нощта и кладенците, от които излизат Морлоките.
Уийна Weena Поддържащ персонаж (от страната на протагониста) Елоит от женски пол. След като ѝ спасява живота, става приятелка (предполагаемо любовница) на Пътникът във времето. Крайно привързана към главния персонаж. Поведението ѝ е инфантилно, подобно на расата ѝ.
Разказвач, Филби, Психолог, Млад мъж, Медик, Редактор (Бланк), Журналист (Даш), Тих човек (Чоуз) Story Teller, Filby, Psychologist, Young man, Medic, Editor (Blank), Jurnalist (Dash), Quite Man (Chouse) Групов персонаж – епизодичен (от страната на протагониста) Първите трима редовни посетители на Пътникът във времето, а останалите просто гости. Пред първите пет Пътникът за първи път развива представя теорията си за пътуване във времето. Недоверчиви към учения и скептични към теорията.

Елементи от книгата

Пътуване във времето

Пътникът във времето отначало дава пример с всяко действително тяло, което има четири измерения – дължина, ширина, височина и... време. Първите три измерения наричаме три равнини на Пространството, а четвъртото – времето – то е абстрактно и съществува само в нашето съзнание; не му се обръща достатъчно внимание. Пътникът обаче твърди, че между времето и всяко от трите измерения на Пространството няма особена разлика. От тук той си задава въпроса: защо не може да се движим във времето както се движим в другите пространства (по това време е известен аеростатът)? Пътникът във времето казва, че е грешка твърдението, че не може да се излезе от настоящия момент. Нашето мислено съществуване е нематериално, то няма измерения, движим се напред във времето с равномерна скорост – от люлка до гроб – и назад чрез спомените. Нямаме възможност да се задържим в даден момент така като човека в миналото не е бил способен да се задържи футове над земята. За тази цел Пътникът изобретява машината на времето.

Машината на времето се движи във всяка посока на Пространството и Времето в зависимост от решенията на нейния водач. Пътникът във времето отначало представя малък модел на същинската машина, който представлява механизъм, не по-малък от будилник, чиято изящна изработка е отнела две години от живота на пътника. Моделът има причудлив вид – проблясваща метална конструкция, по която личи слонова кост и няколко прозрачни кристала. Открояват се особено малки частица – лостовете, чрез които механизма се предвижва в бъдещето или миналото. Има и седалка предназначена за водача.

По нататък в историята Пътникът във времето усъвършенства своята същинска Машина на времето. Тя е изградена от слонова кост, метал и кристал. Перилата ѝ са от месинг, пръчките от никел и слонова кост, а оста от кристал. Два лоста за тръгване и спиране задвижват механизма на устройството. Скоростта се отчита от миниатюрни стрелки по уред. При първото изпробване на Машината на времето Ученият определя пътуването във времето като пропадане в някаква бездна с кошмарно чувство за неизбежен сблъсък. Пространството около машината постепенно се променя в съгласие със скоростта; в началото то се замъглява, преминава в прозрачно и накрая е съвсем неясно. Докато Машината на времето се движи с висока скорост няма риск да попадне в някаква материя, но при спирането има опасност атомите на Пътника да влязат в такъв тесен контакт със срещната преграда, че да настъпило химична реакция, дори неочакван взрив.

Бъдещето според романа

Действието в книгата се развива през 802 701 г., когато човечеството, след дълги борби с Природата, накрая е навлязло в така жадуваната епоха на покой и бездействие. В света вече няма болести, войни и бедствия. На мястото на Лондон се простира прекрасна градина, и макар неподдържана, тя дава изобилие от непознати и прекрасни цветя. Наоколо виреят нови сортове плодове, по-големи и вкусни от обикновеното. Сред разнообразната зеленина се простират огромни сгради с масивни колони, построени от мрамор, бронз и алуминий, украсени с изкусни дърворезби. Други, по нови здания, са дворцови постройки от зелен мрамор с ориенталски декорации. Вътрешната част на по-старите жилищата се състоят от просторни трапезарии и спални помещения. В същото време зданията са занемарени, покрити с прах, изпочупени прозорци и разпокъсани завеси.

