Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Time Machine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 27 гласа)

По-долу е показана статията за Машината на времето от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Машината на времето
The Time Machine
Първото издание на Машината на времето
Първото издание на Машината на времето
Автор Хърбърт Уелс
Първо издание 1895 г.
Обединеното кралство
Оригинален език английски
Жанрове Пътуване във времето
Антиутопия
Вид Роман

Издателство в БГ „Георги Бакалов“, Варна (1984)*
Преводач Юлия Бучкова – Малеева
ISBN ISBN 431-5657–66–84

бележки
Машината на времето в Общомедия

Машината на времето (на английски: The Time Machine) е първия научнофантастичен роман на Хърбърт Уелс, издаден през 1895 г.

Историята представя идеята за пътуване във времето с помощта на превозно средство, позволяващо на водача си да пътува целенасочено и избирателно. Едновременно с това авторът разсъждава за социалните взаимоотношения в едно общество отдалечено напред във времето. Художественият герой се сблъсква с обществените порядки на една деградирала човешка цивилизация, условно разделена на две неразделни части – примитивни работници (морлоки) и изнежени консуматори (елои).

По-късно по книгата са направени два филма.

Сюжет

Пътникът във времето представя пред няколко джентълмени, сред които и разказвача на историята, идеята, че човек може да пътува във времето с помощта на специално устройство – Машина на времето.[1] Понеже посетителите на ученият изпитват недоверие към новопредставената теория, след осем дни (четвъртък), те отново гостуват на Пътника, вечерта. Той закъснява за срещата и идва с окаян вид, който разтревожва гостите. Новопристигналият обещава да разкрие всичките си преживелица през изминалите осем дни.[2]

Ученият, от миналия четвъртък до сегашния, сутринта, довършва своята Машина на времето. Когато изобретението е готова, Пътникът във времето се качва в устройството и се пренася напред във времето. Увлечен в пътуването, той се озовава в 802,701 г., в долина близо до р. Темза. Посрещнат е от елои,[3] които отвеждат госта в огромна сграда, където устройват пищна трапеза от плодове.

Погълнат от обкръжаващия го свят, човекът от миналото забравя за Машина на времето[4] и когато се връща при нея вечерта, тя е изчезнала безследно. Пътникът във времето е принуден да остане и да са слее в средата на елоите. Сприятелява се с една жена от расата, която спасява от удавяне, наречена Уийна. Тя подарява на своя приятел необикновени цветя.

Междувременно пътникът не се отказва от задачата да намери своето изгубено изобретение. Открива, че то е откраднато от подземните същества морлоките.[5] Въпреки отвращението и страха, който чувства към тях, той се спука по един кладенец и попада в огромна подземна зала, в която тегне непрогледен мрак и се носи миризмата на човешка кръв. Група морлоки го обграждат и се опитват да го ръзкъсат. Мъжът едва се измъква от ръцете им с помощта на клечки кибрит.[6]

На горния свят Пътникът във времето забелязва, че нощта става все по-тъмна, което ще улесни морлоките да нападнат елоите.[7] Той и Уийна се укриват в един дворец от зелен мрамор и порцелан, който преди е представлявал музей. Пътникът открива в останките няколко приспособления, с чиято помощ може да се защити от подземните същества, както и да отвори бронзовите врати под статуята на сфинкса, където предполага че е скрита Машината на времето.[8]

На сутринта двамата излизат от разрушения музей и тръгват към белия сфинкс. Пренощуват в една гора, където запалват огън, за да държат далеч морлоките. Огънят се разпространява и в пламъците му загиват няколко подземни същества, които се опитват да разкъсат Пътника във времето и неговата спътничка. Уийна загива във схватката.[9]

Оцелелият мъж успява да се добере до статуята. Бронзовите врати под него са отворени и зад тях стои Машината на времето. Пътникът се насочева към устройството и попада в капана на няколко морлоки. Успява да задейства лоста и машината потегля напред във времето, откъсвайки го от ръцете на хищните същества.[10]

Пътникът спира в няколко отрязъка от времето, като наблюдава постепенното загиване на планетата Земя.[11] Уморен от отчайващата гледка, той се връща в своето време. Джентълмените не могат да повярват в невероятната история. Ученият обаче не се опитва и да ги убеди, въпреки че е запазил чудноватите цветя, подарени му от Уийна.[12] В следващите дни ученият изчезва безследно, видян последно от разказвача на историята.[13]

