Серия
Нощен свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters Of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 19 гласа)

7

Оказа се, че Тод и Вик не са толкова лесни за намиране.

Беше късен следобед, когато Мери-Линет влезе в универсалния магазин на Брайър Крийк, където продаваха всичко — от пирони до найлонови торбички и консервиран грах.

— Здравей, Бъни. Предполагам, че не си виждала Тод или Вик наоколо?

Бъни Мартен погледна иззад щанда. Тя беше хубаво момиче с меки руси коси, овално лице с трапчинки и плахо изражение. Учеше в един клас с Мери-Линет.

— Провери ли в бара „Голд Крийк“?

Мери-Линет кимна.

— Да. Търсих ги също така в домовете им, в другия магазин и в офиса на шерифа.

Офисът на шерифа изпълняваше също така ролята на кметство и обществена библиотека.

— Е, когато не играят билярд, те обикновено стрелят по консервени кутии.

— Да, но къде? — попита Мери-Линет.

Бъни поклати глава, при което обиците й проблеснаха.

— Не знам нищо повече от теб. — Тя се поколеба, загледана в кожичките на ноктите си, които избутваше назад с тъпия връх на малка дървена клечка. — Но съм чувала, че понякога ходят при Потока на бясното куче. — Големите й сини очи се повдигнаха многозначително към тези на Мери-Линет.

Потока на бясното куче… О, направо невероятно. Мери-Линет се намръщи.

— Знам. — Бъни сви рамене и потръпна. — Аз самата не бих отишла там. Защото през цялото време бих мислила за онзи труп.

— Да, аз също. Е, благодаря ти, Бъни. Доскоро.

Бъни разгледа критично кожичките на ноктите си.

— Успешен лов — каза тя разсеяно.

Мери-Линет излезе от магазина и примижа под ярката августовска премрежена светлина. Главната улица не беше голяма. По нея имаше няколко тухлени и каменни постройки от времето, когато Брайър Крийк бе взел своето участие в Златната треска, и няколко по-модерни сгради с белеща се боя. Тод и Вик не бяха в нито една от тях.

Е, сега какво? Мери-Линет въздъхна. До Потока на бясното куче нямаше път, а само тясна пътечка, постоянно препречвана от избуяли шубраци и осеяна с капани и примки. И на всички беше известно, че там не се стреляше само по консервени кутии.

„Ако момчетата са там, вероятно ловуват — помисли си Мери-Линет. — Да не говорим пък, че може би пият или се друсат. Пушки и бира. И като капак на всичко онзи труп…“

Тялото беше намерено миналата година горе-долу по това време. Мъж. Турист, съдейки по намерената наблизо раница. Така и не се разбра кой е и как е загинал — тялото беше изсъхнало до неузнаваемост и изпоядено от дивите животни. Но хората говореха, че миналата зима край потока са бродили духове.

Мери-Линет въздъхна и влезе в колата си. Тя беше древна, ръждясала и издаваше тревожни звуци, когато набираше скорост, но си беше нейна и Мери-Линет правеше всичко по силите си, за да я поддържа в движение. Тя я обичаше, защото отзад имаше предостатъчно място за телескопа й.

Когато спря пред единствената бензиностанция в Брайър Крийк, Мери-Линет извади един нож за плодове изпод седалката и започна да се бори с ръждясалата капачка на резервоара си.

Малко по-високо… още малко, още малко… сега завърти.

Капачката изхвръкна навън.

— Някога замисляла ли си се дали да не станеш касоразбивач? — каза глас зад нея. — Определено имаш талант.

Мери-Линет се обърна.

— Здравей, Джереми.

Той се усмихна най-вече с очите си, които бяха светлокафяви и със скандално тъмни мигли.

„Ако някога си падна по момче, което няма да се случи, това ще бъде някой като него. Но никога не бих се влюбила в някой голям русокос котарак, който си мисли, че може да избира приятелите на сестрите си.“

Но тук тя нямаше никакви шансове — Джереми не излизаше с момичета. Той беше самотник.

— Искаш ли да хвърля поглед на двигателя? — Джереми избърса ръцете си в парцал.

— Не, благодаря. Проверих всичко миналата седмица. — Мери-Линет се зае да пълни резервоара.

Джереми взе миячка за прозорци и бутилка със спрей и започна да мие предното стъкло. Движенията му бяха пъргави и леки, а лицето му беше съвършено спокойно.