Сред райската градина се откроява причудлива бяла статуя на сфинкс, носеща белезите от многото години, вдигнала широко крилете. Монумента е изработен от мрамор, седящ върху бронзов пиедестал. Из поляната се срещат и няколко кръгли безводни кладенци, направени също от бронз и покрити с малък купол. По стените във вътрешната им част са разположени множество метални стъпала и дръжки, които се губят в големите дълбини на шахтата.

Елои

Човечеството се е разделило на две раси: „елои“ и „морлоки“. Елоите са бъдещата аристократична прослойка, облагодетелствана в миналото, и сега потънала в тотално бездействие; не отглеждат култури, нямат противоречия помежду си и не извършват никаква производителна дейност. Живеят в някаква форма на комунален строй. Умът и мисълта им е закърнял и са достигнали до едно инфантилно ниво на поведение. Губят лесно интерес и трудно схващат нещата. Мудни, неспособни да действат в напрегнати ситуации.

Елоите са почти еднакви помежду си. Ниски на ръст с бледа изнежена кожа, която лесно поруменява. Косите им са светли и къдрави, нямат окосмяване по тялото. Трудно се различават по полово отношение. Носят цветни туники от мек плат, препасани на кръста с кожен колан. Обикновено ходят боси. Консумират само плодове. Общуват между тях става на непознат за миналото език, определян като нежен и плавен.

Морлоки

Тяхна противоположност са морлоките – наследници на работническата класа, която в продължение на хиляди години слугува на аристократичната прослойка. Постепенно пропастта между двете класи се увеличава. Накрая работниците, заровена в мини под земята, губи връзка с Горния свят и заживява в така наречения Подземен свят. От липсата на светлина кожата им става мръснобяла, а очите, големи, сивочервени и без клепачи, привикват към мрака и светят на тъмно. Най-големият страх на морлоките е светлината. Непрекъснатата работа, развила се вече като инстинкт, изгърбва фигурите им и те придобиват маймуноподобен вид. Занемаряват до крайност външния си вид, подчертано от дългите им до кръста лененоруси коси.

Подземната раса се храни предимно с човешко месо – елоите, които са тяхна плячка през нощта. Затова горните хора изпитват панически страх от тъмнината, кладенците, както и от бронзовата врата под сфинкса.

Морлоките обитават Подземния свят, състоящ се от система от тунели и огромни зали. Вътре в пещерите им са разположени шумни машини, поддържащи течението в шахтите. Връзката с Горния свят морлоките правят чрез дълбоките кладенци, от които излизат през нощта.

Библиография

Източници

  1. Машината на времето Едно, стр. 13-24
  2. Машината на времето Две, стр. 25-32
  3. Машината на времето Три, стр. 33-40
  4. Машината на времето Четири, стр. 41-54
  5. Машината на времето Пет, стр. 55-77
  6. Машината на времето Шест, стр. 78-85
  7. Машината на времето Седем, стр. 86-94
  8. Машината на времето Осем, стр. 95-103
  9. Машината на времето Девет, стр. 104-112
  10. Машината на времето Девет, стр. 113-117
  11. Машината на времето Единадесет, стр. 118-124
  12. Машината на времето Дванадесет, стр. 125-131
  13. Машината на времето Епилог, стр. 132-133

