Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Time Machine, 1895 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Бучкова-Малеева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Victor
- Източник
- bezmonitor.com
Със съдействието на Пеньо Бобев
Издание:
Хърбърт Уелс. Машината на времето
Романи
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984
Библиотека „Галактика“, №58
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Рецензент: Людмила Стоянова
Преведоха от английски: Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова
Редактор: Каталина Събева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Ани Иванова
Английска, I издание
Дадена за набор на 29.III.1984 г. Подписана за печат на 13.IX.1984 г.
Излязла от печат месец септември 1984 г. Формат 32/70×100. Изд, №1769. Цена 2 лв.
Печ. коли 19,50. Изд. коли 12,63. УИК 12,21
Страници: 312. ЕКП 95366 23431 5657–66–84
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
Ч-820-31
© Юлия Бучкова-Малеева, Анелия Ерменкова, преводачи, 1984
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984
c/o Jusautor, Sofia
H. G. Wells. The Time Machine
© Jancer Books Inc. 1970.
H. G. Wells. The Island of dr Moraus
© Berkley Edition, 1979
История
- — Корекция
- — Отделяне на предговора като самостоятелен текст (№ 20063)
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Машината на времето от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Машината на времето | |
| The Time Machine | |
 Първото издание на Машината на времето | |
| Автор | Хърбърт Уелс |
|---|---|
| Създаване | 1895 г. Великобритания |
| Първо издание | 1895 г. Обединеното кралство |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | пътуване във времето антиутопия |
| Вид | роман |
| Издателство в България | „Георги Бакалов“, Варна (1984)* |
| Преводач | Юлия Бучкова – Малеева |
| ISBN | ISBN 431-5657–66–84 |
| Начало | The Time Traveller (for so it will be convenient to speak of him) was expounding a recondite matter to us. |
| Край | And I have by me, for my comfort, two strange white flowers—shrivelled now, and brown and flat and brittle—to witness that even when mind and strength had gone, gratitude and a mutual tenderness still lived on in the heart of man. |
бележки
| |
| Машината на времето в Общомедия | |
Машината на времето (на английски: The Time Machine) е първият научнофантастичен роман на Хърбърт Уелс, издаден през 1895 г.
Историята представя идеята за пътуване във времето с помощта на превозно средство, позволяващо на водача си да пътува целенасочено и избирателно. Едновременно с това авторът разсъждава за социалните взаимоотношения в едно общество отдалечено напред във времето. Художественият герой се сблъсква с обществените порядки на една деградирала човешка цивилизация, условно разделена на две неразделни части – примитивни работници (морлоки) и изнежени консуматори (елои).
По-късно по книгата са направени два филма.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Пътникът във времето представя пред няколко джентълмени, сред които и разказвача на историята, идеята, че човек може да пътува във времето с помощта на специално устройство – Машина на времето.[1] Понеже посетителите на учения изпитват недоверие към новопредставената теория, след осем дни (четвъртък), те отново гостуват на Пътника, вечерта. Той закъснява за срещата и идва с окаян вид, който разтревожва гостите. Новопристигналият обещава да разкрие всичките си преживелица през изминалите осем дни.[2]
Ученият от миналия четвъртък до настоящия, сутринта, довършва своята Машина на времето. Когато изобретението е готова, Пътникът във времето се качва в устройството и се пренася напред във времето. Увлечен в пътуването, той се озовава в 802 701 г., в долина близо до р. Темза. Посрещнат е от елои,[3] които отвеждат госта в огромна сграда, където устройват пищна трапеза от плодове.
Погълнат от обкръжаващия го свят, човекът от миналото забравя за Машина на времето[4] и когато се връща при нея вечерта, тя е изчезнала безследно. Пътникът във времето е принуден да остане и да са слее в средата на елоите. Сприятелява се с една жена от расата, която спасява от удавяне, наречена Уийна. Тя подарява на своя приятел необикновени цветя.