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

Име Оригинално име Персонаж Описание
Пътникът във времето The Time Traveller Протагонист Високоинтелигентен учен и джентълмен, живеещ в Ричмънд, Лондон. Искрен е с хората. Притежава едра глава и бледо лице, което при възбуда почервенява.
Морлоки Morlock Антагонисти Еволюирала човешка раса – маймуноподобни човекоядци, живеещи под земята. Кожата им е бледа, очите светещи, приспособили се към мрака. Страхуват се от огъня и светлината.
Елои Eloi Групов персонаж (от страната на протагониста) Еволюирала човешка раса – ангелоподобни същества, които са слабообразовани, наивни и лесно губят интерес. Ниски на ръст, обличат се шарено и ядат само плодове и зеленчуци. Страхуват се от нощта и кладенците, от които излизат Морлоките.
Уийна Weena Поддържащ персонаж (от страната на протагониста) Елоит от женски пол. След като ѝ спасява живота, става приятелка (предполагаемо любовница) на Пътникът във времето. Крайно привързана към главния персонаж. Поведението ѝ е инфантилно, подобно на расата ѝ.
Разказвач, Филби, Психолог, Млад мъж, Медик, Редактор (Бланк), Журналист (Даш), Тих човек (Чоуз) Story Teller, Filby, Psychologist, Young man, Medic, Editor (Blank), Jurnalist (Dash), Quite Man (Chouse) Групов персонаж – епизодичен (от страната на протагониста) Първите трима редовни посетители на Пътникът във времето, а останалите просто гости. Пред първите пет Пътникът за първи път развива представя теорията си за пътуване във времето. Недоверчиви към учения и скептични към теорията.

Елементи от книгата

Пътуване във времето

Пътникът във времето отначало дава пример с всяко действително тяло, което има четири измерения – дължина, ширина, височина и... време. Първите три измерения наричаме три равнини на Пространството, а четвъртото – времето – то е абстрактно и съществува само в нашето съзнание; не му се обръща достатъчно внимание. Пътникът обаче твърди, че между времето и всяко от трите измерения на Пространството няма особена разлика. От тук той си задава въпроса: защо не може да се движим във времето както се движим в другите пространства (по това време е известен аеростатът)? Пътникът във времето казва, че е грешка твърдението, че не може да се излезе от настоящия момент. Нашето мислено съществуване е нематериално, то няма измерения, движим се напред във времето с равномерна скорост – от люлка до гроб – и назад чрез спомените. Нямаме възможност да се задържим в даден момент така като човека в миналото не е бил способен да се задържи футове над земята. За тази цел Пътникът изобретява машината на времето.

Машината на времето се движи във всяка посока на Пространството и Времето в зависимост от решенията на нейния водач. Пътникът във времето отначало представя малък модел на същинската машина, който представлява механизъм, не по-малък от будилник, чиято изящна изработка е отнела две години от живота на пътника. Моделът има причудлив вид – проблясваща метална конструкция, по която личи слонова кост и няколко прозрачни кристала. Открояват се особено малки частица – лостовете, чрез които механизма се предвижва в бъдещето или миналото. Има и седалка предназначена за водача.

По нататък в историята Пътникът във времето усъвършенства своята същинска Машина на времето. Тя е изградена от слонова кост, метал и кристал. Перилата ѝ са от месинг, пръчките от никел и слонова кост, а оста от кристал. Два лоста за тръгване и спиране задвижват механизма на устройството. Скоростта се отчита от миниатюрни стрелки по уред. При първото изпробване на Машината на времето Ученият определя пътуването във времето като пропадане в някаква бездна с кошмарно чувство за неизбежен сблъсък. Пространството около машината постепенно се променя в съгласие със скоростта; в началото то се замъглява, преминава в прозрачно и накрая е съвсем неясно. Докато Машината на времето се движи с висока скорост няма риск да попадне в някаква материя, но при спирането има опасност атомите на Пътника да влязат в такъв тесен контакт със срещната преграда, че да настъпило химична реакция, дори неочакван взрив.

Бъдещето според романа

Действието в книгата се развива през 802 701 г., когато човечеството, след дълги борби с Природата, накрая е навлязло в така жадуваната епоха на покой и бездействие. В света вече няма болести, войни и бедствия. На мястото на Лондон се простира прекрасна градина, и макар неподдържана, тя дава изобилие от непознати и прекрасни цветя. Наоколо виреят нови сортове плодове, по-големи и вкусни от обикновеното. Сред разнообразната зеленина се простират огромни сгради с масивни колони, построени от мрамор, бронз и алуминий, украсени с изкусни дърворезби. Други, по нови здания, са дворцови постройки от зелен мрамор с ориенталски декорации. Вътрешната част на по-старите жилищата се състоят от просторни трапезарии и спални помещения. В същото време зданията са занемарени, покрити с прах, изпочупени прозорци и разпокъсани завеси.