Вижте също

Две

Мисля, че в оня момент никой от нас не повярва напълно в Машината на времето. Истина е, че Пътникът във времето беше от хората, които са прекалено умни, за да им вярват: човек никога нямаше чувството, че вижда всичко около него — винаги подозираше, че зад лъчезарната му искреност се крие някакъв неуловим източник, някоя тайна хитрина. Ако Филби ни беше показал модела и бе обяснил всичко със словата на Пътника във времето, едва ли щяхме да останем тъй скептични спрямо него. Защото щяхме да разберем подбудите му — всеки зарзаватчия би разбрал Филби. Докато у Пътника във времето имаше нещо повече от прищявка, затова и към него проявявахме недоверие. Нещата, които за не тъй умните хора бяха основни, в неговите ръце приличаха на фокус. Погрешно е да се работи с такава лекота. Сериозните хора, които го възприемаха сериозно, никога не можеха да бъдат сигурни в изхода от неговите реакции; те някак съзнаваха, че да се предоверят на преценките си спрямо него е все едно да подредят някоя детска стая със сервизи от китайски порцелан. Затова не мисля, че някой от нас спомена нещо повече относно пътешествието във времето в интервала между този четвъртък и идния, макар странните възможности, които то без съмнение съдържаше, да кръжаха непрестанно в главите ни: правдоподобността на това явление, тоест практическата му невероятност, любопитните предпоставки за анахронизъм и пълно объркване, каквито то предполагаше. Лично мен особено ме занимаваше номерът с модела. За този номер, спомням си, подробно разговарях с Медика, когото срещнах в петъка у Линиън. Той ми съобщи, че бил виждал подобна вещ в Тюбинген и наблегна специално на това, как бе угаснала свещта. Но как бе извършен номерът, така и не можа да обясни.

Следващия четвъртък отидох отново в Ричмънд — Бях, предполагам, от най-редовните посетители на Пътника във времето — и тъй като пристигнах късно, заварих четири-пет души вече събрани в приемната. Медикът стоеше прав до камината с лист хартия в едната ръка и часовник в другата. Озърнах се за Пътника във времето.

— Вече е седем и половина — каза Медикът. — Не е ли време да похапнем?

— А къде е…? — попитах аз, назовавайки нашия домакин.

— Сега ли идвате? Доста неприятно. Неотложна работа щяла да го забави. С тази малка записка ме умолява да ви призова на вечеря в седем часа, ако дотогава не се върне. Пише още, че ще ни обясни всичко, когато пристигне.

— Жалко ще бъде да ни изстине вечерята — заяви редакторът на известен ежедневник. При тези думи докторът дръпна звънеца.

Психологът бе единственият освен Доктора и мен,

който беше присъствувал на предишната вечеря. Другите бяха Бланк, споменатият вече Редактор, един журналист и някакъв човек — тих, стеснителен и с брада, когото не познавах и който, доколкото успявах да го наблюдавам, през цялата вечер не промълви нито дума. На масата заприказвахме за отсъствието на Пътника във времето и аз подхвърлих почти на шега, че точно сега може би пътува във времето. Редакторът поиска да му обясним тези думи и Психологът разказа твърде нескопосно за „хитроумния парадокс и номера“, на който преди една седмица бяхме станали свидетели. Тъкмо беше стигнал до средата на своя разказ, когато вратата откъм коридора се отвори бавно и безшумно. Бях с лице към вратата и пръв забелязах това.

— Здравейте! — казах аз. — Най-накрая!

Вратата се разтвори широко и пред нас застана Пътникът във времето. Нададох вик на изумление.

— Господи! Какво се е случило, приятелю? — извика Медикът, който го видя след мен. И тогава всички се извърнаха към вратата.

Видът му беше удивително окаян. Палтото му прашно и мръсно, беше изпоцапано със зелено по ръкавите, косата му — разрошена и както ми се стори, посивяла — или от прах и нечистотии, или защото действително бе загубила цвета си. Лицето му беше призрачно бледо; на брадичката си имаше кафява драскотина — на път да заздравее; изражението му бе на съсипан и изнемощял човек, сякаш сполетян от неизмерима скръб. За момент той спря на прага, като че заслепен от светлината. После пристъпи в стаята. Накуцваше така, както бях виждал да правят скитници с побити крака. Вперихме безмълвни погледи в него в очакване да заговори.