Мери-Линет сподави собствения си смях, но й беше приятно, че той не се присмя на пукнатините по стъклото и ръждясалите й чистачки. Винаги бе чувствала някаква странна близост с Джереми. Той беше единственият човек в Брайър Крийк, който изпитваше, макар и малък, интерес към астрономията. В осми клас й беше помогнал да направи модел на слънчевата система и, разбира се, миналата година бе наблюдавал лунното затъмнение с нея.

Родителите му бяха умрели в Метфорд още когато бил малък и чичо му го докарал в Брайър Крийк с една каравана. Този негов чичо беше странен човек — вечно се скиташе из дивите гори на Кламат, търсейки злато. Един ден просто не се върна.

След това Джереми заживя сам в караваната в гората. Хващаше се на работа тук или там и обслужваше бензиностанцията, за да си изкарва парите, които му бяха нужни. И ако дрехите му не бяха толкова хубави, колкото на другите, това изобщо не го притесняваше. Или поне с нищо не го показваше.

Дръжката на маркуча в ръката на Мери-Линет щракна и тя разбра, че се е размечтала.

— Нещо друго? — попита Джереми. Предното стъкло беше чисто.

— Не… всъщност да. Случайно да си виждал днес Тод Ейкърс или Вик Кимбъл?

Ръката на Джереми, който тъкмо беше посегнал да вземе двайсетдоларовата банкнота, замръзна във въздуха.

— Защо?

— Просто исках да поговоря с тях — отвърна Мери-Линет, чувствайки, че страните й пламват. „О, боже, той си мисли, че искам да си общувам с тях, и смята, че съм напълно полудяла.“ Затова побърза да му обясни: — Бъни току-що ми каза, че може да са някъде долу при Потока на бясното куче и реших, че може да си ги мярнал сутринта, понеже живееш наблизо.

Джереми поклати глава.

— Излязох по обяд. Но тази сутрин не съм чул изстрели от потока. Всъщност не мисля, че това лято изобщо са ходили там. Всеки път, когато ги видя, им казвам да стоят далече от това място.

Той произнесе думите тихо, почти равнодушно, но на Мери-Линет изведнъж й хрумна, че може би дори Тод и Вик се съобразяваха с него. Тя не беше чувала Джереми да се е бил с някого. Но понякога хладните му кафяви очи изглеждаха… почти плашещи. Сякаш под външността на това уравновесено момче се таеше нещо примитивно, чисто и опасно, което можеше да стане и опустошително, ако бъдеше предизвикано.

— Мери-Линет, знам, ти може би ще си кажеш, че това не е моя работа, но… но си мисля, че е по-добре да стоиш далече от тези момчета. Ако наистина искаш да ги намериш, нека да дойда с теб.

„О!“ Мери-Линет почувства сърцето й да се изпълва с прилив на благодарност. Тя нямаше да приеме предложението му… но все пак беше мило от негова страна да го направи.

— Благодаря — каза Мери-Линет. — Ще се оправя… но все пак благодаря.

Тя изпрати Джереми с поглед, когато той тръгна към бензиностанцията, за да й донесе рестото. Какво ли е да бъдеш сам още от дванайсетгодишен. Може би се нуждаеше от помощ. Може би трябваше да помоли баща си да му намери някаква работа по къщата. Той често приемаше такива поръчки за други хора. Но на всяка цена трябваше да бъде внимателна, защото Джереми ненавиждаше всичко, което му напомняше за благотворителност.

Джереми й върна рестото.

— Това е за теб… И, Мери-Линет…

Тя вдигна глава.

— Ако случайно намериш Тод и Вик, бъди предпазлива.

— Знам.

— Не се шегувам.

— Знам — повтори Мери-Линет. Тя беше протегнала ръка за рестото, но той все още не й го даваше. Вместо това Джереми направи нещо странно — отвори свитите й пръсти с едната си ръка, давайки й банкнотите и монетите с другата. След това отново сгъна пръстите й върху парите. В резултат на това ръката й се озова в неговата.

Моментът на физическия контакт я изненада и развълнува. Тя откри, че се взира в тънките му загорели от слънцето пръсти, които държаха нежно, но здраво китката й. Погледът й попадна върху златния му пръстен с печат и черна инкрустация, наподобяваща цвете.

Но тя беше още по-изненадана, когато вдигна очи и видя лицето му. На него беше изписано искрено безпокойство… и нещо, което приличаше на уважение. Изведнъж я обзе съвършено необяснимият импулс да му разкаже всичко. Но можеше да си представи какво щеше да си помисли. Той беше практично и трезво момче, което не вярваше на фантасмагории.