Междувременно пътникът не се отказва от задачата да намери своето изгубено изобретение. Открива, че то е откраднато от подземните същества морлоките.[5] Въпреки отвращението и страха, който чувства към тях, той се спуска по един кладенец и попада в огромна подземна зала, в която тегне непрогледен мрак и се носи миризмата на човешка кръв. Група морлоки го обграждат и се опитват да го ръзкъсат. Мъжът едва се измъква от ръцете им с помощта на клечки кибрит.[6]
На горния свят Пътникът във времето забелязва, че нощта става все по-тъмна, което ще улесни морлоките да нападнат елоите.[7] Той и Уийна се укриват в един дворец от зелен мрамор и порцелан, който преди е представлявал музей. Пътникът открива в останките няколко приспособления, с чиято помощ може да се защити от подземните същества, както и да отвори бронзовите врати под статуята на сфинкса, където предполага че е скрита Машината на времето.[8]
На сутринта двамата излизат от разрушения музей и тръгват към белия сфинкс. Пренощуват в една гора, където запалват огън, за да държат далеч морлоките. Огънят се разпространява и в пламъците му загиват няколко подземни същества, които се опитват да разкъсат Пътника във времето и неговата спътничка. Уийна загива в схватката.[9]
Оцелелият мъж успява да се добере до статуята. Бронзовите врати под него са отворени и зад тях стои Машината на времето. Пътникът се насочва към устройството и попада в капана на няколко морлоки. Успява да задейства лоста и машината потегля напред във времето, откъсвайки го от ръцете на хищните същества.[10]
Пътникът спира в няколко отрязъка от времето, като наблюдава постепенното загиване на планетата Земя.[11] Уморен от отчайващата гледка, той се връща в своето време.
Джентълмените не могат да повярват в невероятната история. Ученият обаче не се опитва и да ги убеди, въпреки че е запазил чудноватите цветя, подарени му от Уийна.[12] В следващите дни ученият изчезва безследно, видян последно от разказвача на историята.[13]
Персонажи
| Име | Оригинално име | Персонаж | Описание |
|---|---|---|---|
| Пътникът във времето | The Time Traveller | Протагонист | Високоинтелигентен учен и джентълмен, живеещ в Ричмънд, Лондон. Искрен е с хората. Притежава едра глава и бледо лице, което при възбуда почервенява. |
| Морлоки | Morlock | Антагонисти | Еволюирала човешка раса – маймуноподобни човекоядци, живеещи под земята. Кожата им е бледа, очите светещи, приспособили се към мрака. Страхуват се от огъня и светлината. |
| Елои | Eloi | Групов персонаж (от страната на протагониста) | Еволюирала човешка раса – ангелоподобни същества, които са слабообразовани, наивни и лесно губят интерес. Ниски на ръст, обличат се шарено и ядат само плодове и зеленчуци. Страхуват се от нощта и кладенците, от които излизат Морлоките. |
| Уийна | Weena | Поддържащ персонаж (от страната на протагониста) | Елоит от женски пол. След като ѝ спасява живота, става приятелка (предполагаемо любовница) на Пътникът във времето. Крайно привързана към главния персонаж. Поведението ѝ е инфантилно, подобно на расата ѝ. |
| Разказвач, Филби, Психолог, Млад мъж, Медик, Редактор (Бланк), Журналист (Даш), Тих човек (Чоуз) | Story Teller, Filby, Psychologist, Young man, Medic, Editor (Blank), Jurnalist (Dash), Quite Man (Chouse) | Групов персонаж – епизодичен (от страната на протагониста) | Първите трима редовни посетители на Пътникът във времето, а останалите просто гости. Пред първите пет Пътникът за първи път развива представя теорията си за пътуване във времето. Недоверчиви към учения и скептични към теорията. |
Елементи от книгата
Пътуване във времето
Пътникът във времето отначало дава пример с всяко действително тяло, което има четири измерения – дължина, ширина, височина и... време. Първите три измерения наричаме три равнини на Пространството, а четвъртото – времето – то е абстрактно и съществува само в нашето съзнание; не му се обръща достатъчно внимание. Пътникът обаче твърди, че между времето и всяко от трите измерения на Пространството няма особена разлика. Оттук той си задава въпроса: защо не може да се движим във времето както се движим в другите пространства (по това време е известен аеростатът)? Пътникът във времето казва, че е грешка твърдението, че не може да се излезе от настоящия момент. Нашето мислено съществуване е нематериално, то няма измерения, движим се напред във времето с равномерна скорост – от люлка до гроб – и назад чрез спомените. Нямаме възможност да се задържим в даден момент така като човека в миналото не е бил способен да се задържи футове над земята. За тази цел Пътникът изобретява машината на времето.