Той не изрече нито дума, само приближи измъчен към масата и кимна към виното. Редакторът напълни чаша с шампанско и я побутна към него. Той я изпи до дъно и това сякаш го ободри: обходи с очи масата и по лика му пробягна сянка от познатата ми усмивка.

— Какво, за бога, сте направили, човече? — попита Докторът.

Пътникът във времето като че ли не го чу.

— Нека да не ви тревожа сега — каза той с известно затруднение при изричане на думите. — Нищо ми няма. — Спря, подаде чашата за още вино и я гаврътна на един дъх. — Така — каза той. Очите му заблестяха, а по страните му се появи лека руменина. Погледът му се спираше върху всеки от нас с някакво несъзнателно одобрение, после обиколи топлата и уютна стая, Тогава заговори пак, Като че опипвайки почвата за всяка своя дума.

— Отивам да се измия и преоблека и тогава ще сляза да обясня… Оставете ми малко от това овнешко. Умирам от глад. — Той се обърна към Редактора, който беше от редките посетители, и се поинтересува как е със здравето. Редакторът понечи да зададе въпрос.

Ще ви отговоря след минута — каза Пътникът във времето. — Чувствувам се… особено! След малко ще се оправя.

Остави чашата и се упъти към вратата за стълбището. Още веднъж забелязах колко е отпаднал и как меко пришляпват стъпките му, а когато се надигнах, успях да съгледам и краката му точно преди да излезе. Беше обут само с чифт съдрани, изпоцапани с кръв чорапи. Вратата след него се затвори. Хрумна ми да го настигна, но си спомних колко ненавиждаше да се суетят край него. За момент мислите ми се отвлякоха. И тогава чух Редактора да казва:

— Забележително поведение на един изтъкнат учен — подреждайки мисли, присъщо на призванието си, в заглавия.

Тези думи върнаха вниманието ми на ярко осветената маса.

— И в какво се състои играта? — попита Журналистът. — Да не би да ни представя „Скитникът-евреин“? Не разбирам.

Срещнах погледа на Психолога и по лицето му прочетох собствените си подозрения. Представих си как Пътникът във времето мъчително куцука нагоре по стълбите. Според мен никой друг не беше забелязал нездравата му походка.

Пръв Медикът се съвзе напълно от изненадата и дръпна звънеца — Пътникът във времето не обичаше да има прислуга на масата за вечеря, — за да донесат едно топло блюдо. Като разбра това, Редакторът пое в ръце вилица и нож, сумтейки, а Мълчаливият продължи да се храни. Всички отново се заеха с вечерята. Известно време разговорът се състоеше от възклицания и мълчаливи паузи на почуда, сетне Редакторът не можеше повече да сдържа любопитството си.

— Да не би нашият приятел да допълва скромните си доходи със самоизтезания? Или може би е навлязъл в своите навохудоносорски фази? — запита той.

— Убеден съм, че всичко това има връзка с Машината на времето — заявих аз и продължих разказа на Психолога за предната ни среща. Новите посетители останаха крайно недоверчиви. Редакторът възрази:

— И какво е това пътуване във времето? Та човек не може да се посипе с прах, като се извъргаля в някакъв парадокс, нали? — А сетне, като си представи какво бе казал, разшири карикатурното си описание. — Толкова ли си нямат четки за дрехи в Бъдещето?

Журналистът също не можеше да повярва за нищо на света и се присъедини към Редактора в лековатата задача да сипе подигравки над цялата история. Двамата бяха новоизлюпени вестникари — безкрайно весели и нищо неуважаващи млади люде.

— Разказва нашият Специален кореспондент от другиден — тъкмо заявяваше Журналистът, даже направо викаше, когато Пътникът във времето се върна.

Беше облечен с обикновен вечерен костюм и с изключение на измъчения поглед, нищо не напомняше за промяната у него, която така ме беше поразила.

