Серия
Нощен свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters Of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 19 гласа)

9

Колкото и да беше неочаквано, но Мери-Линет я досмеша. Думите на Кестрел й прозвучаха като реплика от глупав филм. „Трябва да ги убием… трябва да ги убием… трябва да ги убием.“

Марк се разсмя някак особено.

„Той сигурно се чувства ужасно — помисли си Мери-Линет, обзета от някакво странно спокойствие. — Ако въобще преживеем тази нощ, което няма да се случи, Марк ще понесе всичко това много тежко. Той и без това се страхуваше от момичетата и гледаше, общо взето, песимистично на живота.“

— Защо просто не седнем? — каза Роан с напрегната въздишка. — Трябва да намерим някакъв изход от положението.

Марк отметна глава назад и отново се разсмя.

— Защо не? — рече той. — Защо да не седнем всички заедно?

„Те са бързи като хрътки — помисли си Мери-Линет. — Ако побегнем, ще ни настигнат. Но ако седнем и се успокоят малко и ако успея да им отвлека вниманието и после да ги ударя с нещо…“

— Сядай! — нареди тя на Марк. Роан и Кестрел се отдалечиха от елена и седнаха. Джейд остана да стои с ръце върху бедрата си за момент, сетне ги последва.

След като седна, Марк продължи да се държи като пиян, насочвайки фенера ту в една, ту в друга посока.

— Вие, момичета, сте нещо друго. Вие наистина сте…

— Ние сме вампири — каза Джейд рязко.

— Да. — Марк се засмя тихо на себе си. — Да — повтори той.

Мери-Линет взе прожектора от ръцете му. Искаше да има контрол над него. Беше тежък, направен от метал и пластмаса. Истинско оръжие.

Един глас в ума й нашепваше: „Насочи фенера към очите им в правилния момент и удари една от тях.“ Друг разсъждаваше: „Тя иска да каже, че са хора, които се мислят за вампири. Хора със странна болест, която ги прави анемични.“ А трети й казваше: „Приеми нещата такива, каквито са. Те са истински.“

Представата на Мери-Линет за света беше разтърсена до основи.

— Не е ли това отвратително — нареждаше си Марк. — Срещаш момиче, което изглежда мило и красиво и разказваш за него на всичките си приятели. И след това изведнъж то се оказва вампир. Не е ли това просто отвратително?

„О, боже, той е в истерия“, осъзна Мери-Линет. Тя го сграбчи за раменете и прошепна в ухото му:

— Веднага се стегни!

— Не виждам какъв е смисълът да разговаряме с тях, Роан — каза Кестрел. — Знаеш какво трябва да направим.

Роан потърка челото си.

— Мислех, че бихме могли да им въздействаме — каза тя приглушено.

— Знаеш, че това няма да помогне. — Гласът на Кестрел прозвуча глухо, но категорично.

— Защо? — попита Джейд рязко.

— Те са ни проследили с определена цел — каза Роан, кимвайки към ямата. — И са имали подозрения от известно време. Всъщност от колко време? — Тя погледна към Мери-Линет.

— Видях ви да копаете дупка във вторник през нощта — отговори Мери-Линет и повдигна глава към близката яма. — Това там леля ви ли е?

Настъпи кратко мълчание. Роан изглеждаше смутена. Сетне тя кимна леко и изящно с глава.

— О, по дяволите! — рече Марк. Очите му бяха затворени и той въртеше глава, сякаш отхвърляйки онова, което току-що беше чул. — О, по дяволите! Те са пъхнали госпожа Бърдок в онази торба.

— Значи от два дни — обърна се Роан към Джейд. — Те са ни подозирали цели два дни. Ние не можем да премахнем спомени, които са се преплитали с други събития толкова дълго. Никога няма да знаем дали сме заличили всичко.

— Е, добре, можем да изтрием паметта им от последните два дни — каза Джейд.

Кестрел изсумтя презрително.

— И така ще се сдобием с още двама души в района, на които им се губи определено време.

В ума на Мери-Линет нещо прищрака.

— Тод Ейкърс и Вик Кимбъл — каза тя. — Вие сте им направили нещо, така че да получат амнезия. Знаех си, че трябва да има някаква връзка.

— Не ни остава нищо друго — каза тихо Кестрел на Роан. — И ти го знаеш не по-зле от мен.