Машината на времето се движи във всяка посока на Пространството и Времето в зависимост от решенията на нейния водач. Пътникът във времето отначало представя малък модел на същинската машина, който представлява механизъм, не по-малък от будилник, чиято изящна изработка е отнела две години от живота на пътника. Моделът има причудлив вид – проблясваща метална конструкция, по която личи слонова кост и няколко прозрачни кристала. Открояват се особено малки частица – лостовете, чрез които механизма се придвижва в бъдещето или миналото. Има и седалка предназначена за водача.
По-нататък в историята Пътникът във времето усъвършенства своята същинска Машина на времето. Тя е изградена от слонова кост, метал и кристал. Перилата ѝ са от месинг, пръчките от никел и слонова кост, а оста от кристал. Два лоста за тръгване и спиране задвижват механизма на устройството. Скоростта се отчита от миниатюрни стрелки по уред. При първото изпробване на Машината на времето Ученият определя пътуването във времето като пропадане в някаква бездна с кошмарно чувство за неизбежен сблъсък. Пространството около машината постепенно се променя в съгласие със скоростта; в началото то се замъглява, преминава в прозрачно и накрая е съвсем неясно. Докато Машината на времето се движи с висока скорост няма риск да попадне в някаква материя, но при спирането има опасност атомите на Пътника да влязат в такъв тесен контакт със срещната преграда, че да настъпило химична реакция, дори неочакван взрив.
Бъдещето според романа
Действието в книгата се развива през 802 701 г., когато човечеството, след дълги борби с Природата, накрая е навлязло в така жадуваната епоха на покой и бездействие. В света вече няма болести, войни и бедствия. На мястото на Лондон се простира прекрасна градина и макар неподдържана, тя дава изобилие от непознати и прекрасни цветя. Наоколо виреят нови сортове плодове, по-големи и вкусни от обикновеното. Сред разнообразната зеленина се простират огромни сгради с масивни колони, построени от мрамор, бронз и алуминий, украсени с изкусни дърворезби. Други, по нови здания, са дворцови постройки от зелен мрамор с ориенталски декорации. Вътрешната част на по-старите жилищата се състоят от просторни трапезарии и спални помещения. В същото време зданията са занемарени, покрити с прах, изпочупени прозорци и разпокъсани завеси.
Сред райската градина се откроява причудлива бяла статуя на сфинкс, носеща белезите от многото години, вдигнала широко крилете. Монумента е изработен от мрамор, седящ върху бронзов пиедестал. Из поляната се срещат и няколко кръгли безводни кладенци, направени също от бронз и покрити с малък купол. По стените във вътрешната им част са разположени множество метални стъпала и дръжки, които се губят в големите дълбини на шахтата.
Елои
Човечеството се е разделило на две раси: „елои“ и „морлоки“. Елоите са бъдещата аристократична прослойка, облагодетелствана в миналото, и сега потънала в тотално бездействие; не отглеждат култури, нямат противоречия помежду си и не извършват никаква производителна дейност. Живеят в някаква форма на комунален строй. Умът и мисълта им е закърнял и са достигнали до едно инфантилно ниво на поведение. Губят лесно интерес и трудно схващат нещата. Мудни, неспособни да действат в напрегнати ситуации.
Елоите са почти еднакви помежду си. Ниски на ръст с бледа изнежена кожа, която лесно поруменява. Косите им са светли и къдрави, нямат окосмяване по тялото. Трудно се различават по полово отношение. Носят цветни туники от мек плат, препасани на кръста с кожен колан. Обикновено ходят боси. Консумират само плодове. Общуват между тях става на непознат за миналото език, определян като нежен и плавен.