— Знаете ли — въодушеви се Редакторът, — тези приятели тук твърдят, че сте били на пътешествие в средата на идната седмица!! Ще ни разкажете ли всичко за малката Роузбъри? И какъв хонорар ще поискате?

Пътникът във времето се приближи до стола, отреден за него, без да продума. Усмихна се кротко, както обикновено.

— Къде е овнешкото за мен? — попита той. — Ах, какво удоволствие да бодна отново вилица в месото!

— Разказвайте! — извика Редакторът.

— По дяволите моят разказ! — отвърна Пътникът във времето. — Искам да хапна нещо. Няма да кажа нито дума, докато не потече малко кръв в жилите ми. Благодаря. И солта.

— Една дума само — казах аз. — Във времето ли пътувахте?

— Да — каза Пътникът във времето с пълна уста и кимна с глава.

— Ще ви заплатя по шилинг на ред за една дословна дописка — предложи Редакторът.

Пътникът във времето побутна чаша към Мълчаливия и чукна с нокът по нея; Мълчаливият, който бе вперил очи в лика му, се стресна и му наля вино. Беше станало вече неудобно да се вечеря. Лично аз не издържах, така напираха у мен въпросите, а смея да твърдя, че и с останалите беше същото. Журналистът направи опит да разсее напрежението, като заразказва анекдоти за Хети Потър. Пътникът във времето насочи вниманието си изцяло върху вечерята си, демонстрирайки апетит на бездомник. Медикът запуши, наблюдавайки през полупритворените си очи Пътника във времето. Мълчаливият изглеждаше още по-непохватен от обикновено, отпивайки нервно шампанското на чести и решителни глътки. Накрая Пътникът във времето побутна чинията настрани и ни изгледа.

— Налага се да се извиня — каза той. — Направо умирах от глад. Вечерята ми достави страшно удоволствие. — Той протегна ръка за пура и отряза крайчето. — Но да минем в салона за пушене. Доста дълго ще разказвам, за да седим пред тези мазни чинии.

И като дръпна пътьом звънеца, той поведе групата към съседната стая.

— Вие вече сте разказали на Бланк, на Даш и на Чоуз за машината, нали? — каза ми той и се отпусна в креслото си, назовавайки тримата нови посетители.

— Но това е истински парадокс — заяви Редакторът.

— Тази вечер не ми е до спор. Бих ви разказал премеждията си, но не мога да споря. Щом желаете, ще ви разправя какво ми се случи — продължи той, — стига да се въздържате и да не ме прекъсвате. Имам желание да ви разкажа всичко. Страшно силно желание. Много неща ще ви прозвучат като измислица. Така да е! Но без друго всичко е истина — всяка думичка. В четири часа бях в лабораторията, а оттогава… съм живял вече осем дена… дни, каквито нито едно човешко същество досега не е изживяло! Изтощен съм почти докрай, ала няма да мога да заспя, докато не споделя всичко с вас. След това ще си легна. Стига да не ме прекъсвате! Съгласни ли сте?

— Съгласни сме — отговори Редакторът, а ние всички повторихме като ехо: „Съгласни“.

И така Пътникът във времето заразказва това, което предавам тук. Най-напред той се настани в креслото си и заговори като препатил човек. Ала постепенно се оживи. Когато описвам всичко това, чувствувам крайно остро безсилието на перото и мастилото — и преди всичко моето лично безсилие — да предам нещата точно. Вие четете, предполагам, достатъчно внимателно; ала не можете да виждате бялото, откровено лице на разказвача в яркия кръг на малката лампа, нито да чувате интонацията на гласа му. Не можете да разберете как се променя изражението му, когато разказът се насочва в неочаквана посока! Повечето от нас, слушателите, бяха в сянка, защото свещите в салона не бяха запалени и осветени останаха единствено лицето на Журналиста и краката на Мълчаливия от коленете надолу. Отначало се споглеждахме само от време на време. След малко обаче съвсем престанахме да правим това и погледите ни останаха вперени в Пътника във времето.