„Тя не е злонамерена — осъзна Мери-Линет. — А просто практична. Ако една лъвица, вълк или сокол можеха да говорят, те биха казали същото нещо: Ние трябва или да убиваме, или да умрем. Всичко е толкова просто.“

Неочаквано за самата себе си, Мери-Линет почувства нещо като симпатия… и уважение.

Марк вече беше отворил очи. А Роан изглеждаше тъжна, толкова тъжна. Ужасно е, казваше изразът на лицето й, но някой тук ще трябва да пострада.

Роан сведе глава и сетне я вдигна, поглеждайки Мери-Линет право в лицето. Очите им се срещнаха и останаха приковани едни в други. След малко изражението на Роан леко се промени и тя кимна.

Мери-Линет знаеше, че в този момент те общуваха без думи. Всяка бе познала в другата родения водач, който е готов да се бие и да умре за близките си.

Те и двете бяха големите сестри.

„Да, някой тук щеше да пострада — мислеше си Мери-Линет. — Ти заплаши семейството ми и аз ще се отбранявам.“

Тя знаеше, че Роан я разбра. И на Роан наистина щеше да й е неприятно да я убие…

— Не! — каза някой разпалено и Мери-Линет позна гласа на Джейд. И в следващия миг Джейд беше на крака, със стиснати юмруци, изстрелвайки думите като парен котел пред експлозия: — Не, не можете да убиете Марк. Няма да ви позволя!

— Джейд, знам, че е трудно… — поде Роан, но Кестрел я прекъсна:

— Стига си хленчила!

Джейд трепереше и тялото й беше напрегнато като на котка, която се готви за схватка. Гласът й беше по-висок от този на сестрите й.

— Вие просто не можете да направите това! Защото мисля… мисля, че…

— Джейд…

— Мисля, че той е моята сродна душа!

Настъпи гробно мълчание.

След това Роан изстена.

— О, боже…

— Виж ти — рече Кестрел.

Те и двете гледаха Джейд. Вниманието им беше изцяло съсредоточено върху нея. „Сега е моментът“, помисли си Мери-Линет.

Тя замахна силно с фенера към Кестрел, искайки да извади първо нея от строя, с надеждата, че Роан ще се обезкуражи, ако Кестрел бъдеше наранена. Но ударът не се получи, защото Марк се хвърли към нея, блъсвайки ръката й.

— Не докосвай Джейд!

След това настъпи хаос. Вкопчени ръце, впити пръсти, ритащи крака. Джейд и Марк крещяха на останалите да спрат. Мери-Линет почувства, че прожекторът беше изтръгнат от ръката й. Видя пред себе си нечия дълга коса, сграбчи я и дръпна с всичка сила. Някой я ритна и усети в ребрата си пареща болка.

След това почувства нещо да я тегли назад. Марк я държеше и се опитваше да я измъкне от схватката. Джейд лежеше върху Кестрел и едновременно с това беше вкопчила ръце в Роан.

Всички бяха задъхани. Марк почти плачеше.

— Не трябва да правим това — каза той. — Това е ужасно. Абсолютно недопустимо.

В същото време Джейд нареждаше войнствено:

— Той е моята сродна душа! Разбирате ли това? Разбирате ли? Той не ми е нужен мъртъв.

— Той не ти е никаква сродна душа, глупачке — каза Кестрел някак приглушено. Тя лежеше по очи върху килима от елови иглички. — Когато срещнеш своята сродна душа, откритието те поразява като мълния и разбираш, че това е единственият човек на света, който е предназначен за теб. Не се питаш дали това е така, а просто знаеш, че това е твоята съдба, независимо дали ти харесва или не.

Някъде дълбоко в ума на Мери-Линет се надигна смътна тревога, но сега тя имаше по-неотложни неща, за които да се безпокои.

— Марк, махай се оттук — рече тя, останала без дъх. — Бягай!

Той ни най-малко не отпусна хватката си.

— Защо е нужно да бъдем врагове?

— Марк, те са убийци. Няма оправдание за това. Убили са собствената си леля.

Три лица се обърнаха сепнато към нея. Полумесецът беше изгрял над върхарите на дърветата и сега Мери-Линет ги виждаше съвсем ясно.

— Никого не сме убивали! — възкликна негодуващо Джейд.

— Как стигна до този извод? — попита Роан.

Устата на Мери-Линет увисна отворена от изненада.

— Но вие я погребахте, за бога!