Сред райската градина се откроява причудлива бяла статуя на сфинкс, носеща белезите от многото години, вдигнала широко крилете. Монумента е изработен от мрамор, седящ върху бронзов пиедестал. Из поляната се срещат и няколко кръгли безводни кладенци, направени също от бронз и покрити с малък купол. По стените във вътрешната им част са разположени множество метални стъпала и дръжки, които се губят в големите дълбини на шахтата.

Елои

Човечеството се е разделило на две раси: „елои“ и „морлоки“. Елоите са бъдещата аристократична прослойка, облагодетелствана в миналото, и сега потънала в тотално бездействие; не отглеждат култури, нямат противоречия помежду си и не извършват никаква производителна дейност. Живеят в някаква форма на комунален строй. Умът и мисълта им е закърнял и са достигнали до едно инфантилно ниво на поведение. Губят лесно интерес и трудно схващат нещата. Мудни, неспособни да действат в напрегнати ситуации.

Елоите са почти еднакви помежду си. Ниски на ръст с бледа изнежена кожа, която лесно поруменява. Косите им са светли и къдрави, нямат окосмяване по тялото. Трудно се различават по полово отношение. Носят цветни туники от мек плат, препасани на кръста с кожен колан. Обикновено ходят боси. Консумират само плодове. Общуват между тях става на непознат за миналото език, определян като нежен и плавен.

Морлоки

Тяхна противоположност са морлоките – наследници на работническата класа, която в продължение на хиляди години слугува на аристократичната прослойка. Постепенно пропастта между двете класи се увеличава. Накрая работниците, заровена в мини под земята, губи връзка с Горния свят и заживява в така наречения Подземен свят. От липсата на светлина кожата им става мръснобяла, а очите, големи, сивочервени и без клепачи, привикват към мрака и светят на тъмно. Най-големият страх на морлоките е светлината. Непрекъснатата работа, развила се вече като инстинкт, изгърбва фигурите им и те придобиват маймуноподобен вид. Занемаряват до крайност външния си вид, подчертано от дългите им до кръста лененоруси коси.

Подземната раса се храни предимно с човешко месо – елоите, които са тяхна плячка през нощта. Затова горните хора изпитват панически страх от тъмнината, кладенците, както и от бронзовата врата под сфинкса.

Морлоките обитават Подземния свят, състоящ се от система от тунели и огромни зали. Вътре в пещерите им са разположени шумни машини, поддържащи течението в шахтите. Връзката с Горния свят морлоките правят чрез дълбоките кладенци, от които излизат през нощта.

Библиография

Източници

  1. Машината на времето Едно, стр. 13-24
  2. Машината на времето Две, стр. 25-32
  3. Машината на времето Три, стр. 33-40
  4. Машината на времето Четири, стр. 41-54
  5. Машината на времето Пет, стр. 55-77
  6. Машината на времето Шест, стр. 78-85
  7. Машината на времето Седем, стр. 86-94
  8. Машината на времето Осем, стр. 95-103
  9. Машината на времето Девет, стр. 104-112
  10. Машината на времето Девет, стр. 113-117
  11. Машината на времето Единадесет, стр. 118-124
  12. Машината на времето Дванадесет, стр. 125-131
  13. Машината на времето Епилог, стр. 132-133

Вижте също

Десет

Към девет часа сутринта пристигнах до същата скамейка от жълтеникав метал, откъдето бях огледал света през оная първа вечер на моето приземяване. Помислих колко прибързани са били заключенията ми през оная нощ и не можах да сдържа горчивия си смях над необмислената ми самоувереност. Пред мен се разкриваше същата красива сцена, същата обилна зеленина, същите разкошни дворци и величествени руини, същата сребриста река, която лъкатушеше сред плодородните си брегове. Сред дърветата пъстрееха ярките одежди на красивите люде. Някои се къпеха точно там, където бях спасил Уийна, и мисълта затова внезапно ме прободе мъчително. Като мръсни петна по този пейзаж се издигаха сводовете на пътищата към Долния свят. Сега разбирах какво крие цялата тази хубост на Горните хора. Денят им беше много приятен, също като деня на домашните животни по ливадите. И те нямаха врагове и никакви грижи за своите нужди. Същият беше и краят им.

Стана ми мъчно, като си помислих колко кратко е просъществувал човешкият ум. Той беше извършил самоубийство. Беше се запътил стремглаво към удобствата и безгрижието, към едно балансирано общество, чийто идеал бяха сигурността и неизменността, общество, постигнало своите стремежи, за да стигне накрая дотук. Очевидно в един момент животът и собствеността бяха станали абсолютно обезпечени. Богатите са били сигурни в своето богатство и комфорт, тружениците — в своя живот и труд. Без съмнение в този съвършен свят не е имало проблеми на безработицата и нито един нерешен социален въпрос. И след това бе настъпила великата тишина.