Морлоки
Тяхна противоположност са морлоките – наследници на работническата класа, която в продължение на хиляди години слугува на аристократичната прослойка. Постепенно пропастта между двете класи се увеличава. Накрая работниците, заровена в мини под земята, губи връзка с Горния свят и заживява в така наречения Подземен свят. От липсата на светлина кожата им става мръснобяла, а очите, големи, сивочервени и без клепачи, привикват към мрака и светят на тъмно. Най-големият страх на морлоките е светлината. Непрекъснатата работа, развила се вече като инстинкт, изгърбва фигурите им и те придобиват маймуноподобен вид. Занемаряват до крайност външния си вид, подчертано от дългите им до кръста лененоруси коси.
Подземната раса се храни предимно с човешко месо – елоите, които са тяхна плячка през нощта. Затова горните хора изпитват панически страх от тъмнината, кладенците, както и от бронзовата врата под сфинкса.
Морлоките обитават Подземния свят, състоящ се от система от тунели и огромни зали. Вътре в пещерите им са разположени шумни машини, поддържащи течението в шахтите. Връзката с Горния свят морлоките правят чрез дълбоките кладенци, от които излизат през нощта.
Библиография
- Уелс, Хърбърт. Машината на времето. Варна, Георги Бакалов, 1984. ISBN 31-5657–66–84.
Източници
- ↑ Машината на времето Едно, стр. 13-24
- ↑ Машината на времето Две, стр. 25-32
- ↑ Машината на времето Три, стр. 33-40
- ↑ Машината на времето Четири, стр. 41-54
- ↑ Машината на времето Пет, стр. 55-77
- ↑ Машината на времето Шест, стр. 78-85
- ↑ Машината на времето Седем, стр. 86-94
- ↑ Машината на времето Осем, стр. 95-103
- ↑ Машината на времето Девет, стр. 104-112
- ↑ Машината на времето Девет, стр. 113-117
- ↑ Машината на времето Единадесет, стр. 118-124
- ↑ Машината на времето Дванадесет, стр. 125-131
- ↑ Машината на времето Епилог, стр. 132-133
Вижте също
Дванадесет
Така се завърнах. Сигурно дълго време съм стоял безчувствен в машината. Отново се появи примигващата редичка от дни и нощи, слънцето пак грейна в позлата, а небето посиня. Задишах далеч по-спокойно. Пулсиращите контури на земята прииждаха и се отдръпваха. По циферблата стрелките се въртяха в обратна посока. Накрая отново видях неясните сенки на къщите, доказателствата за умиращото човечество. И те се промениха и се стопиха, а на тяхно място дойдоха други. Малко след това, когато стрелката за милионите стигна до нулата, намалих скоростта. Започнах да разпознавам нашата недотам красива, но близка нам архитектура, стрелката на хилядите се върна на началното си положение, нощта и денят се разграничиха. Край мен се появиха старите стени на лабораторията. Сега вече съвсем внимателно взех да спирам машината.
Съгледах нещо дребно, което ми се стори чудновато. Бях ви казал, струва ми се, че когато тръгвах, преди скоростта съвсем да се увеличи, госпожа Уочет бе прекосила стаята с бързина, която ми напомни ракета. На връщане отново минах през минутата, когато тя прекосяваше лабораторията. Сега обаче всяко нейно движение бе като че ли точно обратното на предишното. Вратата в другия край се отвори и тя безшумно се понесе през лабораторията с гръб напред и изчезна зад вратата, от която преди това беше влязла. Точно преди нея бях зърнал за миг Хилиър, но той мина като светкавица.
Спрях машината и отново се озовах сред милата ми лаборатория, сред инструментите ми, сред приборите, точно както ги бях оставил. Смъкнах се с последни сили и седнах на кушетката. Няколко минути треперих като в треска. После взех да се успокоявам. Ето ме пак в моята работилница, каквато си беше по-рано. Възможно е да съм заспал и всичко да е било само сън.
И все пак не съвсем! Бях тръгнал с машината от югоизточния край на помещението. А бях спрял в северозападния, до стената, където видяхте машината преди малко. Това ви дава точното разстояние от малката полянка до пиедестала на белия сфинкс, в който Морлоките я бяха отнесли.