— Да, но я намерихме мъртва.

— Някой я беше намушкал с кол — рече Кестрел, изтръсквайки еловите иглички от златната си коса. — Може би някой ловец на вампири. Вие вероятно не знаете нищо за това.

Марк преглътна.

— Намушкал те… с кол?

— Е, по-точно с една пръчка от оградата — поясни Кестрел.

— Била е вече мъртва? — обърна се Мери-Линет към Роан. — Но защо тогава, за бога, я погребахте в задния двор?

— Би било проява на неуважение да я оставим в мазето.

— Искам да кажа, защо просто не я погребахте в някое гробище?

На лицето на Роан се изписа нещо средно между тревога и уплаха.

— Ъ-ъ… вие всъщност не сте видели леля Опал — каза Джейд.

— Тя не изглежда много добре — обясни Кестрел. — Доста е втвърдена. Би могло да се каже мумифицирана.

— Така се случва с нас, когато умрем — каза Роан, сякаш търсеше извинение.

Мери-Линет се облегна на Марк, опитвайки се да намести новата си представа за света. Всичко около нея се въртеше.

— Значи… вие само се опитвате да я скриете. Но… вие все пак сте направили нещо на Тод Ейкърс и Вик Ким…

— Те ни нападнаха — прекъсна я Джейд. — Те си мислеха много лоши неща и ни стискаха ръцете.

— Значи те…? — Мери-Линет се изправи. И изведнъж всичко й стана ясно. — О, боже мой! Тези негодници!

Как не се беше сетила за това? Тод и Вик… Миналата година имаше слухове, че са нападнали някакво момиче от Уестгроув. А сега се бяха опитали да направят същото и с тези момичета и…

Мери-Линет ахна, сетне изсумтя и се засмя тихо.

— О, не… Надявам се, че добре сте ги подредили.

— Само ги ухапахме малко — подметна Роан.

— Жалко, че не съм била там, за да го видя с очите си — каза Мери-Линет.

Тя се смееше. Роан се усмихваше. А Кестрел се хилеше злорадо. Сетне изведнъж Мери-Линет осъзна, че те повече нямаше да се бият.

Всички въздъхнаха дълбоко, седнаха и се спогледаха един друг.

„Те наистина са различни от обикновените хора — мислеше си Мери-Линет, докато гледаше сестрите под лунната светлина. — Това е толкова очевидно, когато вече знаеш, че са други.“

Момичетата бяха нечовешки красиви, разбира се. Роан с меките си кестеняви коси и миловидно лице; Кестрел с дивата си красота и златисти очи; Джейд с изящните си черти и коса като звездна светлина. Като Трите грации, но с печата на жестокостта.

— Добре — каза Роан тихо. — Очевидно сме изправени пред ситуация, която трябва да решим някак.

— Ние няма да ви издадем — рече Марк. Той и Джейд се взираха един в друг.

— А на всичко отгоре сега си имаме нашите Ромео и Жулиета — каза Мери-Линет на Роан.

Но почти едновременно с нея Кестрел също се обърна към Роан:

— Каквото и да обещават, откъде да знаем дали можем да им вярваме?

Роан се замисли, обхождайки поляната с поглед. После въздъхна и кимна.

— Има само един изход — рече тя. — Кръвна връзка.

Кестрел повдигна вежди.

— Сериозно ли говориш?

— Какво е това? — попита Мери-Линет.

— Кръвната връзка ли? — Роан изглеждаше безпомощна. — Ами… това е нещо като ритуал за побратимяване. — Виждайки недоумението в очите на Мери-Линет, тя продължи: — Чрез него семействата ни могат да се сродят. Навремето един от предците ни е направил нещо подобно с един род на вещици.

„Вещици — мислеше си Мери-Линет. — О, по дяволите. Значи вещиците съществуват! Чудя се колко още истински неща има, за които не знам?“

— Вампирите обикновено не се погаждат много добре с вещиците — разказваше Роан. — И Хънтър Редфърн, нашият прародител, бил влязъл в истинска кървава разпра с тях през седемнайсети век.

— Но той не можел да има деца — подхвана историята Джейд. — И се нуждаел от помощта на вещица, защото иначе целият род Редфърн щял да си отиде с него. Затова той се помирил с вещиците и изпълнил ритуал по сродяването.

Мери-Линет премига недоумяващо. „Ха-ха!“

— Ето защо ние сме отчасти и вещици. Както и всички от рода Редфърн — обясни Роан с нежния си поучителен глас.