Ние сме склонни да пренебрегваме един природен закон :че интелектуалното развитие е за сметка на промяната, опасността и бедствието. Едно животно, което се намира в съвършена хармония с околната среда, представлява съвършен механизъм. Природата въздействува върху интелекта едва когато навикът и инстинктът станат безполезни. Няма интелект там, където липсва промяна или няма нужда от промяна. От интелекта се възползват само ония животни, които трябва да се сблъскат с огромното разнообразие от нужди и опасности.

И тъй според мен човекът от Горния свят се е насочил към крехката си хубост, а оня от Долния свят — към механиката. Само че това съвършено състояние е било лишено от един-единствен елемент, за да достигне механичното си съвършенство — абсолютната неизменност. Очевидно с течение на времето изхранването на Долния свят, независимо как се е осъществявало, е било нарушено. Майка Нужда, която за някакви си хиляди години е била изтикана на заден план, отново се е появила, и то долу. Долният свят, бидейки в допир с машините, които, колкото и да били съвършени, все пак понякога се нуждаели от малко мисъл освен от навик, вероятно по неволя си запазил доста повече инициатива от Горния, макар и различна от човешката.

И когато другото месо започнало да не достига, те се обърнали към онова, което старите навици досега забранявали. Така виждах аз нещата, обгърнал с поглед за последен път света на осемстотин и две хиляди седемстотин и първа година. Това обяснение може да е погрешно, тъй като е измислено от един смъртен. Но аз така виждах нещата и така ви ги предавам.

След умората, вълненията и ужасите на последните дни и въпреки моята скръб тази скамейка, спокойната гледка и топлото слънце бяха изключително приятни. Бях много уморен, спеше ми се и скоро размишленията ме унесоха. Схващайки това, послушах инстинктите си, проснах се на тревата и дълго и оздравително спах.

Събудих се малко преди залез слънце. Сега Морлоките нямаше да могат да ме нападнат, докато спя, и като се протегнах, се упътих към Белия сфинкс. В едната си ръка държах железния прът, а с другата премятах кибритените клечки в джоба си.

В този момент се случи нещо крайно неочаквано. Когато наближих пиедестала на сфинкса, открих, че бронзовите врати са отворени. Бяха се приплъзнали назад по жлебовете.

Спрях като закован пред тях в нерешителност. Вътре се виждаше малко помещение, а на едно издигнато място в ъгъла се намираше Машината на времето. Лостчетата бяха в джоба ми. И така след цялата ми сложна подготовка за обсада на Белия сфинкс се озовах пред някакво хрисимо отстъпление. Захвърлих железния прът, почти съжалил, че няма да го използвам.

Но докато се навеждах към портала, внезапно ми хрумна нещо. Този път поне бях схванал умствените операции на Морлоките. Потискайки силното желание да се разсмея, пристъпих бронзовата рамка и се упътих към Машината на времето. С изненада забелязах колко внимателно беше смазана и почистена. До този момент бях подозирал, че Морлоките поне отчасти са я разглобили в опитите си да разберат по свои неясни пътища нейното предназначение.

Затова сега застанах пред нея, изпитвайки наслада само да я докосна, и в този миг се случи това, което бях очаквал. Изведнъж бронзовите врати запълзяха и запушиха рамката с трясък. Бях обгърнат в мрак. Хлъцнах доволно от радост.

Вече чувах мърморещия им смях, докато се насочваха към мен. Съвсем спокойно опитах да запаля кибрита. Трябваше само да пъхна лостовете в ключалките и да отлетя като призрак. Ала не бях предвидил нещо съвсем незначително. Тези клечки бяха от най-неприятните — палеха се само на кибритена кутия.

Можете да си представите как изведнъж цялото ми спокойствие се изпари. Малките зверове тутакси ме наобиколиха. Един ме докосна. Замахнах яростно към тях с ключовете и пипнешком се покатерих на машината. По мен се плъзна една ръка, после втора. След това се наложи да се преборя с нахалните им пръсти по ключовете, като в същото време трескаво затърсих ключалките, в които да ги пъхна. Едва не ми отмъкнаха единия. Докато се изплъзваше от ръката ми, замахнах в тъмното с глава — чух как дрънна черепа на Морлока, — за да си го възвърна. Това последно възкачване според мен беше още по-страшно и от битката в гората.

Най-накрая наместих лоста и го дръпнах. Вкопчените в мен ръце се отпуснаха. След малко тъмнината се отдръпна пред очите ми и аз се озовах сред същата сивота и хаос, които вече ви описах.