— Благодаря ти, Джереми — каза тя, извиквайки лека усмивка на лицето си. — Пази се.

— Ти се пази. Има хора, на които би липсвала, ако нещо се случи. — Той се усмихна, но когато потегли, тя отново видя тревогата в очите му.

Добре, сега какво? Беше изгубила по-голямата част от деня, търсейки Тод и Вик. И докато си мислеше за спокойните кафяви очи на Джереми, тя се питаше дали идеята не е била глупава още от самото начало.

Кафяви очи… А какви бяха очите на онзи голям рус котарак? Странно, но не можа да си спомни. Като че ли бяха кафяви, когато говореше за старомодното си семейство. Но когато каза, че харесвал темпераментни момичета, тя си спомни, че изглеждаха воднисто сини. И не бяха ли ледено сиви, когато проблеснаха като острие на нож.

„О, на кой му пука? Може да бяха и оранжеви. А сега трябва да се прибирам и да се подготвя за тази нощ. Как Нанси Дрю винаги успява да намери хората, които иска да разпита. И защо? Защо? Защо точно аз?“

* * *

Аш се взираше в жълтия кедър[1], който беше свел печално клони над потока. Една катеричка, която не се сещаше да се скрие от палещото слънце, го наблюдаваше неотлъчно, спряла се на няколко крачки пред него. На близка скала един гущер вдигна първо единия си крак и после другия.

Не беше честно. Не трябваше да става така.

Дори не беше за вярване.

Той винаги бе имал късмет. Или поне винаги бе успявал да се измъкне на косъм от бедите. Но този път катастрофата го застигна и тя беше опустошителна.

Всичко онова, което той беше, всичко, което вярваше за себе си… възможно ли беше да го изгуби само за пет минути? Заради едно момиче, което вероятно беше умопобъркано и със сигурност по-опасно от трите му сестри, взети заедно?

Не, заключи той мрачно. Категорично не! Не за пет минути. Нужни бяха само пет секунди.

Той познаваше толкова момичета. Красиви момичета… Вещици със загадъчни усмивки, жени вампири с прелестни извивки, женски шейпшифтъри със сладки пухкави опашки. Дори човешки момичета с луксозни спортни коли, които никога не протестираха, когато забиваше зъби в шиите им. Защо и тя да не бъде една от тях?

Е, не беше… И нямаше смисъл да си блъска главата колко несправедливо е това. Въпросът беше какво щеше да прави сега. Дали трябваше просто да се остави съдбата да го прегази като десеттонен валяк?

„Мъчно ми е за семейството ти“, беше му казал Куин.

И може би точно тук беше бедата. Аш беше жертва на гените на фамилията Редфърн. Редфърнови умееха да си навличат неприятности. И непрекъснато се забъркваха със смъртните.

Като че ли не му оставаше нищо друго, освен да изчака завръщането на Куин и да му каже: „Съжалявам, но не мога да се оправя с нещата тук. Дори не мога да завърша разследването.“

Аш почувства чертите на лицето му да се изопват. Той присви очи към катеричката, която изведнъж се стрелна като червена светкавица към дървото. Гущерът на скалата се вкамени.

Не, той нямаше да се остави на съдбата! Щеше да направи всичко по силите си да се измъкне от ситуацията… и да спаси семейната чест.

Тази нощ щеше да пристъпи към действие.

* * *

— Ще го направим тази нощ — каза Роан. — След като се стъмни напълно, но луната още не е изгряла. Ще я преместим в гората.

Кестрел се усмихна великодушно. Беше спечелила спора.

— Трябва да бъдем внимателни — рече Джейд. — Онова, което чух вчера вечерта, не беше животно. Мисля, че беше някой от нас.

— Наоколо няма други Нощни хора — каза Роан кротко. — Това беше и главната причина да дойдем тук.

— Може да е бил някой ловец на вампири — рече Кестрел. — Може би същият, който е убил леля Опал.

— Ако леля Опал е била убита от ловец на вампири — каза Роан. — Ние все още не знаем това. Утре трябва да се поразходим из града и да се надяваме, че ще попаднем на някаква следа кой може да го е направил.

— И когато го намерим, ще се погрижим за него — добави Джейд ожесточено.

— А ако се появи онова нещо, което си чула в градината, ще се погрижим и за него — каза Кестрел и на лицето й се появи гладна усмивка.

* * *

Когато се спусна здрач, Мери-Линет все по-често започна да поглежда часовника си. Цялото й семейство се беше настанило удобно, наслаждавайки се на вечерта: баща й четеше книга за Втората световна война, Клодин шиеше добросъвестно нещо, а Марк се мъчеше да настрои старата си китара, която от години стоеше в мазето. И определено се опитваше да измисли думи, които да се римуват с „Джейд“.