— Баща ни казваше, че точно затова сме толкова непокорни — каза Джейд. — Това е в гените ни. Защото във вещерските семейства жените командват парада.

На Мери-Линет вещиците все повече й харесваха.

— Ха-ха! — каза тя. Марк й хвърли игрив поглед.

— Мисълта ми е, че ние можем да изпълним такава церемония още сега — рече Роан. — По този начин ще станем едно семейство завинаги. И никой от нас няма да може да предаде другия.

— Няма проблем — каза Марк, продължавайки да гледа към Джейд.

— Аз съм съгласна — откликна Джейд и го възнагради с бърза лъчезарна усмивка.

Но Мери-Линет все още мислеше. Това, за което говореше Роан, беше сериозно. Човек не можеше да направи нещо такова просто ей така. Не беше толкова безобидно, колкото да си вземеш бездомно кутре. По-скоро приличаше на сключване на брак. Това беше отговорност за цял живот. И макар тези момичета да не убиваха хора, те убиваха животни. Със зъби!

Но същото правеха и хората. И невинаги, за да се нахранят. Дали да пиеш кръвта на елен беше по-осъдително, отколкото да си направиш обувки от кожата на младо теле?

При това, колкото и да беше странно, Мери-Линет вече чувстваше нещо като близост с трите сестри. През последните няколко минути бе установила по-силна връзка с Роан, отколкото, с което и да е момиче в училище. Симпатията и уважението по един странен начин бяха прераснали в спонтанно доверие.

И освен това, какъв друг избор имаха? Мери-Линет погледна първо към Марк и сетне към Роан. Накрая кимна бавно.

— Добре.

Роан се обърна към Кестрел.

— Значи трябва да взема решение, така ли? — попита Кестрел.

— Не можем да го направим без теб — отвърна Роан. — Знаеш това.

Кестрел погледна настрани. Златистите й очи бяха присвити. Под лунната светлина профилът й беше абсолютно съвършен на фона на тъмнеещите дървета.

— Това означава никога повече да не можем да се върнем у дома. И да се сродим със сганта. Това ще бъде присъдата на Нощния свят.

— Кой е сган? — попита Марк, отклонявайки рязко погледа си от Джейд.

Никой не му отговори.

— Аз и без това не мога да се прибера у дома — каза Джейд с някакво странно чувство за лично достойнство. — Защото се влюбих в смъртен, който не принадлежи към нашата общност. И смятам да му разкажа за Нощния свят. Значи и без това съм мъртва. — Марк понечи да възрази, че Джейд не трябва да поема такива рискове заради него, но миг по-късно тя добави разсеяно: — Както и той, разбира се.

Протестът на Марк остана неизречен.

— Кестрел, ние отидохме твърде далече, за да се върнем — каза Роан.

Кестрел остана загледана в гората още минута. Сетне изведнъж се обърна към останалите и прихна. В очите й имаше нещо диво.

— Добре, да отидем тогава до края — рече тя. — Да им разкажем всичко. Да нарушим всяко правило. Защо не?

Мери-Линет почувства угризение заради онова, което се случваше. Надяваше се, че няма да съжалява за думите си, когато каза:

— И как по-точно се изпълнява тази… церемония?

— С обмяна на кръв. Никога преди не съм го правила, но е просто — обясни Роан.

— Но може да ви се стори донякъде странно — вметна Джейд, — защото след ритуала ще бъдете малко от малко вампири.

— Ще бъдем какво? — попита Мери-Линет, повишавайки неволно глас.

— Съвсем мъничко. — За да покаже нагледно, Джейд приближи палеца и показалеца си, оставяйки между тях миниатюрно разстояние. — Само капчица.

Кестрел завъртя очи към небето.

— Това ще мине след няколко дни — каза тя мрачно и Мери-Линет си отдъхна с облекчение.

— Стига да не бъдете ухапани отново от вампир — добави Роан. — Иначе е абсолютно безопасно. Честна дума.

Мери-Линет и Марк си размениха погледи. Думите вече бяха излишни. Просто трябваше да се подготвят за онова, което предстоеше да се случи. После Мери-Линет въздъхна дълбоко и махна една клонка от папрат от коляното си.

— Добре — каза тя, чувствайки се леко замаяна, но изпълнена с решимост. — Готови сме.