Известно време мозъкът ми остана като скован. След малко се надигнах и дойдох по коридора тук, накуцвайки, защото петата още ме болеше, и безжалостно мръсен. На масата до вратата погледът ми попадна на вестник „Пел Мел“. Датата беше действително днешна, а като се извърнах към часовника, разбрах, че наближава осем. Дочух гласовете ви и дрънченето на чиниите. Не смеех да пристъпя — беше ми лошо и усещах слабост. И тогава подуших аромата на прелестно истинско месо и отворих вратата към вас. Останалото знаете. Изкъпах се, вечерях, а сега ви разказвам премеждията си.
— Зная — каза той след малко, — че всичко това ще ви се стори абсолютно невероятно. А най-невероятното за мен е, че тази вечер съм тук в тази приятна мила стая, гледам скъпите ви ликове и ви разправям тези странни приключения.
Той се обърна към Медика.
— Не. Не очаквам да ми повярвате. Приемете го като лъжа — или пророчество. Сънувал съм примерно всичко в работилницата. Считайте, че съм размишлявал върху съдбините на нашата раса и накрая съм измъдрил тази фантасмагория. Ако решите, че моите уверения са обикновен творчески проблясък, ще можете да вникнете в тях. А ако ги приемете като приказка, какво бихте си помислили?
Той пое лулата си и захвана по стар навик, да почуква с нея нервно по пръчките на решетката. За момент се умълчахме. След това столовете заскърцаха, по килима замърдаха обувки. Отместих поглед от лицето на Пътника във времето и се взрях в слушателите му. Бяха в тъмното, а пред тях плуваха ситни цветни точици. Медикът изглеждаше погълнат в размишления за нашия домакин. Издателят се бе втренчил в края на пурата си — шеста по ред. Журналистът се зае да търси часовника си. Останалите, доколкото си спомням, бяха неподвижни.
Издателят се изправи с въздишка.
— Жалко, че не пишете! — каза той и сложи длан на рамото на Пътника във времето.
— Не вярвате ли?
— Е…
— Знаех си.
Пътникът във времето се обърна към нас.
— Къде е кибритът? — попита той. Запали една клечка и заговори над лулата си, изпускайки дим. — Да ви кажа право… сам не вярвам… И въпреки това…
Очите му се насочиха в безмълвен въпрос към повехналите бели цветя на малката масичка. После сведе поглед към ръката, с която държеше лулата си, и видях, че се взира в някакви полузаздравели ранички по кокалчетата на пръстите си.
Медикът стана, приближи до лампата и заразглежда цветята.
— Странни са тези плодници — каза той. Психологът се наведе да ги види, протягайки ръка, за да получи едно цвете.
— Бас държа, че вече е един без четвърт — каза Журналистът. — Как ще си ходим?
— На гарата има колкото искате кабриолети — отговори Психологът.
— Любопитна история — подхвърли Медикът, — сигурен съм, че не познавам естествения ред на тези цветя. Може ли да ги взема?
Пътникът във времето замълча. После изведнъж каза:
— В никакъв случай.
— Откъде сте ги взели всъщност? — попита Медикът.
Пътникът във времето вдигна ръка към главата си. Заговори като човек, който се опитва да задържи някаква неуловима мисъл.
— Уийна ги сложи в джоба ми, докато пътувах във времето. — Той огледа стаята с невиждащи очи. — Да ме убият, ако си спомням нещо. Тази стая и всички вие, и атмосферата на този ден е прекалено много за паметта ми. Правил ли съм някога Машина на времето или модел на такава машина? Или е било само сън? Казват, че животът е сън, един скъпоценен нещастен сън по някое време — ала не бих издържал още един такъв. Това е лудост. Ами откъде идва тогава този сън?… Трябва да видя машината. Ами ако няма такава?
Той сграбчи припряно лампата и я понесе, пръскайки червени отблясъци през вратата и по коридора. Тръгнахме след него. На припламващата лампа видяхме ясно машината — приклекнала, грозна и килната на една страна — вещ от месинг, абанос, слонова кост и прозрачен, искрящ кварц. Беше твърда — защото аз протегнах ръка и пипнах страничното перило, — по слоновата кост имаше кафеникави точици и петна, по долните части бяха полепени стръкове трева и мъх, а едното перило стърчеше огънато встрани.
Пътникът във времето остави лампата на скамейката и погали с ръка повреденото перило.