Баща й вдигна глава от книгата си.

— Отиваш да наблюдаваш звездите ли?

— Да. Нощта е подходяща — луната няма да изгрее до полунощ. Това е последната възможност да видя някои от Персеидите.

Това не беше точно лъжа. Нощта беше наистина добра и на път за фермата Бърдок може би щеше да успее да види метеори, изостанали от общия поток.

— Добре, но бъди предпазлива — подхвърли баща й.

Мери-Линет се изненада. Той не беше казвал такова нещо от години. Тя погледна — Клодин, която, свила устни, работеше енергично с иглата си.

— Може би Марк трябва да дойде с теб — рече Клодин, без да вдига глава.

„О, боже, тя смята, че съм неуравновесена — помисли си Мери-Линет. — Не мога да я виня за това.“

— Не, не е необходимо. Ще бъда внимателна — избъбри тя.

Марк я погледна, присвил очи.

— Не искаш ли да ти помогна да пренесеш нещата си?

— Не, ще взема колата. Всичко ще бъде наред. Наистина. — Мери-Линет побърза да тръгне към гаража, преди семейството й да измисли нещо друго.

Там обаче тя не приготви телескопа си, а сложи лопата на задната седалка. Окачи каишката на фотоапарата на врата си и пъхна в джоба си едно тънко фенерче, подобно на химикалка.

Паркира в подножието на хълма. Преди да вземе лопатата, се спря за момент и погледна съвестно на североизток, където беше съзвездието Персей. Засега не се виждаха метеорити. Добре. С ключовете в ръка тя се обърна да отвори задната врата и в следващия момент рязко подскочи.

— О, боже!

Почти се беше блъснала в Аш.

Сърцето й бясно биеше, а коленете й бяха омекнали. „Това е от уплахата — каза си тя. — Нищо повече.“

— Едва не получих сърдечен удар — каза Мери-Линет. — Винаги ли се промъкваш така зад хората?

Тя очакваше някакъв глуповато остроумен отговор или закачка, но вместо това Аш само се намръщи, добивайки мрачен вид.

— Не. Какво правиш тук?

Сърцето на Мери-Линет прескочи няколко удара, но въпреки това, когато заговори, за нейна изненада гласът й беше спокоен:

— Наблюдавам звездите. Както правя всяка нощ. Можеш да си го запишеш някъде, в случай че тази информация ти дотрябва.

Той погледна първо нея и после колата й.

— Наблюдаваш звездите?

— Разбира се. Ето там от хълма. — Тя посочи с ръка.

Сега той гледаше окачения на врата й фотоапарат.

— Без телескоп? — каза Аш скептично. — Или той е в колата?

Мери-Линет осъзна, че все още държи ключовете, готова да отвори задната врата на колата.

— Тази нощ съм без телескоп. — Тя заобиколи колата, отключи пасажерската врата и взе отвътре бинокъла си. — Телескопът не е единственото нещо, с което могат да се наблюдават звездите. За целта можеш да използваш и бинокъл.

— О, наистина ли?

— Да, наистина. — „Ето тук допускаш грешка — помисли си Мери-Линет донякъде развеселена. — Държиш се така, все едно не ми вярваш… но само почакай.“ — Искаш ли да видиш светлина отпреди четири милиона години? — попита го тя и без да дочака отговор, продължи: — Добре. Обърни се на изток. — Показа му с пръст необходимата посока. — Ето, вземи бинокъла. Погледни към онези ели на хоризонта. А сега малко по-нагоре… — Тя му даваше указания, изстрелвайки ги като старшина по време на строева подготовка. — Виждаш ли един светъл диск с нещо като тъмен пояс около него?

— Ъ-ъ… Да.

— Това е Андромеда. Друга галактика. Но ако се опиташ да я видиш с телескоп, няма да я забележиш веднага. Да наблюдаваш небето с телескоп, е все едно да го гледаш през сламка. И точно толкова голямо е и зрителното ти поле…

— Добре. Разбрах. Не е нужно да ми обясняваш повече. — Аш свали бинокъла от очите си. — Виж, можем ли да оставим наблюдаването на звездите за кратко. Исках да поговоря с теб…

— Искаш ли да видиш центъра на нашата галактика? — прекъсна го Мери-Линет. — Обърни се на юг.

Искаше й се да го завърти в желаната посока, но не смееше да го докосне. В нея се беше натрупал толкова много адреналин, че можеше да се стигне до критична маса и да експлодира.

— Обърни се — подкани го тя отново. Той затвори очи за кратко и се обърна, вдигайки бинокъла пред очите си.

— Трябва да видиш съзвездието Стрелец — нареждаше тя неуморно. — Видя ли го? Там е центърът на Млечния път. И всички звездни струпвания.

— Колко е красиво!

— Да, красиво е. Добре, а сега малко по-нагоре и на изток трябва да има едно неголямо светло петно…

— Розовото ли?

Тя му хвърли бърз поглед.

— Да, розово е. Повечето хора не могат да го видят. Това е мъглявината Трифида.

— А какви са онези тъмни линии в нея? — попита той.

Мери-Линет замръзна на мястото си. Тя забрави войнствения си маниер, отстъпи крачка назад и се вгледа в него. Гърдите й се повдигаха малко по-бързо отпреди.

Аш свали бинокъла и я погледна.

— Какво има?

— Това е тъмна мъглявина. Линиите, за които говориш, представляват полоси от прах на фона на нагорещения газ. Но… ти не можеш да ги видиш.

— Но все пак ги видях.

— Не. Невъзможно е. Не и с бинокъл. Дори зениците ти да са широки девет милиметра… — Тя извади фенерчето от джоба си и насочи лъча светлина право в лицето му.

— Хей! — Той рязко се отдръпна, стиснал очи и сложил ръка пред тях. — Махни това нещо!

Но Мери-Линет вече беше видяла каквото й е нужно. Не можеше да каже какъв е цветът на очите му в момента, защото ирисите му бяха почти изчезнали, превръщайки се в тънки като косъм пръстени. Цялото му око беше зеница. Като очите на котка при максимално разширение.

„О, боже мой“, помисли си, представяйки си нещата, които Аш можеше да види. Звезди от осма величина, може би дори от девета. Звезди от девета величина с невъоръжено око! Той можеше също да различава цветовете на звездните купове: розовия оттенък на горящия водород, синьо-зелените багри на сияещия кислород. За него нощното небе беше обсипано с хиляди пъти повече звезди…

— Кажи ми — подкани го тя настойчиво, — колко звезди виждаш сега?

— Точно сега не виждам нищо — каза той приглушено, все още закрил очите си с ръка. — Сляп съм.

— Не, говоря сериозно — каза Мери-Линет и го хвана за ръката.

Това беше глупаво от нейна страна. Тя не мислеше какво прави. Но когато го докосна, сякаш затвори електрическа верига. Беше разтърсена от електрически удар. Аш отпусна ръката си и я погледна.

В продължение на една дълга секунда те стояха лице в лице, приковали погледи един в друг. Между тях потрепна нещо като мълния. След това Мери-Линет се отдръпна.

„Не искам повече това да се случва. О, боже, защо въобще стоя тук и разговарям с него? Имам достатъчно работа тази нощ. Трябва да намеря заровен труп.“

— Урокът по астрономия свърши — каза тя, протягайки ръка за бинокъла си. Гласът й съвсем леко потрепваше. — А сега отивам на хълма.

Тя не го попита за плановете му тази вечер. Всъщност не я беше и грижа, стига само да не бяха заедно.

Той се поколеба за миг, преди да й подаде бинокъла и когато го направи, се постара да не я докосва.

„Добре — помисли си Мери-Линет. — Значи и двамата чувстваме едно и също нещо.“

— Довиждане.

— Довиждане — каза Аш уморено. Той понечи да си тръгне, но сетне се спря, навел надолу глава. — Исках само да ти кажа…

— Да?

Без да се обръща, той заговори с равен и съвършено спокоен глас.

— Бих те посъветвал да стоиш по-далече от сестрите ми.

Мери-Линет се почувства като ударена от гръм. Чак онемя от смайване и възмущение. Сетне си помисли: „Чакай малко, може би той знае, че те са убийци, и се опитва да ме предпази. Също като Джереми.“

— Защо? — успя да промълви тя въпреки буцата в гърлото си.

Той поклати наведената си глава.

— Просто не мисля, че ще им повлияеш добре. Те са доста впечатлителни и не бих искал да започнат да си въобразяват разни неща.

Мери-Линет въздъхна: „Е, какво ли друго можех да очаквам.“ Сетне тя му каза мило и спокойно:

— Аш, разкарай се и пукни!

Бележки

[1] Жълтият кедър (Callitropsis nootkatensis) всъщност е вид кипарис, който се среща в Северна Америка. — Б.ред.