— Всичко е наред — каза той. — Това, което ви разказах, е самата истина. Извинете, че ви доведох тук в тоя студ.
Той пое лампата и всички се върнахме в стаята за пушене в абсолютно мълчание.
Заедно с нас в салона дойде и той и помогна на Издателя да облече палтото си. Медикът се взря в лицето му и след кратко колебание заяви, че сигурно се е преуморил от работа, а Той се разсмя широко. Помня как застана на вратата и ни пожела лека нощ с висок глас.
С Издателя взехме кабриолет. Според него разказът бил „най-долнопробна лъжа“. Лично аз бях неспособен да стигна до някакво заключение. Разказът му беше тъй фантастичен и невероятен, а думите му толкова трезви и верни. Лежах буден през по-голямата част от нощта и мислех за това. На следния ден реших да отида при Пътника във времето. Казаха ми, че е в лабораторията, и тъй като вече познавах добре къщата, се отправих натам. Лабораторията обаче беше празна. За момент вперих поглед в Машината на времето, протегнах ръка и пипнах лоста. При това движение, приклекналата, тежка на вид маса се заклати като клон, разлюлян от вятъра. Нестабилността й ме стресна извънредно много и не зная защо, се сетих за детството си, когато ми забраняваха да се меся в чужди работи. Върнах се по коридора. Пътникът във времето ме посрещна в салона за пушене. Идваше от вътрешността на къщата. В едната ръка носеше фотоапарат, а в другата — раница. Като ме видя, се засмя и ми подаде лакът за поздрав.
— Страшно съм зает — каза той — с онова оттатък.
— Но… да не би да се заблуждавате? — казах аз. — Наистина ли пътувате във времето?
— Наистина пътувам. — И той ме погледна в очите най-чистосърдечно. Нещо се колебаеше. Обходи с поглед стаята. — Нужен ми е само половин час — заяви той. — Зная защо дойдохте и е много мило от ваша страна. Ето няколко списания. Ако останете за обяд, този път ще ви докажа, че пътувам, с веществени доказателства и всичко останало. Нали няма да се разсърдите, ако ви оставя?
Съгласих се, без да съзнавам добре пълното съдържание на думите му, а той ми кимна и закрачи по коридора. Чух как вратата на лабораторията с трясък се затвори, седнах на един стол и взех някакъв вестник. Какво щеше да прави преди обяда? Внезапно някакво обявление във вестника ми напомни, че в два часа бях обещал да се срещна с Ричардсън, издателя. Погледнах часовника си и видях, че трудно ще мога да удържа на обещанието си. Станах и тръгнах по коридора, за да съобщя това на Пътника във времето.
Когато хванах дръжката на вратата, дочух някакво възклицание, странно замъглено в края, после прищракване и тъп удар. Силна струя въздух ме блъсна, когато отворих вратата, и отвътре долетя звук на счупено стъкло, посипано по пода. Пътникът във времето не беше там. Стори ми се, че за миг видях призрачна, неразличима фигура, седнала сред вихрена маса от черно и месингово — фигура тъй прозрачна, че пейката отзад, с чертежи по нея, се виждаше абсолютно ясно, но щом разтърках очи, това видение изчезна. Машината на времето бе отлетяла. С изключение на уталожващия се прах отсрещният ъгъл на лабораторията беше празен. Стъклото на капандурата очевидно току-що беше разбито.
Изпитах необяснимо изумление. Знаех, че се е случило нещо странно, и за момент не успях да осъзная кое е странното. Докато стоях така със закован поглед, вратата към градината се отвори и се появи слугата.
Спогледахме се. И тогава започнаха да ми хрумват разни неща.
— Оттук ли излезе господин…? — попитах аз.
— Не, господине. Никой не е излизал оттук. И аз мислех, че ще го заваря в лабораторията.
Едва тогава разбрах. С риск да разочаровам Ричардсън, продължих да стоя в очакване на Пътника във времето; чаках за втория, навярно Още по-чудноват разказ, за доказателствата и снимките, които щеше да донесе със себе си. Но вече започвам да се боя, че трябва да чакам цял живот. Пътникът във времето изчезна преди три години. И както всекиму е известно, вече не се завърна.